Съчиненение-разсъждение Дервишево семе

[yesno]

Трябва ми съчинение расзъждение за 8 на тема
Любовта и Омразата в "Дервишево семе"
[/u]

[great_mari]

Трябва ми съчинение расзъждение за 8 на тема
Любовта и Омразата в "Дервишево семе"
[/u]
Поне да беше научил правилно името на произведението - ДервишОво семе! :?
и не се надявай че някой ще ти помогне

[yesno]

Добре бе човек айде отхапи ми главата за една правописна грешка,и името си го знам много добре незнам как се пише :-o

[masal]

НИКОЛАЙ ХАЙТОВ - „ДЕРВИШОВО СЕМЕ”
ТРАГИЧНИЯТ ВЪЗЕЛ НА ЛЮБОВТА И ОМРАЗАТА В ЧОВЕШКАТА ДУША

Драматичната изповед на героя от разказа на Николай Хайтов -„Дервишово семе”, провокира у читателя размисли върху ролята на съд¬бата и хуманните ценности в човешкия живот. В монологичната форма на повес¬твованието убедително звучи споделена¬та мъка, наслоявана през един дълъг житейски път. В съдбата на главния герой откриваме трагизма на изпепелената човешка душа, устремена изначално към щастието, но принудена да премине от рая на споделената любов към ада на болката и омразата, за да достигне до момента на пречистването, като сто¬ри добро на най-големия си враг.
В повествованието си Хайтов тръгва от мотивите за рода и родовите ценнос¬ти, но набелязва като избор на основен драматичен конфликт съдбовните пре¬вратности на любовта и омразата вътре в душата на човека като индивид, част от родовата общност, но и личност, не¬зависима по отношение на емоционалния си избор. Сърдечните чувства се оказват водещ мотив при определяне на човешката участ. Сърцето е господар на времето. То е символен израз на емоционални¬те преживявания. Героят на разказа споделя: „Сетне какво се случи, мина ей оттука, през сърцето го прекарах!”
Изборът, който сърцето прави, е доми¬нантен и предопределя поведението и възприятията на Рамадан, както и взаимо¬отношенията му с другите герои. Омразата се ражда там, където е било опреде¬лено място за любовта и нейната митич¬на сила. Тя изригва и залива всичко по пъ¬тя си. Под пепелта й се оказват реалните ценности в битието на човека - семейст¬во, деца, дом, плодовете на труда. Рама¬дан е дълбоко наранен в най-съкровените си чувства и пориви: „... то, сърцето, се набивало, набивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.” Щастието е част от житейския кръговрат. Отнето, то нарушава хармонията и животът спира. Съдбовната нишка е прекъсната. Нито в моралните закони, нито в религиозните догми може да се намери оправдание за стореното зло. А Рамадан го измерва дълбоко в сърцето си. И там открива само омраза, която разпалва адски огньове и ко¬ято времето не успява да угаси: „Чучело видял ли си натъпкано със слама?... Моя¬та слама беше злото!... Злото, дето ще¬ше да направя на Руфатя. То ми беше все в акъла. И под халището, и на къра. И де¬нем, и нощем...” Вътрешният ад на Хайтовия герой разрушава и духа, и тялото му, отнема жизнените му сили. Приливите на омраза се готвят да унищожат до¬ри най-значимото за родовата традиция — възможността да се продължи Дервишовия род: „... най-сетне сламата в чуче¬лото се подпали, треска ме затресе и се разболях. Тогава дедо се у плаши. Не за ме¬не, а за Дервишовото семе.” Драмата на човешката личност, подложена на силно изпитание от обстоятелствата, е голяма. Без значение са чувствата и преживяванията на човешкия индивид, същ¬ността на болката и страданието му. Животът е предопределен от една извечна функция на универсалното битие и за нея се грижи старейшината на рода. Затова и Рамадан разбира „Коя? Каква?” е избрана да бъде негова жена чак вечер¬та. Ритуалните детайли не са от особе¬но значение: „Припял ни беше ходжата, притупал ни беше тъпанът ...” Оказва се все пак, че интересът към другия в то¬зи наложен съюз е жив и изненадата рад¬ва сърцето на младото момче.
Любовта се ражда най-напред с красо¬тата на момичето:,,... видех момиче като пеперудка, бяла като мляко, със замиглени очета, ей такива!” Всичко започва като игра, в която неусетно се завърз¬ват сърцата на Рамадан и Силвина. Чис¬тотата на чувствата им е почти по детски затрогваща. Силвина носи и едно ярко излъчване. Там, където е тя, има свет¬лина и красота: „Старата ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха и гредите й - накичени от Силвина с разни цветове и билки...” Най-силно въздей¬стват косите й: „Имаше едни коси; ей, оттук ако ги видиш — руси! Ако се помес¬тиш малко - видят ти се червеникави, като че греят. Още като се поместиш — жълто злато като живо заиграваше по тях!” Влюбеният