PDA

View Full Version : АНАЛИЗИ ПО ЛТ НА ПРОИЗВЕДЕНИЯТА НА ХРИСТО БОТЕВ



elfinna
10-27-2008, 16:04
na koito my trqbva ot tyka moje da vidi ili da si zapi6e nqkoi razrabotki ot hristo botev

elfinna
10-27-2008, 16:05
Мотивът за самотата в “Майце си”

С елегията “Майце си” Ботев поставя началото на гениалното си творчество. Стихотворението е написано в Одеса и излиза през 1867г. във вестник “Гайда”, редактиран от Петко Славейков.
Един Чувствителен, непримиряващ се с неправдите млад човек, надраснал идейно и духовно сънародниците си, самотен сред другите, в трагателна изповед пред майка си изплаква своите чувства и мисли, търси подрепа и разбиране. Образът на майката се налага и в други Ботеви творби и този факт свързващ не само с дълбоката духовна близост между майка и първородно чедо, но и с особеностите на народната песен, към която поетът изпитва неподправено преклонение.
Простонародното, изпълнено с обич и уважение обръщение “мале” отприщва драмата на една неудовлетворена от безличния живот личност:
Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три години клела,
та скитник ходя злочестен ази...”
Еднаквите синтактични конструкции, думите от народната лексика и най – вече мотивът за майчената клетва отвеждат към красотата на народното творчество. Но това усещане е привидно, защото зад всеки ред мощно се налага чисто ботевските, индивидуално и неповторимо като преживяване.
Елегичният тон на творбата идва от съзнанието на лирическиа герой за разбита младост.
“...та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне...”
Удивителната метафора отвежда към една младост, уязвена от лични неудачи и от мисълта за тежкото положение на народа. В болката на поета откриваме и несдържан гняв, който в по – късните творби ще се трансформира в една страшна омраза:
“...и срещам това, що душа мрази!”
Действителността не удовлетворява тпзи “скиптик злочестен”. Той се чувства самотен дори сред “мили другари”. Безгрийността и непринудеността в отношенията им е привидна:
“Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея.”
Простите човешки радости са несъвместими с робския живот, който унищожава полета на мечтите още в зародиша им. Лирическият “Аз”, надраснал идейно сънародниците си, осъзнава причините за своето страдание:
“...но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!”
Това, което не знаят другарите, е длъжна да знае майката. От нея търси героят не само съчувствие, но и разбиране. Онова, което не може да сподели с “мили другари”, ще сподели с майката.
“...кого аз любя и в какво вярвам –
мечти и мисли – от що страдая.”
Още в първата си творба поетът разкрива титаничната мощ на своите копнежи –
“мечти и мисли”, които не само изява на въображението му. Това са вече оформените в съзнанието му идеи, свързани с националното и социалнотоосвобождение на народа. И точно тези идеи – повели на времето, в което живее, го разкриват като самотник в обществото. Със своето прозрение Ботев остава неразбран: “Приятел нямам...” признава той и това увеличава чувството на изолираност и самотност. Не обикновенното приятелство между млади хора търси героят, а оня приятел, който е преди всичко съмишленик, съидейник. И понеже не намира такъв около себе си, а и защото е възмутен от пасивността на обществото, поетът се обръща с трагателна жалба към майка си, като изплаква наранената си душа:
“Освен теб, мале, никого нямам...”
И не само това: освен че търси съчувствие, героят иска да приобщи майка си към своите идеали, към съкровените си копнежи:
“Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана...”
Неразбран от обществото, Ботев търси опора в семейството и по – точно в майката, която е негов стожер. В общуването между майка и син душата на самотника ще се пречисти, от нея ще избяга злобата и неудовлетворението:
“Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба,
пък тогая нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба...” Личи влиянието на романтизма.
Но като се има предвид дълбоката неудовлетвореност на лиричния “Аз” от живота, неговата идейна самотност и разочарование, това предсмъртно йелание става разбираемо, тъй като отвежда към едно драматично, трагическо изживяване.
И все пак лирическия герой, въпреки страданието и уязвената си младост, съвсем не се осъзнава като победена от живота личност. Болката и чувството за самотност са една мъжествена изява, те са зов за борба, вяра в народните сили, в освестяването на пасивните и безразличните, както и предчувствие за неизбежната саможертва.

