PDA

View Full Version : Тема на Вазов



LipSoFAnAnGel
10-28-2008, 18:53
http://search.http://www.teenproblem.net/school/?keywords=%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0% B8%D1%8F+%D0%B8+%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1% 80%D1%81%D0%BA%D0%BE%D1%82%D0%BE+%D0%B2+%D0%BF%D0% BE%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0+%D0%BD%D0%B 0+%D0%B2%D0%B0%D0%B7%D0%BE%D0%B2&s=1
някой може ли да ми изтегли 3те теми и да ми ги постне тук ..Моля ви Smile

Lysit0
10-28-2008, 19:06
Дай пак....не излиза линк.Не отваря страницата.

LipSoFAnAnGel
10-28-2008, 19:09
http://search.pomagalo.com/?keywords=%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0% B8%D1%8F+%D0%B8+%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1% 80%D1%81%D0%BA%D0%BE%D1%82%D0%BE+%D0%B2+%D0%BF%D0% BE%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0+%D0%BD%D0%B 0+%D0%B2%D0%B0%D0%B7%D0%BE%D0%B2&s=1

LipSoFAnAnGel
10-28-2008, 19:10
Сега трябва да стане :)

Lysit0
10-28-2008, 19:13
Стана :) :!:


България и българското в поезията на ВазовПоетическото си творчество Вазов посвещава на България и на народа и. Родината във всичките си превъплащения става вдъхновение, постоянна тема и основен образ в поезията му. Творецът остава "верен син на своя народ и своето време", а творчеството му утвърждава национални, нравствени и исторически стойности. Образът на България покорява читателя със своята мащабност и величие, защото е изваян под нестихващия прилив на обичта към Отечеството, която в авторовото съзнание е патриотичен дълг.
Иван Вазов е продължител на традициите от предоосвобожденската епоха, което обеснява основната му цел чрез художественото слово да "възкреси" паметта на всички онези, които са допринесли за свободата на Отечеството. Представата за родината се изгражда от патетични картини и лирични пейзажни миниатюри, от образите на наши съотечественици, които със своя героизъм и себеотрицание са останали завинаги в народната памет, и чиито имена бележат преломни моменти от историята ни. Всяка поетическа творба на Вазов е изпълнена с преклонение и възхищение от България, от природата и, от славното и минало и от силния и дух и борбеност на нейните чеда. В поезията си авторът влага и пресъздава своите чуства, като за разлика от Ботев не остава само при поляризираните крайности - любов и омраза, а вписва безброй нюанси. Така редом с любовта присъстват и възторгът, болката, страданието, вярата и оптимизмът, които се примесват с тъга и разочарование и прерастват в ненавист към народния враг, към потисничеството и тиранията, угнетяващи човешкия дух. За Вазов България е сакрално пространство, вяра и упование. Поетът съди хората спрямо тяхната посветеност и любов към нея. Обичта, изразена в творчеството му, е не само дълбоко лично, интимно изживяване, но и ярка гражданска позиция.
Базовата лирика, прославяйки националния характер, защитава мястото на родината и нацията ни сред другите европейски държави и народи. Творчеството му утвърждава национални, нравствени и исторически стойности, а самият той е продължител на традициите от предосвобожденската епоха, което обяснява основната му цел — чрез художественото слово да "възкреси" паметта на всички онези, които са допринесли за свободата на Отечеството. Вазов осъществява своята творческа мисия в цикъла " Епопея на забравените". Представата за родината се изгражда от патетични и лирични пейзажни миниатюри, от образите на наши съотечественици, които със своя героизъм и себеотрицание са останали завинаги в народната памет, и чиито имена бележат преломни моменти в историята ни. Всяка ода от епопеята е възторжена прослава на дейците от Възраждането, на обикновените българи, жертвали себе си в името на своята цел. Вазов се прекланя пред националните герои и живота им, отдаден на България и народа, и пред славните битки срещу робското потисничество и тиранията. Чрез възраждането на спомена за най-светлите личности и събития в историята ни, които съсредоточват духовните измерения на нравствеността, той иска да представи мощта и духовния ръст на нацията и да ги противопостави на времето, в което "кумирите" заменят "идеалите" (следоосвобожденската действителност). В творбите си от цикъла "Епопея на забравените* той рисува постепенното осъзнаване на националното в българите и неговото израстване до саможертва, която измива срама от робското търпение и покорство. Революционните водачи и будителите съзнателно правят своя избор да служат на Родината и отстояват правото на съществуване на съотечествениците си и правото им на собствена държава. Образите на славните дейци от тази епоха са създадени от автора с изключителна сила на художественото и историческото внушение. Те са достойни синове на Отечеството, тяхното присъствие бележи полетите на националния дух. Героите-мъченици на освободителното движение вдъхновяват народа чрез примера си, в литературата биват канонизирани за светци в иконостаса на национално-духовното битие и завинаги остават в световната история.