Рамадан се захласва сякаш от самото слънце, огряло и къща¬та, и сърцето му. Любовта го озарява и той й дава най-нежен израз, защото ду¬шата му е чиста и чувствителна: „Имах си една закачка, речи го, игра, като се съ¬будя сутрин, миглите й да раздухвам!” Дори небесното светило не може да се мери с любимата. Любовта между Рама¬дан и Силвина до края остава при извори¬те на най-искрените чувства, незатъмнени от първичната страст. Те съхра¬няват тази любов в сакралното прост¬ранство на сърцата си цели четириде¬сет години, въпреки превратностите на човешката им орис. Тя е в очите на Сил¬вина, когато търси с поглед да зърне Ра¬мадан. Тя е в мислите на Рамадан дори когато изгаря от мъка и омраза към онзи, който е отнел щастието му. Всеки ден, където и да е, той бърза да се прибере и да види поне за мие Силвина през дупката на плевнята. Заради този скъпоценен миг все стиска зъби и търпи до жадуваното отмъщение: „Ако я видя — смъкна и отрова, и умора, ако не я видя, цяла нощ скърцам със зъбите на Руфатя — дера го, душа го, тровя го и насита на душата не намирам. Много пъти съм ре¬шавал да го свърша, но когато си помис¬лех, че в затвора няма дупчица да има към Силвина - отмалявах и отлагах...” Едно необичайно прозорче спасява душа¬та на Рамадан поне за кратко време от мъките, на които е подложен. Изглежда абсурдно, че след като е била негова и по закон, и ред, сега Силвина принадлежи на друг. Целият ред на духовни ценности е разрушен. Връща се към първичния хаос, от който се раждат злобата и омраза¬та, а човекът Рамадан се превръща в чу¬чело без сърце и душа. Дори в миговете на надежда, че може би ще бъдат скоро заед¬но след толкова години, омразата още го¬ри 6 душата на Рамадан отвътре и само милостта на Силвина я възпира да не се излее върху вече страдащия виновник за техните дълговременни терзания. Бо¬лестта на Руфат е като наказание от природата за злото, което носи в себе си, но това не удовлетворява Рамадан. Той жадува пълно отмъщение над омразния душманин и най-вече - да прегърне своята Силвина, да живее с нея както мъж с жена. Но помежду им е „вдървеният Ру¬фат, лежи, не мърда”.
Всичко, което се случва в битиен план през годините, преминава покрай героя на Хайтов, без той да усети смисъла му. Присъствието на жена, деца, внуци не докосва сърцето му. Той дори не ги назо¬вава с имена или поотделно. За него те са само изпълнен дълг към рода и продължението му. Спазена е волята на традици¬ята. Но за Рамадан Дервиш сякаш е без¬паметно участието му в традиционни¬те побели на рода. Запазена е само лю¬бовта, както и омразата в сърцето, сплетени в трагичен възел, за който сякаш няма разплитане, няма истинско освобождаване на духа.
Със злото в душата си Рамадан гори най-вече себе си. Изгаря на кладата всеки път, Когато си представя своя враг Руфат, когато крои планове за отмъще¬ние: „Триста пъти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше! Хиляди пъти го клах и драх. Ръцете се напрягаха, зъ¬бите ми скърцаха. Докато най-сетне сла¬мата в чучелото се подпали. ”
Невъзможната любов между Рамадан и Силвина не топли истински сърцата, защото там има премного лед и скреж. Те са само сенки, претопени от неспра¬ведливата съдба до мига, когато пада изгнилата ограда и се възражда надеждата. Но дали и те самите нямат вина за съдбата си? Наивният детски поглед към живота и света не предопределя ли и пос¬ледствията, които раняват за дълго? Без¬помощни ли са срещу обстоятелствата, Които ги разделят така безмилостно? То¬ва са все сложни въпроси без еднозначен отговор, за които читателят е провокиран от изповедта на героя разказвач. Удивително е обаче, че Рамадан и Силвина успяват да съхранят най-ценното у себе си - любовта, а Силвина - и една надмогваща омразата милост, която я из¬висява над първичното чувство за мъст. Неслучайно тя спира Рамадан да излее жаждата си за отмъщение над Руфат: „Стига ни вика, че сме тука. Ако той бе¬ше звяр, не ставай и ти!”. В името на любовта си към Силвина героят е готов да прекрачи ненавистта си към този, който го е държал дълги години ту в огън ,ту в лед: „...видя ли очите на Силвина, вперени в мене — отпущам му края и хва¬щам пътя за гората, сухи дърва за Руфатя да бера... ”
Драматична е съдбата на Николай-Хайтовия герой, но той я приема накрая с примирение и надежда, че може да се случи очакваното чудо — да доживее от¬ново щастието си. А дотогава той оста¬ва в сложния възел, забързан много отда¬леч и белязал живота му с любов и омра¬за, еднакво силни и паметни.