Тази първа Ботева творба поставя началото на една съществена особеност в неговото творчество – единството между съдбата на поета и участта на народа, подчертано от силни чувства, непознати дотогава в нашата поезия.

Lysit0
10-27-2008, 16:05
Е аз не виждам да си дала линк?Не,че ми трябва,но..... :)

elfinna
10-27-2008, 16:07
Из "Обесването на Васил Левски" и поетиката на Ботев
Изпрати на приятел
Настоящата статия направи опит да извърши анализ на последното Ботево стихотворение, съсредоточавайки се върху неговия смислов свят. При това бяха оставени настрана ефектните звукови, стихово-ритмични и граматически схеми, предлагащи, както е известно, материал за задълбочено изследване. Това създава представа за богатството и неизчерпаемостта на художествената творба по принцип и в частност - на петте строфи на разглежданото стихотворение.
Същевременно опитът да се проникне в неговия смислов свят затвърди впечатлението за неговото своеобразие и нестандартност на поетическите средства, за отклонението на неговата поетика от традиционната представа за Ботевата поетична система. Опитът обаче да се измери това отклонение се оказва труден. Той предполага предварително знание на онова, което е Ботева норма, на този контекст, в който трябва да бъде вписана новата творба. А тъкмо представата за норма като единствен прототип, като втвърден канон най-малко подхожда за поезията на Ботев. Забележителна особеност на неговото малко по обем поетично творчество е не само богатството му на идеи, мотиви и образи, но и неговата художествено-стилова разслоеност, многопосочност на тенденциите на неговата неуспяла да застине в класическа успокоеност и избистреност на формите поетика. Вечно в процес на търсене и експериментиране, тя става отворена система и момент от тези търсения и експериментиране представя разгледаното в статията стихотворение.
Една най-обща типология отделя два ясно доловими дяла в поезията на Ботев: от една страна, стихотворения, близки до народно-песенната традиция ("Хайдути", "На прощаване", "Пристанала"), и от друга страна, стихотворения със социално-философски характер ("Борба", "Елегия", "Моята молитва")1. Разбира се, у Ботев тези два дяла (по-точно типа) не са разграничени строго дихотомично - както по отношение на непресекаемостта им, така и по отношение на възможността им да обхванат цялото му поетическо творчество. Особено интересно би било между другото да се проследи тяхното взаимодействие в, така да се каже, "преходните типове", ярък образец на които е баладата "Хаджи Димитър", представяща синтез между философско-сентенциозния и народно-песенния тип лирика.
Едно по-внимателно вникване след извършените наблюдения показва, че последното Ботево стихотворение не се намира някъде по линията между двата посочени полюса. То заема спрямо тях "странично" положение, отклонявайки се по друга типологична ос, която преразпределя по нов начин конструктивните признаци на Ботевата поезия. То въвежда нов тип поетично отношение към образа на героя за свобода - отказвайки се както от образеца на хайдушката песен, така и от баладногероичната, монументална трактовка на образа в баладата "Хаджи Димитър", чиято художествена система смело преобърна. Отказвайки се от фолклорния образен реквизит и от митологизацията, стихотворението се отказа същевременно и от образността на тропите, от стихове като "ръжда разяжда глозгани кости" ("Елегия"). То се отдръпна от всякаква орнаменталност, от всякаква конструирана с "външни средства" поетичност към една демитологизация в плана на прякото значение на думите, на привичния им семантичен слой. Демитологизацията продължи в промяна на първичното съдържание на частите и промяна на привичните акценти в композицията на творбата, в текстуалното съкращаване на стратегически отговорни нейни участъци, даде отражение в промяната на патоса, което доведе накрая до нетипичен за поезията на Ботев отказ от финал-поанта.