Стихосбирката на Вазов е рамкирана от произведенията, посветени на две героични проявления в българската история - "Левски" и "Опълченците на Шипка". Делото на опълченците на връх Шипка е логичен завършек на дейността на всички възрожденци и революционери преди тях. Това е закономерният завършек на цяла една епоха, изпълнена с трагизъм, величие и срам, позор и слава. Защитата на Шипченския проход е голямото бойно кръщене на младия български народ. Опълченците, проявили своя безпримерен героизъм, са водени от своя патриотичен дълг към раждащата се българска свобода. Българският народ не е вече рая, неговата омраза към робството го въоражава с изключителна духовна сила, която прави незвъзможното възможно.
Лирическият говорител приема петното, признава слабостта, преглъща обвиненията. Но лирическият Аз само привидно приема тази теза, за да я разколебае и обори със собствните и доказателства. В градация са представени, сипещи се един след друг упреци към националното достойнство на българина, свързани с историческото минало. Реториката на отрицанието е доведена до унизителната за един народ констатация - "нека таз свобода да ни бъде дар". Следва онова превъртане в одическата настройка, което с равен плам провежда възхвалата като противопоставена на упрека. В контраст с предходните мрачни тонове тук общият израз на чуствата е подчинен на светлина, връх, мощ, легенда. Въпреки позора на робството в "нашто недавно" има и славни моменти, които да развълнуват сърцето на българина и да му вдъхнат увереност и гордост. Оживен е образът на Балкана като символна българското, а неговият "див чутовен връх" е превърнат в паметник на величието и безсмъртието на българския дух. Съвсем парадоксално Вазов сравнява победата ни с една загуба - на спартанците при прохода Термопили, защото победа може да има и в събитие, определено от историята като поражение. Дълбоките разсъждения са последвани от напрегнато описание на самия акт на извоюване на славата и победата. Българите са наречени "орловци", "дружини горди", "лъвове" ; те дават геройски отпор, готови са и на хекатомба. Става чудо - мъртвите възкръсват за повторна битка, сякаш не е достатъчно веднъж да се умре за родината. Защитниците са горе на върха, а дивите турски "орди" - в урвата, на низкото. Цялата образна система е премерена, за да подчертае величието на българския дух в този момент. Избрал най-напрегнатия момент от битката, в който всичко е заложено и изглежда, че ще бъде загубено, поетът разтегля случките и динамизира картината чрез непрекъсната смяна на гледните точки: горе - долу, българи - турци. Това отлагане на изговаряне на най-ценното има поразителен художествен ефект -внушава непобедимостта на българския дух. Лирическият говорител, разкрил всички подробности на битката и изчерпал всички възможни ракурси, спестява тъкмо победния завършек. Подобно решение е логично - истинското величие вече е постигнато. Одата "Опълченците на Шипка" обединява идеите и темите на предходните единадесет. Композицията повтаря тази на целия цикъл - от срама към славата, от единадесетте поражения към победата, която "смива срамът" и доказва, че народът е изстрадал, извоювал и заслужил свободата си. В "Епопеята" Вазов дава израз на преклонението си пред подвига на народа, в този контекст и на безкрайната си любов към България.
Иван Вазов прославя България и народа ни, представяйки в поезията си битките, които сме водили и обикновения български воин, най-висша еманация на българския народ, с присъщите му възрожденски духовни и нравствени добродетели. Плод на такива настроения е стихосбирката "Сливница" (1886), ярък поетически документ за събитията по време на Сръбско-българската война. Като цяло стихосбирката е доминирана от прославата на чутовния български героизъм при отбраната на
отечеството, възвеличава посвещението и патриотизма на бойните и показва силното чуство на преданост и любов към България на твореца: "Борци, венец ви свих от песен жива,/.../ И тоз венец - той няма да завене" ("Новото гробище над Сливница"). Българската мощ е обезсмъртена "и славата ще вечно пей и стене" над гробовете на борците. Поетът се прекланя пред техния подвиг - в него вижда подвига на целия народ. За Вазов България е светиня, затова и жертвите и са свети. Родината отново е оприличена на майка:
Българийо, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях
и те за теб достойни, майко, бяха!
Войниците почиват под родната си пръст, слели имената си завинаги с това на България и с нейната слава. Вазов извежда героите от времевите граници и ги прави вечни, защото песента за тях "вечно ще гърми/ из българските планини зелени". Поетът демократ възвеличава изпълнението на свещения дълг към родината.
Във висшето си предназначение поезията на Вазов се отделя от създателя си, за да поеме по пътя си заедно с нацията, която единствена има право над нея: "И аз на своя ред ще си замина" ("В бъдещето"). В края на своя жизнен и творчески път, поетът се обръща назад и в редица стихотворения ("Жива история", "Недопята песен", "Моят път", "Съзерцание", "Моите песни", "В бъдещето") докладва за изпълнен дълг пред България:
Но, родино, за тебе пях!
И последната стихосбирка, както и цялото литературно дело на Вазов, феноменално с обема, жанровото разнообразие и всеобхватната си тематика, са доказателство, че и като творец, и като човек той е близо до България и до нейния народ, който фанатично обича. В прозведенията си той придава национално съдържание на думи като "родина", "народ", "история", "героизъм". Базовото поетично творчество е придобило внушителните размери на духовна атмосфера; неговите слова, посветени на родината, ще останат завинаги в сърцата на народа ни.