[FrozenFire]

Разказът „Дервишово семе” на Николай Хай¬тов носи особената виталност на противоречивия диалог между човек - време и родова общ¬ност. Формира нова художествена естетика за вписването индивидуалната вселена на човешките емоции в света на родово-изконната традиция. Проблемът за принадлежността на човека към стародавната, почти митологична като представа и функции, родова общност, към нейните неписани закони за сърцето, морала и нравствеността - е интерпретиран от позицията на две конфликтуващи помежду си ценностни системи.
Родовото съзнание носи белезите на отминали древни времена, когато гласът на предците, превърнат в изконно традиционно право, живее в почти свещеното „законодателно” слово на старейшината на рода. Личните пристрастия на отделния човек не интересуват старейшината на рода. Негово неотменимо изконно право е да опази корените на общността, да осъществи приемствена връзка между поколенията.
Две ценностни системи - на родовото начало и на човешкото в човека - спорят за своето право в съзнанието на Николай-Хайтовите герои. Любовта е вечното, обвързващо минало и настояще с бъдещето. Дървото на живота е опазено от традицията, но духовният корен на човешко и родово съзнание съхранява свободата на мисъл и действие. Лишен от свободен избор, духът губи връзка с вечните първоизвори на живота и родовото огнище загасва. Душата бавно умира. Родовото дърво на живота не дава нови филизи.
Вечна е битката между добро и зло, между любов и омраза в човешката душа. Тя не спира. Без начало и без край е. Затова и разказът „Дервишово семе” на Николай Хайтов има отворен композиционен финал.
На кръстопътя между времена, епохи и нрави застава винаги човекът. Срещат се човешките съдби и сплитат трагичен възел от любов и омраза. Троен е възелът между Хайтовите герои Рамадан, Руфат и Силвина. Душите и на тримата са ограбени и лишени от любов. Дирята на преживените дни е някак чужда и далечна за духа им. Остава споменът за неизживяното. Любовта изг¬рява като приказно слънце, но само за миг, в душата на Рамадан и Силвина. Те се оказват по детски несръчни в общото духовно изживяване на покълналото любовно чувство. Оказват се обвързани, слети, сякаш с една душа. Споменът за общия духовен живот на споделената им емоция пречиства страданието, от което се ражда силата за надмогване на омразата. Ражда се смирението в мъченическата душа на Силвина. Тя застава между греха на Руфат и опрощението на Рамадан. Спасението и за двамата мъже е в женското градивно начало на човешката природа. Любовта има материален знак. Нейните извечни природни стихии са одухотворени и приемат човешкия образ на Силвина. Но ако Руфат носи примитивно-земното в изживяването на любовната страст, то Рамадан се явява носител на поетично-духовното в емоционалните пориви на човека. Любовта има земен и духовен образ. Такъв двойствен, „разполовен” живот има и душата на Силвина - погазена и умъртвена от Руфат и сакрализирана в емо¬ционалния спомен на Рамадан. Двамата се срещат пред разрушения и „споменно” съграден олтар на любовта. Макар и разделени от омраза, те намират „място” за среща в душата на Силвина, изпълнена със смирение. Човешкото се възражда в тях. Болката ги сближава. Всеки от героите открива страданието на другия:
Тарабата, дето ни делеше с Руфатя, дето е от дъбово дърво, взе, че изгни, а дертовете наши не изгниха. И на Руфатя, види се, не в било лесно всяка вечер с лед да заспива и да се събужда със слана...
Душите и на двамата са осланени. Пред олтара на любовта застават еднакво наказани и ограбени. Общият съдбовен възел на пропиления им живот ражда силата на опрощението в душата на Силвина. Тримата герои се срещат в общото си страдание. Разпознават злото и признават вината си:
Преди месец и нещо бутнах тарабата - гнилата — и Влязох в Силвинините двори като у до¬ма. От двора отидохме в одаята на Руфатя и седнахме вътре. За първи път тримата се събрах¬ме на едно, от четиресет години за първи път се гледахме с Руфатя очи в очи, а Силвина - между нас Грешна душа имам, агов, да ти кажа, и ми се поиска да прегърна Силвина пред очите на Руфатя, да я погледа в моите ръце, както съм я гледал в неговите цял живот, но тя не дава.
- Стига ни, вика, че сме тука. Ако той беше звяр, не ставай и ти!
Общото страдание изгаря страшния звяр на омразата. Тримата герои започват да градят нов олтар - на човешкото, познало злото и опростило греха. Той е общ за сплетените им в трагичен възел души:
Сега работата горе-долу тъй върви: на Руфатя все му е студено, а магаре няма у Силвина и вместо да се гърби тя да носи дърва и да пали на Руфатя печката - ходя за дърва аз... снагата си троша за тоя, дето ми е горил душицата! Грея и топля тоя, дето четиресет години ме е държал ту в огън, ту в лед!...
Любовта спасява човека и неговата душа стъпва отново в „пътеката” на живота, макар й кръстопътно пресечена от вечното страдание. То е част от вечния кръговрат между живота и смъртта, сплел в трагичен възел човешки-интимното и родово-общото. В човека е вечният кръстопът между любовта и омразата, а в сплетения между тях възел е силата и слабостта на живота. Там е и опазеният родов корен, чието семе кълни в спасената хуманност на Хайтовите герои и на човешкия род.


.................................................. .............................................