Опростявайки се външно, приемайки облика на спартанска суровост, на нетърпяща външна показност, "реалистичност", творбата се отдалечи не само от тежката на места метафорика и сентенциозна формулираност в стихотворения като "Борба" и "Елегия", но и същевременно от неизкушената от неочаквани, подмолни ходове простота на "Тъжно щеш, майко, да гледаш..." ("На прощаване") в една нова посока. Тя премести акцента към парадигматичната ос на дистантните, неуловими връзки между думите, оползотворявайки тези връзки и развивайки в този план забележително висока организираност. Пренасяйки образността от повърхността на видимите образни конструкции в дълбинните пластове на текста, съчетавайки по този начин външната простота и дори тромавост на изказа с изяществото на подтекстовите внушения, творбата гради своя - както беше показано - забележителен художествен модел.
Може да характеризираме накратко отклонението, което бележи поетиката в "Обесването на Васил Левски", като тенденция към дискретност, замаскираност на похватите. Тази сдържаност и изящество на поетичната техника на пръв поглед може да се стори несъвместима с утвърдената представа за типа чувствителност на поета и неговия лирически герой, за Ботевата пламенна категоричност на изживяването. Удивителното обаче е там, че посочените дълбинни ходове и дискретно прокарани внушения се извършват под пласта на типично Ботевата интонация (възклицания, обръщения към майката), в атмосферата на типично Ботевата чувствителност - с неговата призивност и жертвена всеотдайност на чувството. Тази двойственост е добре изразена в цитираната статия на Р. Якобсон: "...естественото и характерно впечатление за простота и стихийност на емоционалността, което усетливият читател добива от Ботевите стихове, се постига с цената на сложно и изтънчено майсторство"2.
Тази изтънченост и нюансираност, появила се в изразните средства на поета, едва ли може да се счита за случаен епизод в неговата поетика. Тя вероятно е поставяла началото на една тенденция, приближаваща Ботевата поетика към една по-съвременна представа за художественост, че тя предшества появата на някои съвременни поетични търсения.
Тази връзка има впрочем и по-конкретен израз. Новият тип баладичност, който създава творбата, атмосферата на смътно усещана двойственост и деформираност на образите, от друга страна, темата за народа в неговото трагично изпитание и единство, прозвучала с непозната до този момент в поезията на Ботев сила и непознати акценти, както и някои образи като пустинното призрачно поле с вълците и вятъра, свирещ из него, горестния диалог с майката родина - всичко това, смятам, отвежда оттук към септемврийската балада и поетиката на септемврийската поезия:
Срв. у Фурнаджиев "Там изгоряха селата и пеят бесилките,/ вятърът стене над пустите ниви сега", "страшно е, майко, и весело" ("Конници"); "Но пустее в блясък сив пустинята,/ ясно и безлюдно е по друма", "Сякаш всичко, всичко е изчезнало" ("Гибел"); у Разцветников - "Сами сред ледената пустиня" ("Сред запустение"); "Родино, по твойте поля незасети/ чакали и вълци се гонят за стръв" ("Последният воин").
От друга страна, напрегнатото, създаващото мрачна експресия натрупване на образи-детайли в картината на четвърта строфа на стихотворението ("отечествения плач") посредством асиндетонно свързване на кратки фрази представя първообраз-модел - върху наша, собствена почва, независимо от чуждите влияния - на акумулиращия принцип в образно-синтактичните построения на Гео Милев, отчасти на ранния Ламар. Тези въпроси, пък и не само тези, се нуждаят, разбира се, от сериозно, задълбочено изследване. В завършека на една статия те могат само да бъдат поставени.
Примамливо-горестно е да се гадае през какви етапи и превъплъщения би преминала Ботевата поезия и какви насоки на нашата литература би оплодила, ако черкезкият куршум се беше разминал с нейния създател. Прогнозите, особено когато се отнасят до "бъдеще в миналото", носят своите рискове. Едно е сигурно - че тази поезия не би застинала "насред път", че би разкрила нови и нови страни на Ботевия поетичен гений.

