ScionOfStorm
10-31-2008, 21:57
Поуствал съм стиха Имрама тук, ама май разказът не съм.
Уотевър, отпреди ~ 7 месеца е, вече старичък.
---------------
Бурята беше аленееща в яростта си, писъците смразяваха и едновременно стопяваха мозъчните клетки. Стъпка по стъпка нормалността губеше позициите си, територията на съзнанието биваше разчертана с нарастващи проценти в полза на лудостта.
Беше Имрама, ширеща вълните си до недрата на съществуването на всичко. С вихрите си в абстракността, с дуелите между наковалня на практичността и разума и огнен чук от вплетени копнежи, търсенето следваше обречения си на гибел път. Оставаше Имрама, и щеше да е следвана винаги...
So what if healing takes forever
So what if time is meant for others.
Пътеките имат навика да те водят понякога в мътни дебри, от които няма изход, и в които не свети онзи лъч светлина, който е нужен не само на човешките същества, а на всяко живо такова. Няма лек, няма цяр, времето е спряло, константата-променлива, която умира във влагата на въздуха, шибащ с мокри парцали бледото лице, загубило жизнеността си, блестящо със своята мъртва външност. Процентите се точат, увеличават се, дебрите се множат, сенките протягат все повече и повече гнусните си, лепкави, примамливи ръце. На дланите им – очи. Великите Съдници, гледащи спомените ти, влизащи в ума ти, в начина ти на мислене, в начина ти на възприята, в емоциите ти, в копнежите ти. Взимат ти ги, защото ти искаш да бъдат иззети. Дават ти нови, които са празни, защото такава е Хартата на търговията с тях. Дай им нещо, за да ти върнат облечено в мокър прокъсан плат нищо.
И си доволен. Те – още повече. А бурята се разраства с всяко парче разчертано съзнание, разчертана плът, изранени очи, в които се крие жизненото мъртвило. Дай им още, подхрани алчността им, утоли жаждата си за самоунищожение, разкъсай рамките на света и поеми Дисциплината на абстрактното.
Имрама те чака, защото е време за пътеката ти. Знаеш накъде ще те отведе.
Уотевър, отпреди ~ 7 месеца е, вече старичък.
---------------
Бурята беше аленееща в яростта си, писъците смразяваха и едновременно стопяваха мозъчните клетки. Стъпка по стъпка нормалността губеше позициите си, територията на съзнанието биваше разчертана с нарастващи проценти в полза на лудостта.
Беше Имрама, ширеща вълните си до недрата на съществуването на всичко. С вихрите си в абстракността, с дуелите между наковалня на практичността и разума и огнен чук от вплетени копнежи, търсенето следваше обречения си на гибел път. Оставаше Имрама, и щеше да е следвана винаги...
So what if healing takes forever
So what if time is meant for others.
Пътеките имат навика да те водят понякога в мътни дебри, от които няма изход, и в които не свети онзи лъч светлина, който е нужен не само на човешките същества, а на всяко живо такова. Няма лек, няма цяр, времето е спряло, константата-променлива, която умира във влагата на въздуха, шибащ с мокри парцали бледото лице, загубило жизнеността си, блестящо със своята мъртва външност. Процентите се точат, увеличават се, дебрите се множат, сенките протягат все повече и повече гнусните си, лепкави, примамливи ръце. На дланите им – очи. Великите Съдници, гледащи спомените ти, влизащи в ума ти, в начина ти на мислене, в начина ти на възприята, в емоциите ти, в копнежите ти. Взимат ти ги, защото ти искаш да бъдат иззети. Дават ти нови, които са празни, защото такава е Хартата на търговията с тях. Дай им нещо, за да ти върнат облечено в мокър прокъсан плат нищо.
И си доволен. Те – още повече. А бурята се разраства с всяко парче разчертано съзнание, разчертана плът, изранени очи, в които се крие жизненото мъртвило. Дай им още, подхрани алчността им, утоли жаждата си за самоунищожение, разкъсай рамките на света и поеми Дисциплината на абстрактното.
Имрама те чака, защото е време за пътеката ти. Знаеш накъде ще те отведе.