Със сборника си „Диви разкази” Николай Хайтов се открои в съвременната българска литература като оригинален писател, пресъздал редица художествени образи, чиито прототипове населяват Родопския регион. В своя среда или извън нея героите му запазват родопската си автентичност, но тя е връзката между национално и общочовешко в хуманните стойности на любовта и омразата.
Разказът „Дервишово семе” изразява художествените тенденции на сборника „Диви разкази”.
Като начин на повествование Хайтов е предпочел монологичната реч, чрез която непринудено и убедително се разкрива душевната специфика на героя разказвач. Посредством АЗ - повествованието авторовото присъствие е естествено, органично вписано в художествения текст, организиран чрез изповедните форми на вътрешния споменен монолог. Сюжетното развитие се осъществява чрез поредица от последователни, интимно-битови събития (като се прескача голям отрязък от време, четиридесет години, тъй като този период от живота на героя се характеризира с повторяемост спрямо основния конфликт).
Главният герой на разказа е от средата на българомохамеданите, но въпросите за народностна и верска принадлежност не са в параметрите на авторовия творчески замисъл. Погледът му е насочен към душевните вълнения на героя - пораждането на любовта и омразата, довели до конфликт, който остава неразрешен до края на произведението.
Думите на Хайтов: „Моите герои са обикнове¬но хора първични, свежи, девствени, смели и благородни” се отнасят напълно до двамата главни герои - Рамадан и Силвина. Рамадан е човек с ярък характер, с голяма вътрешна сила, но авторът не го разкрива в романтична светлина, не го изобразява без зли помисли: като светец или „ангел безгрешен”.
В оригиналната, създаваща впечатление за автентичност, реч на разказвача драматичният конф¬ликт сполучливо е назован „възел”. „Тоя възел да ти кажа, много отдалеч се завърза. ” - така Рамадан започва своята интимно-лична изповед, чийто адресат, без да е поименно назован, става всеки читател. Това увеличава съпричастността му към станалото, въздейства при четенето на мисловната му дейност и допринася за емоционалното му приобщаване към съдбата на Рамадан и Силвина.
Заглавието „Дервишово семе” насочва към прас¬тария проблем за биологичното предназначение на човека да създава поколение, да продължава рода. В разказа негов носител е преди всичко дядо¬то на главния герой: „ Тука искам на Асан-Дервишов внук да писне.” Конфликт между двамата няма, защото макар представител на различно поколение, внукът не оспорва нито традицията булката да се избира от бащата (тук от дядото, тъй като родителите на момчето са умрели), а младоженецът да ви¬ди своята невеста едва след венчавката, нито поставянето на биологичния стремеж да се продължи рода над любовта: „Пази, вика, дервишовото семе, инак главата ти отсичам”.
Банална, битово-прозаична е причината за ранното задомяване на четиринадесетгодишното момче Рамадан: парализирала се е дясната ръка на баба му и няма „кой къщната работа да върши”.
Действията в епизодите, очертаващи сюжетното развитие, са представени единствено от гледната точка на разказвача. За него времето се дели на щастливо - краткия му, но радостен и приятен живот със Силвина, и нещастно - обхващащо повече от четиридесет години, през което тя е жена на Руфат, като и в единия, и в другия случай водещо чувство е любовта му към нея.
Размислите на героя за неусетното раждане на една нежна и невинна, но силна и дълбока обич са изразени едновременно непретенциозно и запомнящо се: „Докато се развивахме със Силвина и побивахме, докато сме се смели и играли, то, сърцето, се набивало, набивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.” Напълно в духа на народната мъдрост е съждението му, че „кога сърцето се размисли за жена, то не пита ни главата, ни брадата”.
Възелът в душата на Рамадан се завързва с неочакваното, сполетяло го изневиделица събитие - отвличането на Силвина. Щастието е оттласкано от продължителен период на нещастие. Драматизмът на станалото и ставащото намира свой художествен образ в изповедните думи: „Сетне какво се случи, мина ей оттука, през сърцето го прекарах”.
Сега любовта на юношата импулсира раждането на омразата към братята на Силвина, „лакоми хора”, и особено към съпруга й Руфат, „хайлазин” и „пияница” - епитетите назовават все нравствени недъзи, ненавиждани от народа. Омразата към Руфат достига до жажда за кръвно отмъщение и до нееднократното й изживяване като облекчение на задушаващата го мъка. Тези изживявания и представи не секват дори когато героят вече е възрастен мъж.