elfinna
10-27-2008, 16:09
Моята молитва
(анализ)
Ако все пак различните цели, които си поставят поетите в първите четиристишия, не са достатъчно убедителни, на помощ на защищаваната теза идва избраното от Ботев мото: \"Благословен бог наш...\" Да се предполага, че това е цитат от Давидовите псалми, е неубедително, защото в този вид в посочената библейска книга той липсва. Много по-вероятно е авторът да е използвал буквално първата част от богослужебния възглас, с който започват всекидневната утренна и вечерня: \"Благословен Бог наш всегда, нине и присно, и во веки веков... Амин.\" Заедно с възхвалителното моление \"Благословено царство Отца и Сина...\" и \"Слава единосущной Троице...\" се слага началото на всяко ритуално действо в християнското православно богослужение. Имитирайки оригиналния възглас по законите на т.нар. поетическа мимикрия, поетът открива завесата на предстоящото \"тайнство\", в което ще става дума не за свещеното и неговото земно проявление - \"не ти, боже, на... ; не за оня изначален опит, който отвежда до изначалния Творец, не!.. В \"Моята молитва\" чрез антитезното дистанциране молбата е отправена към \"О, мой боже\", който е единственият \"правий боже!\" за молещия се лирически субект. Подчертаното персонализиране в случая е израз не толкова на интимно-съкровена изповед, колкото на опит да се сведе до обсега на земния човек това, което е неконтролируемо, за да се облече в земни ценности... В \"Молитва\" на Ив. Вазов подобна дилема не съществува. За лирическия Аз в стихотворението земните ценности по същество са йерофанни, т.е. проявление на свещеното, затова молението е отправено към небесния Отец, който от дисхармоничния Хаос създаде хармоничния Космос (в това число и самия него, човека). На Него \"аз се моля,/теб изливам си сърцето\", защото Ти си моята вяра \"в Правдата, в Доброто\". За Вазовата поетика при изграждане на Божия образ бихме могли да кажем, че тя наподобява онова, което е характерно за т.нар. катафатическо богословие с постъпателното наслагване на положителни черти: Бог е Мъдрост, Промисъл, Любов, Милост и т.н. Същият подход може да се открие и в стихотворението \"Бог\", дълго време тълкувано като израз на пантеистични настроения. В действителност \"в свод, в цвят, в градинка, в храст\" лирическият субект вижда \"духът, десницата на Бога\" като иманентна величина, т.е. за него те са теофанни знаци, своеобразен храм, в който се осъществява славословното обръщение към небесния Творец

При Ботев наблюдаваме обратния процес в областта на поетиката: за неговия лирически говорител положителният образ на \"О, мой боже\" като начин на изграждане наподобява похватите на \"апофатическото богословие\", според които многократните отрицания (Бог не е Мъдрост, Промисъл, Любов и т.н.) са последвани от единствената характеристика - Бог е, т.е. съществува. Така е изграден образът на \"правий боже!\": след шесткратното синонимно повторение в негативен план следва позитивното номиниране - \"А ти, боже на разумът/защитниче на робите/на когото щат празнуват/денят скоро народите\". И така, кой е този \"нов бог\", кой го създава (ако това е възможно!), за да бъдат отправени към него очите на поробените? Ако това е този, който се приема от лирическия субект за Истина на истините по пътя на формалнологическите рационални доказателства, а не в духа на религиозната вяра, която предшества разума? Ако ти, очакваният Спасител, внушаваш съзнанието, че религиозната вяра и нейната небесна институция имат чисто човешки произход? Ако ти, \"боже на разумът\", установиш пълно господство над иманентния Дух, това не е ли равнозначно на Неговото отрицание?... За Вазов и неговия лирически Аз човешкият разум създава само инструментариума, с който се изгражда земната представа за небесния Творец и Повелител. Неговото съществуване не се поставя под съмнение, макар личната свобода на човека да дава такава възможност; затова е изречено молението:

Не оставяй стидно ази
да пропадна в бой със злото
и съмненье да ме сгази
в тебе, в Правдата, в Доброто.