LipSoFAnAnGel
10-28-2008, 19:15
Мерси много, но те не са ли 3 темите вътре :?

MusicIsTheKey
10-28-2008, 19:18
Образът на България и Българското в поезията на Вазов

Поетическото си творчество Вазов посвещава на България и на народа и. Родината във всичките си превъплащения става вдъхновение, постоянна тема и основен образ в поезията му. Творецът остава "верен син на своя народ и своето време", а творчеството му утвърждава национални, нравствени и исторически стойности. Образът на България покорява читателя със своята мащабност и величие, защото е изваян под нестихващия прилив на обичта към Отечеството, която в авторовото съзнание е патриотичен дълг.
Иван Вазов е продължител на традициите от предоосвобожденската епоха, което обеснява основната му цел чрез художественото слово да "възкреси" паметта на всички онези, които са допринесли за свободата на Отечеството. Представата за родината се изгражда от патетични картини и лирични пейзажни миниатюри, от образите на наши съотечественици, които със своя героизъм и себеотрицание са останали завинаги в народната памет, и чиито имена бележат преломни моменти от историята ни. Всяка поетическа творба на Вазов е изпълнена с преклонение и възхищение от България, от природата и, от славното и минало и от силния и дух и борбеност на нейните чеда. В поезията си авторът влага и пресъздава своите чуства, като за разлика от Ботев не остава само при поляризираните крайности - любов и омраза, а вписва безброй нюанси. Така редом с любовта присъстват и възторгът, болката, страданието, вярата и оптимизмът, които се примесват с тъга и разочарование и прерастват в ненавист към народния враг, към потисничеството и тиранията, угнетяващи човешкия дух. За Вазов България е сакрално пространство, вяра и упование. Поетът съди хората спрямо тяхната посветеност и любов към нея. Обичта, изразена в творчеството му, е не само дълбоко лично, интимно изживяване, но и ярка гражданска позиция.
Базовата лирика, прославяйки националния характер, защитава мястото на родината и нацията ни сред другите европейски държави и народи. Творчеството му утвърждава национални, нравствени и исторически стойности, а самият той е продължител на традициите от предосвобожденската епоха, което обяснява основната му цел — чрез художественото слово да "възкреси" паметта на всички онези, които са допринесли за свободата на Отечеството. Вазов осъществява своята творческа мисия в цикъла " Епопея на забравените". Представата за родината се изгражда от патетични и лирични пейзажни миниатюри, от образите на наши съотечественици, които със своя героизъм и себеотрицание са останали завинаги в народната памет, и чиито имена бележат преломни моменти в историята ни. Всяка ода от епопеята е възторжена прослава на дейците от Възраждането, на обикновените българи, жертвали себе си в името на своята цел. Вазов се прекланя пред националните герои и живота им, отдаден на България и народа, и пред славните битки срещу робското потисничество и тиранията. Чрез възраждането на спомена за най-светлите личности и събития в историята ни, които съсредоточват духовните измерения на нравствеността, той иска да представи мощта и духовния ръст на нацията и да ги противопостави на времето, в което "кумирите" заменят "идеалите" (следоосвобожденската действителност). В творбите си от цикъла "Епопея на забравените* той рисува постепенното осъзнаване на националното в българите и неговото израстване до саможертва, която измива срама от робското търпение и покорство. Революционните водачи и будителите съзнателно правят своя избор да служат на Родината и отстояват правото на съществуване на съотечествениците си и правото им на собствена държава. Образите на славните дейци от тази епоха са създадени от автора с изключителна сила на художественото и историческото внушение. Те са достойни синове на Отечеството, тяхното присъствие бележи полетите на националния дух. Героите-мъченици на освободителното движение вдъхновяват народа чрез примера си, в литературата биват канонизирани за светци в иконостаса на национално-духовното битие и завинаги остават в световната история.