Затова неочаквани са реакциите на Рамадан, след като Силвина става жена на Руфат, когато наблюдава сцени от семейния им живот. Това е израз преди всичко на болезнената и неизлечима обич, чието съществуване се подхранва от възможността, макар и отдалеч и за малко, да вижда любимата си. Нейната мъка, изписана на повяхналото й лице, чийто външен израз е наведената й „като прекършена" глава, му подсказва, че Силвина мисли за него - едно удовлетворение сред парещата го любовна мъка. Въпреки това, минутите, когато от малката дупчица е вперил поглед в тясното прозорче на Руфатови, са изтощително мъчителни поради безсилието да си върне момичето, влязло в съществуването му със своя жизнерадостен смях. Строгите патриархално-религиозни традиции не са основна пречка за осъществяването на отмъщението. Към него го подтиква сам дядо му. С поглед, отправен навътре в себе си, героят разказвач разкрива тежкото си вътрешно състояние чрез образно сравнение и неподправени възклицателно-въпросителни изречение: „Докато светеше лампата, сърцето ми се топеше като свещ! Как не се стопи това сърце! Как се не свърши, та оставаше и за другата вечер?”. Той приема омразата и желанието си да възмезди нанесената му любовна рана като напълно оправдани и сам формулира необходимостта от тях, за да може да продължи да живее: „Триста пъти съм го трепал и съживявал. Гла¬вата ми гореше. Хиляди пъти го клах и драх. Ръцете се напрягаха, зъбите ми скърцаха... ”.
Авторът не се е побоял, че с подклаждането на злобата, със стремежа за мъст, при мисълта и представата за която Рамадан изпитва удовлетворение и дори наслада, може да отблъсне читателя от героя си. Реалистичното му отношение към живота и човека го е убедило, че душевната красотата на човека не е в пълното освобождение от чувството за омраза, а в неприлагането и преодоляването й. Първата причина Рамадан да отлага изпълнението на присъдата, която сам е произнесъл над своя и над Силвининия враг, е родилото му се дете, чувството за бащина отговорност, неотлъчно от повелята на родовата традиция не само за създаване на поколение, но и за съхраняването му. По-нататък обаче неизменен мотив за предпочитане на страданието през утоляването на жаждата за мъст става любовта, превърнала се в нравствен подвиг. Затворът не го плаши, но не би понесъл страданието да.не вижда жената, станала смисъл на живота му: „че в затвора няма дупчица да има към Силвина... ”.
Любовта страдание и героизъм възпира и по-нататък злобните повели на омразата. Спре ли да сече и носи дърва, за да бъде на топло тоя, който е
отровил живота му, „Силвина трябва да сече”. Рамадан му слугува, защото „инак всичко ляга на Силвина”. Героят не изпълнява престъпните си замисли, защото вперените в него очи на Силвина му го забраняват. Душевната си болка, че може би никога не ще настъпи времето тя да стане негова жена, сравнява със страшно, адово изтезание във врящ катран, а невъзможността да открие нравст¬вено оправдан начин за ново щастие с нея - с драматичен кръстопът. Истинската любов, уверява ни Николай Хайтов, не може да просъществува, ако в нейно име се извърши престъпление. Силата на Рамадан е в нравствения стоицизъм, с който усто¬ява на жаждата за отмъщение. Съвестта му се вслушва не в неугасналата му омраза, а в напиращия в очите на Силвина вик любовта им да не бъде осквернена със злодеяние. И влюбеното му сърце следва нравствената повеля на нейната съвест, която ста¬ва и негова.
В съзнанието на читателя Рамадан остава силен в своето безсилие, защото е победил егоцентризма. Изповедта му не цели душевно пречистване. С нея той разрежда незарасналите си сърдечни рани. Не оставя да заглъхне нито нежния глас на любовта, нито суровия глас на омразата, но в тава раздвояване остава едносъщ, верен и на традицията, и на съвестта, и на сърцето си. В текстовата територия на Николай-Хайтовия разказ „Дервишово семе” се съдържат две изключително силни жизнени и
нравствени послания: първото, че продължаване¬то на рода е жизнена повеля за човека, и второто, че без любов и щастие човешкият живот се обез¬смисля.
Авторът оставя разказа си без сюжетна развръзка на сложно заплетения „възел”, защото същественото не е дали Рамадан и Силвина ще заживеят щастливо като мъж и жена. С намерените и изявени морални сили да запазят неопетнено своето щастие, каквото е било някога, когато се е „навивала” нежната им, чиста и красива любов, е осъществена развръзката на душевно и художествено равнище.
Николай Хайтов е превърнал разказа си „Дервишово семе” в лирична песен за една любов, започнала като шеговита игра на пумпал и превърнала се последователно в любов страдание и любов всеотдайност. В него той проправя път към голямото и красиво сърце на човека от Родопа планина, но и път към общочовешкото в любовта и омразата.