Приблизително същото е и народното религиозно вярване за небето, проявено в редица ритуали от църковен и битов характер. За лирическия субект в \"Моята молитва\" веднага след обръщението \"О, мой боже, правий боже!\" (боже с малка буква - Ил. Тодоров, \"Автентичният Ботев\") следва \"Не ти, що си в небесата\". За да застане на мястото на сакрализираното пространство един нов топос - \"а ти, що си в мене, боже\", т.е. на мястото на християнската космогония да се появи земната прагматика, водена от един нов бог, към когото се изливат човешките моления... В началото на третото четиристишие следва нова атака, която засяга най-съществената част от християнската антропология - човека като връх на Божието творение (Бит. 2:7). В изповедта на лирическия говорител оригиналът на библейския текст - \"създаде... човека от земна пръст\" иронично е трансформиран в \"направил от кал мъжът и жената\" (подч. авт.). На вид направената промяна не е съществена, в действителност обаче тя е в пълен синхрон с желаната десакрализация на свещеното начало Бог. И се зареждат едно след друго \"окаляните\" отрицания на Бога, които го превръщат в причинител на всички земни злини, сполетели човека: от фарисейщината на \"православните скотове\" до своеволието на \"безчестните тиране и човешките душмане\" в лицето на \"царе, напи, патриарси\"; от проповедниците на робското търпение до щедрите сеятели само на \"надежди голи\" и т.н. Спасението? В тяхното профаниране!... Ако отново се върнем на Вазов, ще се убедим, че неговата \"Молитва\", писана в края на 1916 г., изгражда съвършено различна земна представа за небесния Творец; в отделни изследвания тя се определя като конвенционална и даже конюнктурна, а в действителност тя е представа на религиозно верующия. Към Него, \"който/от небесата всичко видиш\" и който \"земните съдбини с твойто/могъщество рушиш и зидиш\", е отправена молитвата. Молитва за един народ, който \"цял е кървав от борбата\", за него \"О, Господи, простри ръката\"... \"Не го оставяй и люби го\". Издигнатата \"\" (като дим от благовонен тамян) молитва на лирическия субект е израз на неизменната вяра в съществуването на свещеното начало, което надмогва този земен свят, но се проявява в него.
Ботевата творба “Моята молитва” търси поетичните средства за внушение върху човешкото съзнание чрез монологичната изповед на лирическия АЗ. Размисълът, макар и дълбоко интимен и съкровен, е споделен открито. Жанровата определеност на заглавието: “молитва”, доуточнена от местоименната притежателна форма “моята”, насочва към вътрешните изживявания на АЗ-а, които са твърде далеч от молитвените настроения на душата.

elfinna
10-27-2008, 16:11
a tyka ne6to za matyrata
Помагало за успешна матура - ХРИСТО БОТЕВ - ВЪПРОС № 41 ОТ МАТУРАТА
Изпрати на приятел
FPRIVATE "TYPE=PICT;ALT="

Прословутият 41-ви въпрос от матурата е задачата за „съставяне на аргументативен текст”. За нея се знаят две неща: 1) че носи най-много точки на изпита ; и 2) че почти никой не е наясно в какво точно ще се състои тя. Казано накратко от зрелостниците се очаква в рамките на 4 страници да интерпретират литературно произведение (или откъс от него). В изпитната програма са включени общо 98 текста, така че на първо време е хубаво да прочетете основните неща, които се изучават в 11. и 12. клас.

В няколко поредни статии ще ви представим примери за разработки, изготвени специално по модела на 41-ви въпрос от матурата.

ХРИСТО БОТЕВ - “ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ”

Плачът по героя

Доминиращ мотив в Ботевата поезия е нравствено изстраданата и героично отстояваната свобода. Визията за нея неизменно включва саможертвената смърт. И в последното си стихотворение поетът изгражда митология на смъртта на героя, отказвайки се от непосредственото възпроизвеждане на моделите на предходни текстове като “На прощаване” и “Хаджи Димитър”.