Стихосбирката на Вазов е рамкирана от произведенията, посветени на две героични проявления в българската история - "Левски" и "Опълченците на Шипка". Делото на опълченците на връх Шипка е логичен завършек на дейността на всички възрожденци и революционери преди тях. Това е закономерният завършек на цяла една епоха, изпълнена с трагизъм, величие и срам, позор и слава. Защитата на Шипченския проход е голямото бойно кръщене на младия български народ. Опълченците, проявили своя безпримерен героизъм, са водени от своя патриотичен дълг към раждащата се българска свобода. Българският народ не е вече рая, неговата омраза към робството го въоражава с изключителна духовна сила, която прави незвъзможното възможно.
Лирическият говорител приема петното, признава слабостта, преглъща обвиненията. Но лирическият Аз само привидно приема тази теза, за да я разколебае и обори със собствните и доказателства. В градация са представени, сипещи се един след друг упреци към националното достойнство на българина, свързани с историческото минало. Реториката на отрицанието е доведена до унизителната за един народ констатация - "нека таз свобода да ни бъде дар". Следва онова превъртане в одическата настройка, което с равен плам провежда възхвалата като противопоставена на упрека. В контраст с предходните мрачни тонове тук общият израз на чуствата е подчинен на светлина, връх, мощ, легенда. Въпреки позора на робството в "нашто недавно" има и славни моменти, които да развълнуват сърцето на българина и да му вдъхнат увереност и гордост. Оживен е образът на Балкана като символна българското, а неговият "див чутовен връх" е превърнат в паметник на величието и безсмъртието на българския дух. Съвсем парадоксално Вазов сравнява победата ни с една загуба - на спартанците при прохода Термопили, защото победа може да има и в събитие, определено от историята като поражение. Дълбоките разсъждения са последвани от напрегнато описание на самия акт на извоюване на славата и победата. Българите са наречени "орловци", "дружини горди", "лъвове" ; те дават геройски отпор, готови са и на хекатомба. Става чудо - мъртвите възкръсват за повторна битка, сякаш не е достатъчно веднъж да се умре за родината. Защитниците са горе на върха, а дивите турски "орди" - в урвата, на низкото. Цялата образна система е премерена, за да подчертае величието на българския дух в този момент. Избрал най-напрегнатия момент от битката, в който всичко е заложено и изглежда, че ще бъде загубено, поетът разтегля случките и динамизира картината чрез непрекъсната смяна на гледните точки: горе - долу, българи - турци. Това отлагане на изговаряне на най-ценното има поразителен художествен ефект -внушава непобедимостта на българския дух. Лирическият говорител, разкрил всички подробности на битката и изчерпал всички възможни ракурси, спестява тъкмо победния завършек. Подобно решение е логично - истинското величие вече е постигнато. Одата "Опълченците на Шипка" обединява идеите и темите на предходните единадесет. Композицията повтаря тази на целия цикъл - от срама към славата, от единадесетте поражения към победата, която "смива срамът" и доказва, че народът е изстрадал, извоювал и заслужил свободата си. В "Епопеята" Вазов дава израз на преклонението си пред подвига на народа, в този контекст и на безкрайната си любов към България.
Иван Вазов прославя България и народа ни, представяйки в поезията си битките, които сме водили и обикновения български воин, най-висша еманация на българския народ, с присъщите му възрожденски духовни и нравствени добродетели. Плод на такива настроения е стихосбирката "Сливница" (1886), ярък поетически документ за събитията по време на Сръбско-българската война. Като цяло стихосбирката е доминирана от прославата на чутовния български героизъм при отбраната на
отечеството, възвеличава посвещението и патриотизма на бойните и показва силното чуство на преданост и любов към България на твореца: "Борци, венец ви свих от песен жива,/.../ И тоз венец - той няма да завене" ("Новото гробище над Сливница"). Българската мощ е обезсмъртена "и славата ще вечно пей и стене" над гробовете на борците. Поетът се прекланя пред техния подвиг - в него вижда подвига на целия народ. За Вазов България е светиня, затова и жертвите и са свети. Родината отново е оприличена на майка:
Българийо, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях
и те за теб достойни, майко, бяха!
Войниците почиват под родната си пръст, слели имената си завинаги с това на България и с нейната слава. Вазов извежда героите от времевите граници и ги прави вечни, защото песента за тях "вечно ще гърми/ из българските планини зелени". Поетът демократ възвеличава изпълнението на свещения дълг към родината.
Във висшето си предназначение поезията на Вазов се отделя от създателя си, за да поеме по пътя си заедно с нацията, която единствена има право над нея: "И аз на своя ред ще си замина" ("В бъдещето"). В края на своя жизнен и творчески път, поетът се обръща назад и в редица стихотворения ("Жива история", "Недопята песен", "Моят път", "Съзерцание", "Моите песни", "В бъдещето") докладва за изпълнен дълг пред България:
Но, родино, за тебе пях!
И последната стихосбирка, както и цялото литературно дело на Вазов, феноменално с обема, жанровото разнообразие и всеобхватната си тематика, са доказателство, че и като творец, и като човек той е близо до България и до нейния народ, който фанатично обича. В прозведенията си той придава национално съдържание на думи като "родина", "народ", "история", "героизъм". Базовото поетично творчество е придобило внушителните размери на духовна атмосфера; неговите слова, посветени на родината, ще останат завинаги в сърцата на народа ни.