[Detestation]

Хм,толкова ли не можете да си измислите сами едно съчинение?! Голяма трудност вече,че и питат,ще каже човек,че животът ви зависи от това съчинение и просто на всяка цена държите да е перфектно. Мързи ви да си седнете на гъзовете и да прочетете два реда,там е цялата работа... :-x :-x

[LostInYourEyes]

Хм,толкова ли не можете да си измислите сами едно съчинение?! Голяма трудност вече,че и питат,ще каже човек,че животът ви зависи от това съчинение и просто на всяка цена държите да е перфектно. Мързи ви да си седнете на гъзовете и да прочетете два реда,там е цялата работа... :-x :-x

Много моля! [-( Не не можем да измислим съчинение по простата причина че сме нормални не сме нито генийчета, нито пък литератури ... но кво да се прави домашното си е домашно.. не държа да е перфектно а даскала казва че се НАЛАГА да е.. и ако му занеса 1 лист с моите космически бисери 1.че ще имам две и 2.че ще ми се разбучи че не пиша домашно....всъщност БХ кво ше ми е съчинението просто да има нш там че да мълчи :oops:

[AlesandeR]

уляля данет





Любовта и омразата са двете страни на монетата наречена - живот. Никоя от тях не би могла да съществува само за себе си, а винаги преплитайки се в едно неделимо цяло, което съпътства и води човека през дългия път на неговото съществуване.
Със своя разказ, "Дервишово семе", Хайтов разкрива силата на тези чувства и по много естествен и непринуден начин ни показва и доказва, какво е любов, обич и омраза. Той сякаш води читателя за ръка по пътя на размисъла за ценностите в краткия ни живот, убеждавайки го с прости думички в истинността и дълбочината им и значението им за всички нас. Толкова простичко ни разкрива какво е дълг, обич, чест, безкористност, благородство, омраза, гняв, ярост, безсилие. Все първични емоции и чувства, както и самият пример за тях - живота на един от многото обикновени хорица.
Любовта може да окрили човека, както се случва и със самия Рамадан, едно обикновено селско момче, за което гръмките фрази и думи не съществуват, а се заключават в усещанията за любов. Докоснал се до щастието, той започва да възприема света по нов начин и да вижда красота навсякъде около себе си: ,, старата ни къща бе огряла като слънце, засмели се бяха и гредите й - накичени от Силвина с разни цветове и билки......Имаше едни коси, ей оттук ако ги видиш - руси! Ако се поместиш малко - видят ти се червеникави, като че греят. Още като се поместиш - жълто злато като живо заиграваше по тях!"
Колкото и неочаквана да е пристигнала за него, толкова силна става тя и не спира да идва, през целия му живот. И всичко вече е друго, по - живо, по - красиво, по - търпимо. Любовта му расте с такава сила, че прераства в омраза дори и към слънцето, без което не би бил възможен животът: " Спряло се онова лятно слънце мързеливо.......идва ми да подскоча и да го брулна с кривака. И да го заровя в земята повече да не излиза". Рамадан е ненаситен за ласките и близостта, които до този момент са били само една свенлива мечта за него, един невъзможен свят. Това е истинската любов, чиста като сълза.
Но както често се случва в живота щастието винаги е последвано от нещастие, което те удря с нечувана сила и те оставя като вкаменен и ти вече не се усещаш и не мислиш, защото си празен и тъжен, отчаян. Отнемат му най - любимото, най - скъпото нещо в живота и то заради "два пърча с големи чанове". Цена твърде низка и недостойна за един човек. Но както казват древните: "Човек си избира боговете според интереса си".