По думите на Далчев стиховете на елегията “Обесването на Васил Левски” звучат като “надгробна песен над вселената”. С гибелта на Апостола на българската свобода осиротява общността. Всеобщата покруса, оплакването на невъзвратимата загуба е изразено като сродяване с природните стихии. В трагичен център на националния космос се превръща бесилото на “единия” жертвен син на България.

Елегията e писана към края на 1875 г. Известна е в две редакции, различаващи се съществено една от друга. Първата е позната под името “Дякон Васил Левски”, а втората http://www.teenproblem.net/forum “Обесвание на Васил Левски” http://www.teenproblem.net/forum съдържа една строфа по-малко, а четвърта и пета строфа са с разменена последователност.

Второто заглавие недвусмислено посочва реалния исторически факт. То кореспондира с образа на бесилото http://www.teenproblem.net/forum смислов и структурен център на творбата. Думата “обесването” насочва не към смъртта, а към осъществяването на смъртното наказание, резултат на предателство. Същевременно отглаголното съществително се натоварва със семантиката на удължения до безкрайност миг на умирането и неумирането.

Поетиката на стихотворението “Обесвание на Васил Левски” се гради върху различни типове трансформации http://www.teenproblem.net/forum лексикални, образни, както и на преосмисляне на цели художествени системи. Стихотворението преобръща преди всичко семантичната система на баладата “Хаджи Димитър”, неговата променена поетическа техника задава друг хоризонт на възприемане. Отказът от поетиката на баладата превръща митологичните образи на животни (сокол, орлица, вълк) в хищници (гарван, псета, вълци), обвързани със семантиката на хтоничното. Ако в баладата смъртта се интерпретира от гледна точка на безсмъртието на героическата личност, в “Обесвание на Васил Левски” се акцентира върху трагичния факт на смъртта на героя. По различен начин е изграден и централният образ. В “Хаджи Димитър” неговото митологизиране е следствие от баладичната атмосфера и присъщите преобразувания на художественото време и пространство; съдбата на централния персонаж е “разказана” в сентенция с универсална значимост (“Тоз, който падне...”). В “Обесвание на Васил Левски” са предпочетени лаконичен изказ, натуралистично изображение, експресията.

“Обесването на Васил Левски” съчетава жанровите особености на елегия, ода и балада. Героят и родината са двата полюса в образната система. Пресъздадено чрез множество конкретни детайли, родното пространство се смалява и персонифицира в образа на оплакваща майка. Обръщението от I строфа на творбата започва да изгражда това внушение:

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Осъществен е образен паралел между първото и второто двустишие. Като ехо на майчиния плач се носи зловещият грак на гарвана http://www.teenproblem.net/forum традиционен погребален символ, особено функционален в романтическата поетика (напр. “Гарванът” от Е. А. По). Ефектите на лирическата експресия се постигат чрез съчетанието на алитерация (“о” http://www.teenproblem.net/forum “а”) и асонанс (“г”http://www.teenproblem.net/forum “р”). Кръстосаната рима (“плачеш” http://www.teenproblem.net/forum “грачеш”) свързва в неотделимо цяло природното и човешкото, съзнателното и интуитивното, лиричното и митичното.

Лирическият Аз оплаква съдбата на майката, чийто образ във II строфа е обгърнат с ореола на святост (чрез метафората “свещен глас”) и мъченичество (чрез библейския архетип “глас в пустиня”). Картината на страданието е графика. Със значенията на неутешимата скръб, на вечния траур се натоварва устойчивото словосъчетание “черна робиня”. Фолклорно маркираният образ придобива нова идеологическа функция, означавайки трагизма на националната съдба.

Повелителната форма “Плачи!” в началото на III строфа рязко обвързва страданието и самотата на родината със смъртта на нейния “един син”. Причините за неговата гибел не са упоменати. Те могат да се изведат от извънтекстовата реалност. Художествената аргументация е в признанието на изключителността му, защото жертвата е за всички, но пътят към нея е възможен единствено за героя. Да се съхранят живи болката по него и паметта му http://www.teenproblem.net/forum повелява лирическият глас.