Lysit0
10-28-2008, 19:19
Извинявай,така е.

Lysit0
10-28-2008, 19:20
Тема 2.


България и българското в поезията на Вазов


Превърнал се в “жива история” на националните ни съдбини,Иван Вазов възторжено възпява всичко родно.Самият той споделя:”Дадох всичко добро,което имах, за България”.Той се докосва до всички нейни проблеми и търси характерния и облик в дадена епоха,акцентирайки върху своеобразието на нейния път през вековете.До края на живота си съхранява своето възторжено патриотично отношение към род и родина.Именно то обуславя патоса в неговата поезия,преклонението пред подвизите на борците за национално освобождение и утвърждаването на героя на възрожденското време-обикновения българин,достигнал до идеята за национална независимост.Стиховете за България и за нейната историческа съдба са свързани не само с героиката на историческите събития,не само с преклонението пред величието на родолюбците,отдали живота си в името на идеала,но и с болката от не винаги приемливата политическа и социална съдба на отечеството след Освобождението.
Патриотичното чувство на автора в стихотворението “Отечество любезно,как хубаво си ти!” се издига до нивото на религиозното. За него са свещени българската земя,българската история и българският език.Абсолютната ценност на това триединство той утвърждава през целия си творчески път.Лирическия герой на Вазов се отнася към природата,не само като към свещена част от родното.За него тя е и видимото лице на Бога-величествена,грандиозна,съ вършена,вечна-божествен хаос и в същото време неземна хармония:
“Коя земя от теб е по-пъстра,по-богата?
……………
Отечество, не си ли достойно за любов?”
Почти равностойно на идеята за райската хубост на отечествената природа се реализира и мотивът за човешкото безразличие,към тази красота,с която като че ли Бог незаслужено е дарил българите.Майката-природа има неблагодарни деца:
“Ти рай си,да :но кой те прилично оценява?
Не те познават даже децата ти сами……”
За Вазов езикът е частица от българското,а българското е светиня. Така се появява стихотворението “Българският език”.То засяга проблема за националното самочувствие и гордост.Авторът е дълбоко развълнуван ,потресен и разгневен дори повече от негативизма на сънародниците си ,отколкото от този на чужденците.Той ни насочва към едно твърде болезнено явление-чуждопоклоничеството. Вазов обвинява хулителите ,че те не познават българския език,не са почувствали неговата хубост,мощ,звънливост,разм х и изразителност.Своята патриотична болка народният поет изказва чрез риторични въпроси: ”Кой те не руга? “, “Вслушал ли се е някой досега в мелодията на твойте звуци сладки?”
Вазов показва българския език в цялата му красота и изразителност,направи го мощен инструмент,за предаване на най-тънки настроения,за създаване на силни и бодри песни,на пленителни картини.Той предаде нашия език на бъдещото поколение обработен,обогатен,гъвкав и мощен.
Девствена прелест,съвършено съзвучие,възраждаща сила,извор на вдъхновение-всичко това поетът търси и открива в природата.Плод на такива настроения е и стихотворението “При Рилския манастир”.Вазов изразява идеята си ,че природата е свързана с живота на България.Тук органично се сливат двата аспекта при изображението на природата-като родно пространство,географски ,пейзажно дефинирано:”Сега съм у дома.Наокол планини…” “в сърцето съм на Рила” и природата като национална,но и божествена,универсална категория:”Сега съм у дома,сега съм в моя мир-мир възделен и драг.”
Омаян,упоен от пленителната мощ и прелест на природата на Рила,поетът открива в нея собствената си душа,сърцето му бие с нейното,диша с нея.
“Сега съм у дома-участник в рилский хор.
Аз тук не се родих-тук бих желал да тлея”….
За Вазов природата е не сама външна красота,която изтръгва възторг,но и вътрешно величие ,което налага преклонение.Поетът застава като художник,като мислител и като патриот,за да изпита безброй силни чувства,възвишени идеи и национално въодушевление.