Така изведнъж детето у него си отива и идва големият мъж, който е готов да отмъсти за любимата, да я спаси и върне при себе си. У него се поражда мъст, озлобление към този, който се е осмелил да стъпче любовта му, което нараства за да се прероди в дива ярост........, но и в една обуздана, все пак, злоба. Възпира го желанието на дядото - продължение на рода. Да не се загуби семето.
Дали това е най - важното - живот на всяка цена? Важно или не Рамадан се примирява с участта си, както и често се случва в живота. Но в душата му вече са посяти семената на омразата:" Тука, в сърцето сто пиявици като че се бяха впили". Всичко, което изживява от тук насетне го пробожда до смърт. Но лесно се мре, трудно се живее. Макар, че сърцето му е празно и тъжно, разума у него крещи:"Бори се, отмъсти..". Жаждата за мъст става неговият "двигател".
Но живее ли само със злоба и омраза? Та нали ако се остави на тъмната си страна, тя ще го изпепели и заличи. Той проявява здрав разум или страх, кой знае, и затова не успява да намери сили в себе си да действа по единствения начин в такъв случай - отмъщение на всяка цена. Той осъзнава в себе си , че ще загуби и най - малката надежда, да бъде до своята любима: "В затвора нама дупчица да има към Силвина." И след всички разгорели се у него размисли и страсти той се оставя на течението да го носи, да го блъска с надеждата един ден да го изхвърли на брега, където може би ще го завари неговата мила Силвина. Но сега той се носи по "реката на живота" сред буря от чувства разкъсващи сърцето му.
В битието често се стига и до парадокси и обрати, за които нито сме мечтали, нито сме си мислели, че са възможни.
В такъв един парадокс попада и Рамадан. Той се вплита в него доброволно, само за да бъде оправдано близо до своето цвете - Силвина. Отново се променя човекът у него и пак заради пустата любов. Казват, че с времето любовта остарява и се уморява, но при него не е така - тя расте през цялото време, всеки ден, всеки час.
Парадоксът идва от факта, че Рамадан проявява състрадание не само към Силвина, но и към самия носител на всички негови мъки - Руфатя, към онзи, който цял живот му е горил душата. Сега той вижда, колко безпомощен и слаб е всеки и най - вече се радва и наслаждава на факта, че Руфатя няма да може да се наслаждава и да мачка неговата Силвина.
Сега, когато мъжът й е безпомощен и болен, смъртта му би била лесна, спира го единствено молбата на любимата му, да не се превръща в злодей, заради човек, с който не си струва да си цапаш ръцете. И той пак е силен и пак заради нея. Проявява за пореден път благоразумие и характер на благороден човек, помага на заклетия си враг, без да се превръща в слаб и безволев роб на чувства.
Рамадан става различен от себе си, израства изправен пред сложна дилема, от която няма решение, от което да не загуби. Затова идва и примирението, а след него и всичко останало......
В крайна сметка любовта е нещото, за което си струва и си е струвало да живееш, независимо дали е споделена, кратка или каквато и да е .
И да не забравяме, че смисълът на живота идва и с това, за което другите ти казват: "Благодаря".