Елегията е единствената Ботева лирическа творба, в която се изговаря името на черната робиня http://www.teenproblem.net/forum майка http://www.teenproblem.net/forum родина http://www.teenproblem.net/forum България. Парадоксално именно смъртта на нейния “един син” е възкресение на общностната национална идея. С акцента “един син” творбата пресъздава библейския мит за човекоспасителя, разпнатия, “поел” греховете на хората върху себе си. Пътят към възкресението минава през разпятието. И ако лобното място на Христос е известно, то гробът на Левски е и знаен, и незнаен. Географската точност на реалията “град София” се разколебава от неопределеността на пространствения маркер “там близо край”. “Черното бесило” http://www.teenproblem.net/forum емблема на предателството и позора, поема значенията на жертвоприношението, на смъртта героика, превръща се в новия символ на общността. С огромната си притегателна сила той извършва две пространствени деформации http://www.teenproblem.net/forum “свива” и затваря в кръг около себе си българската земя и редуцира, прави обозримо абстрактното множество народ.

Фигурата на обесения е фокусът на творбата, чийто композиционен център е третата строфа http://www.teenproblem.net/forum единствената, в която се говори пряко за героя. Той добива ореола на недосегаемост и енигматичност заради парадокса “виси... със страшна сила”. Всички внушения за вътрешна мощ, за метафизично надмогване на житейския предел, за живот в смъртта, за непобедимост се резюмират в метафората http://www.teenproblem.net/forum хипербола “страшна сила”. Силен се оказва мъртвият, оплакваният, пиедестално въздигнатият над множеството на оплакващите, безсилни в своята вцепененост, обърканост, неутешимост. Пространственото обособяване на лобното място и липсата на конкретни пластични детайли в образа на централния персонаж говорят за това, че този образ е резултат на митологизиращо извисяване на индивидуалното. Внушават го и благоговеенето пред него, и безкрайната скръб, предизвикана от неговата смърт.

Четвъртата строфа излъчва апокалиптично видение, в което властват знаците на смъртта и на ужаса. Гракът на гарвана, воят на “псета и вълци” се смесва с човешките гласове в един пароксичен хор на “отечествения плач” (Р. Коларов). Светът е деформиран, останал сякаш без опорите си, лишен от действеност и мъжка сила. Гласовете на хората са градирани възходящо по своята интензивност http://www.teenproblem.net/forum от изричаните молитви на старците през плача на жените до пищенето на децата. Но тези гласове са същевременно деградирани по отношение на силата на самите субекти.

Това двойствено впечатление за нарастващи по интензивността си звукове и същевременно за нарастване на слабостта и безпомощността е преход към последната пета строфа. Тя трансформира образната структура на предходната строфа. Гласовете на живите същества се преобразяват в звуци на стихиите. Човек и природа се сливат в изразяването на скръбта. Времевата определеност (зимата) преодолява историческия факт, за да изгради символичния план (сезон на смъртта в природата). В новия трансформиран поетически мит за смъртта и безсмъртието на героя присъства обичайната Ботева етимологическа фигура “пее песен” (срв. “Балканът пее хайдушка песен” http://www.teenproblem.net/forum “Зимата пее свойта зла песен”). Моделът на апотеоза от “Хаджи Димитър” е преобърнат в образа на вселенския “плач без надежда”, в една космическа елегия за героя.

Стихотворението демонстрира как едно чувствително съзнание (на лирическия Аз) продължава да изстрадва невъзвратимостта на пожертвания. Именно това съзнание е искрата живот в пустинята свят, защото е прозряло, че смъртта е мяра за ценностното. Извървелият пътя до своята Голгота http://www.teenproblem.net/forum бесилото http://www.teenproblem.net/forum е постигнал себе си в жертвената смърт, станал е “един...син” на майката родина. Той е вече в “другото” измерение на родното, осъществил свободата в смъртта и превърнал се в паметен знак на човешка осъщественост.