В цикъла стихотворения”Епопея на забравените” са поместени дванадесет оди,всяка от която пресъздава живота и делото на виден деец на националното Възраждане,въплътил нравствен идеал и достоен като пример за подражание.Иван Вазов създава поетичен пантеон на българските герои и будители.Народният поет очертава нравствения подвиг на борците за национално освобождение и обезсмъртява тяхната смелост,доброта,честност,ц леустременост и всеотдайност.
В одата “Левски” Вазов изразява безкрайното си преклонение пред силата на българския дух.Родината като майка-кърмилница създава и вдъхновява свободната воля на една изключителна личност,изцяло отдадена на идеята за свободата.Васил Левски,човекът-икона в българската история е представен с подобаващ възторг,емоционалност на словото и нескрита гордост.
“Той любеше свойто отечество красно.
Той беше скиталец и кат дете прост
И като отшелник живееше в пост.”
Авторът издига Апостола на свободата до пиедестала на герой и мъченик,който с чистотата на своя живот дава пример за истински патриотизъм и остава за поколенията като модел за морално поведение.Поетът се гордее с неговия живот и дело ,акцентира на безпримерната му саможертва,сравнявайки го с една от най-непреходните личности в духовната история на човечеството-Исус Христос.Левски изпъква като човек смел,състрадателен към нещастията на народа,прозорлив,неуловим като “Фантом”за поробителите и убедителен в словата си.
Преклонението на Иван Вазов достига до своя апогей,когато описва сцената със залавянето на Левски.Той се възхищава от достойното му поведение пред турския съд ,от факта,че не предава и не издава другите революционни дейци:
“Аз съм Левски!Ей ме на!
И никое име той не спомена.”
Апостола проявява честност и милосърдие.Дори и в най-критичния момент от живота си той първо мисли за другите и след това за себе си:
“Ако загубя,губя сома мене си…”
Бесилото на Левски от място на позора се превръща в “свещено”място,в знак че не сме получили даром свободата си:
“О бесило славно!Теб те освети
смъртта на геройте.Свещено си ти!”
Вазов постига изцяло целта си да отъждестви светостта на родната земя със светлия и чист подвиг на Апостола в името на свободата и тя ще се помни от бъдещите поколения.
В одата “Кочо или Защитата на Перущица” е представен обикновения човек,който със саможертвата и с нравствените си добродетели също оставя името си в пантеона на героите.”Простия чизмар” Кочо Чистеменски доказва ,че съществуването му на земята не е било без смисъл,защото е важно не само честно да се живее ,но и достойно да се умре.В най-критичния момент от отбраната на Перущица той посяга на живота на най-свидните си хора,за да ги спаси от безчестие и мъчителна смърт.С тази своя постъпка Кочо,не го смятаме за безнравствен злодей,а оценяваме поведението му като особена саможертва ,будеща възхищение и смирение.Лирическия герой недвусмислено внушава силата ,която се изисква от човека,за да се стори подобно действие.Той описва събитията при защитата на Перущица с приповдигнат тон,какъвто подхожда на подобен подвиг.
Финалната ода от цикъла е “Опълченците на Шипка”.Там се прославя колективния подвиг на народа.Най-голям принос за Освобождението на България от вековното иго има фактът ,че самият народ се бори,пожела и загива за независимостта си.Затова опълченците са готови да загинат до последния човек,но да не отстъпят върха на врага.Пред незримото лице на България те чувстват ,че умирайки по най-достойния начин,изпълняват своя синовен дълг към нея:
“България,цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е:тя ще ни съзре,
ако би бегали:да мрем по-добре!”
В целия си житейски и творчески път Иван Вазов доказва на дело изповедната си мисъл:”Аз пях за България,защото я обичах.”Стиховете,вдъхнов ни от силната му обич към България,я характеризират като висша ценност и за революционера,отдал живота си в името но националното освобождение,и за обикновените хора,в чиито живот Родината заема особено място.Тя е особено скъпа на самия Вазов,защото е единствена и не може да бъде заменена.

