[Luscious_Heart]

Много моля! [-( Не не можем да измислим съчинение по простата причина че сме нормални не сме нито генийчета, нито пък литератури ... но кво да се прави домашното си е домашно.. не държа да е перфектно а даскала казва че се НАЛАГА да е.. и ако му занеса 1 лист с моите космически бисери 1.че ще имам две и 2.че ще ми се разбучи че не пиша домашно....всъщност БХ кво ше ми е съчинението просто да има нш там че да мълчи :oops:
П*кая ти на логиката.
Ти ме изкара втори Айнщайн, понеже мога да пиша съчинения.
А, и тъпа беше грешката ти, пише се "литератОр".
За да не са космически бисерите ти, прочети си разказчето. :lol: Има достатъчно теория в учебниците.

Мама му да е*а, тия неща щом се дават по програма, значи са преценили, че един осмокласник може да пише! То ако не можеш да мислиш по едно произведение и да го разтълкуваш, извинявай, ама закъде си тръгнал? :razz:

П.С. Миналата година в моя клас имаше същата тема, само че на мойта група беше друга. :oops: Иначе щях да ти кача мойта работа също. 8-)

[akira_takemasa]

Съжалявам, че ви притеснявам, но ми трябва огромна помощ. Ще правя контролно по литература, от което зависи крайната ми оценка за срока. Ако някой може да ми помогне за темата "Мотива за спрялото време" в разказът Дервишово семе. Много ще съм ви благодарна, ако някой има желание да ми помогне ^^