България и българското в поезията на Вазов


Превърнал се в “жива история” на националните ни съдбини, Иван Вазов възторжено възпява всичко родно.Самият той споделя:”Дадох всичко добро,което имах, за България”.Той се докосва до всички нейни проблеми и търси характерния и облик в дадена епоха,акцентирайки върху своеобразието на нейния път през вековете.До края на живота си съхранява своето възторжено патриотично отношение към род и родина.Именно то обуславя патоса в неговата поезия,преклонението пред подвизите на борците за национално освобождение и утвърждаването на героя на възрожденското време-обикновения българин,достигнал до идеята за национална независимост.Стиховете за България и за нейната историческа съдба са свързани не само с героиката на историческите събития,не само с преклонението пред величието на родолюбците,отдали живота си в името на идеала,но и с болката от не винаги приемливата политическа и социална съдба на отечеството след Освобождението.
Патриотичното чувство на автора в стихотворението “Отечество любезно,как хубаво си ти!” се издига до нивото на религиозното. За него са свещени българската земя,българската история и българският език.Абсолютната




ценност на това триединство той утвърждава през целия си творчески път.Лирическия герой на Вазов се отнася към природата,не само като към свещена част от родното.За него тя е и видимото лице на Бога-величествена,грандиозна,съ вършена,вечна-божествен хаос и в същото време неземна хармония:
“Коя земя от теб е по-пъстра,по-богата?
……………
Отечество, не си ли достойно за любов?”
Почти равностойно на идеята за райската хубост на отечествената природа се реализира и мотивът за човешкото безразличие,към тази красота,с която като че ли Бог незаслужено е дарил българите.Майката-природа има неблагодарни деца:
“Ти рай си,да :но кой те прилично оценява?
Не те познават даже децата ти сами……”
За Вазов езикът е частица от българското,а българското е светиня. Така се появява стихотворението “Българският език”.То засяга проблема за националното самочувствие и гордост.Авторът е дълбоко развълнуван ,потресен и разгневен дори повече от негативизма на сънародниците си ,отколкото от този на чужденците.Той ни насочва към едно твърде болезнено явление-чуждопоклоничеството. Вазов обвинява хулителите ,че те не познават българския език,не са почувствали неговата хубост,мощ,звънливост,разм х и изразителност.Своята патриотична болка народният поет изказва чрез риторични въпроси: ”Кой те не руга? “, “Вслушал ли се е някой досега в мелодията на твойте звуци сладки?”
Вазов показва българския език в цялата му красота и изразителност,направи го мощен инструмент,за предаване на най-тънки настроения,за създаване на силни и бодри песни,на пленителни картини.Той предаде нашия език на бъдещото поколение обработен,обогатен,гъвкав и мощен.
Девствена прелест,съвършено съзвучие,възраждаща сила,извор на вдъхновение-всичко това поетът търси и открива в природата.Плод на такива настроения е и стихотворението “При Рилския манастир”.Вазов изразява идеята си ,че природата е свързана с живота на България.Тук органично се сливат двата аспекта при изображението на природата-като родно пространство,географски ,пейзажно дефинирано:”Сега съм у дома.Наокол планини…” “в сърцето съм на Рила” и природата като национална,но и божествена,универсална категория:”Сега съм у дома,сега съм в моя мир-мир възделен и драг.”
Омаян,упоен от пленителната мощ и прелест на природата на Рила,поетът открива в нея собствената си душа,сърцето му бие с нейното,диша с нея.
“Сега съм у дома-участник в рилский хор.
Аз тук не се родих-тук бих желал да тлея”….
За Вазов природата е не сама външна красота,която изтръгва възторг,но и вътрешно





величие ,което налага преклонение.Поетът застава като художник,като мислител и като патриот,за да изпита безброй силни чувства,възвишени идеи и национално въодушевление.
В цикъла стихотворения”Епопея на забравените” са поместени дванадесет оди,всяка от която пресъздава живота и делото на виден деец на националното Възраждане,въплътил нравствен идеал и достоен като пример за подражание.Иван Вазов създава поетичен пантеон на българските герои и будители.Народният поет очертава нравствения подвиг на борците за национално освобождение и обезсмъртява тяхната смелост,доброта,честност,ц леустременост и всеотдайност.
В одата “Левски” Вазов изразява безкрайното си преклонение пред силата на българския дух.Родината като майка-кърмилница създава и вдъхновява свободната воля на една изключителна личност,изцяло отдадена на идеята за свободата.Васил Левски,човекът-икона в българската история е представен с подобаващ възторг,емоционалност на словото и нескрита гордост.
“Той любеше свойто отечество красно.
Той беше скиталец и кат дете прост
И като отшелник живееше в пост.”
Авторът издига Апостола на свободата до пиедестала на герой и мъченик,който с чистотата на своя живот дава пример за истински патриотизъм и остава за поколенията като модел за морално поведение.Поетът се гордее с неговия живот и дело ,акцентира на безпримерната му саможертва,сравнявайки го с една от най-непреходните личности в духовната история на човечеството-Исус Христос.Левски изпъква като човек смел,състрадателен към нещастията на народа,прозорлив,неуловим като “Фантом”за поробителите и убедителен в словата си.
Преклонението на Иван Вазов достига до своя апогей,когато описва сцената със залавянето на Левски.Той се възхищава от достойното му поведение пред турския съд ,от факта,че не предава и не издава другите революционни дейци:
“Аз съм Левски!Ей ме на!
И никое име той не спомена.”
Апостола проявява честност и милосърдие.Дори и в най-критичния момент от живота си той първо мисли за другите и след това за себе си:
“Ако загубя,губя сома мене си…”
Бесилото на Левски от място на позора се превръща в “свещено”място,в знак че не сме получили даром свободата си:
“О бесило славно!Теб те освети
смъртта на геройте.Свещено си ти!”
Вазов постига изцяло целта си да отъждестви светостта на родната земя със светлия и чист подвиг на Апостола в името на свободата и тя ще се помни от бъдещите поколения.
В одата “Кочо или Защитата на Перущица” е представен обикновения човек,който със саможертвата и с нравствените си добродетели






също оставя името си в пантеона на героите.”Простия чизмар” Кочо Чистеменски доказва ,че съществуването му на земята не е
било без смисъл,защото е важно не само честно да се живее ,но и достойно да се умре.В най-критичния момент от отбраната на Перущица той посяга на живота на най-свидните си хора,за да ги спаси от безчестие и мъчителна смърт.С тази своя постъпка Кочо,не го смятаме за безнравствен злодей,а оценяваме поведението му като особена саможертва ,будеща възхищение и смирение.Лирическия герой недвусмислено внушава силата ,която се изисква от човека,за да се стори подобно действие.Той описва събитията при защитата на Перущица с приповдигнат тон,какъвто подхожда на подобен подвиг.
Финалната ода от цикъла е “Опълченците на Шипка”.Там се прославя колективния подвиг на народа.Най-голям принос за Освобождението на България от вековното иго има фактът ,че самият народ се бори,пожела и загива за независимостта си.Затова опълченците са готови да загинат до последния човек,но да не отстъпят върха на врага.Пред незримото лице на България те чувстват ,че умирайки по най-достойния начин,изпълняват своя синовен дълг към нея:
“България,цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е:тя ще ни съзре,
ако би бегали:да мрем по-добре!”
В целия си житейски и творчески път Иван Вазов доказва на дело изповедната си мисъл:”Аз пях за България, защото я обичах.”Стиховете,вдъхнов ни от силната му обич към България, я характеризират като висша ценност и за революционера,отдал живота си в името но националното освобождение,и за обикновените хора,в чиито живот Родината заема особено място.Тя е особено скъпа на самия Вазов,защото е единствена и не може да бъде заменена.

LipSoFAnAnGel
10-28-2008, 19:23
Благодаря Ви много :-)