лис ["Дервишево семе"] [Архив]

RiseGirl

11-02-2008, 05:47

Виж това:

Душевното страдание е най-изпепеляващата и самоунищожителна болка, която разяжда човека отвътре, променя погледа му към света, нещата и хората, изправяйки го пред дилемата да избира между доброто и злото при своята реакция към тях. Неслучайно повечето творци, оставили име в литературата, разнищват човешката душа именно 6 миговете на страдание, когато човек е раздвоен и е длъжен да направи своя избор за по-нататъшния си път. Универсалната валидност на това състояние на духа обаче се изживява различно от героите на отделните автори в зависимост от тяхното светоусещане, духовна нагласа, манталитет и ценностна система. Ако в моменти на върховно изпитание и на страдание болезнено-чувствителните и гравитиращи към крайностите герои на Достоевски избират самоунищожението, то в българската литература при героите на Йордан Йовков например, страданието пречиства, извисява и нравствено преражда човека. Николай Хайтов избира друг ъгъл на полезрение към страданието - като към предизвикателство, което пробужда неподозирана сила у човека. Героите му от „Диви разкази” преодоляват мъката си с достойнство, с гордост и с непогрешим усет за вечните закони в природата и в човешкия живот. Техният житейски кръстопът неведнъж е белязан от безизходицата 6 даден момент, но способността им стоически да носят своя кръст им помага дори в раздвоението между прошката и възмездието да остават нравствено монолитни личности.
Финалната сентенция на разказа „Дервишово семе”: „На това крьстопътче тъпча сега и не виждам накъде да хвана”, съдържа целия трагизъм в живота на главния герой Рамадан. Той плаща висока цена на родовата традиция и на усилията да запази човешката си индивидуалност. Не само в края на разказа, когато е принуден да избира дали да отмъсти на човека, погаврил се с любовта му, или да остане Верен на същата тази любов, но и в целия разказ Рамадан най-често е на кръстопът. Душата му е разпъвана на кръст още по време на неизживяното докрай юношество, когато в ролята си на преждевременно станал съпруг избира влюбването и нежността пред насилието над крехката Силвина. Драматичното противоборство у него се развихря с опасна сила, след като не успява да опази любимото момиче от чуждото насилие. Заставен от дядо си под клетва да отложи отмъщението си с години, той си налага с нечовешко усилие да изпълни дълга си към семейно-родовите закони и да продължи рода. Дълъг път извървява Рамадан до последния кръстопът, пред който го изправя неговата трагична любов и на който той -добрият и високо нравствен човек- ще остане вероятно дотогава, докато съдбата се разпореди.
Рамадан е типичен Хайтов герой, който в твърде ранна възраст и в много сгъстен интервал от време трябва да понесе силата на първата си любов и изключително жестоката раздяла с нея и с надеждата си за щастие. В истинския смисъл на думата той и Силвина са жертви на родовия морал, изрично защитаващ преди всичко интересите на общността, а не чувствата на отделната личност. Онова, което за семейно-родовата общност е безсилие на невъзмъжалото момче да изпълни съпружеските си обязаности, от чисто човешка гледна точка и особено от позициите на съвременния читател, е всъщност отрицание на грубата сила и отказ от насилие над момичето, в което се влюбва за цял живот. Още при този пръв кръстопът в живота си юношата Рамадан проявява своята чувствителност и доброта, разминаващи се рязко с общоприетото и осветено от родовия морал консуматорско отношение спрямо жената. За него Силвина не е вещ, не е средство за продължение на рода и за запазване на толкова таченото от дядо му „дервишово семе”, а любимата девойка, излязла сякаш от приказките и от мечтите му. Колкото по-възторжено, чисто и светло е любовното чувство между двамата съпрузи-полудеца, толкова по-поругаваща и убийствена е продажбата на Силвина от по-големите й братя и последвалото й отвличане. Страданието и потресът от раздялата превръщат Рамадан в мъж, и то безкрайно озлобен и нещастен, доста по-рано от естественото му физическо възмъжаване.
При първия си кръстопът в живота - между любовта и примитивното консуматорско отношение към жената - Рамадан избира нестандартния за средата си път и скъпо заплаща за това. Той отказва да препотвърди безусловно традиционните повели на семейно-родовата общност, и не само в душата си, но и с цялото си същество въстава срещу тях. Докато дядото е загрижен единствено за продължението на рода, Рамадан отстоява и изстрадва правото си на любов, на личностно предпочитание и на свободата, ако не веднага, то поне в бъдеще да се разпорежда сам със себе си и със своите чувства. Той временно тръгва по отъпкания от предците си път, временно се подчинява на изискванията на родовия морал и на волята на дядо си да запази и да пренесе през времето с потомците си „дервишовото семе”. Жертвата е пренесена, повторната женитба без любов е осъществена, новият наследник на рода се появява на бял свят, а в предсмъртния си час дядото му връща свободата да отмъсти на Руфат за кражбата на Силвина.
Освобождението от дадената клетва и възстановеното равновесие в рода оставят обаче Рамадан сам с нещастието му, с озлоблението и с нечовешкото страдание да гледа в съседния двор тържеството на съперника си и трагедията на любимата жена. Вторият кръстопът в живота на Рамадан е още по-болезнен и по-продължителен от първия, защото е изцяло под сянката на злото и жаждата за отмъщение. Рамадан изживява тайно и мъчително своята драма, когато ден и нощ наблюдава през пробитата от него в плевнята дупка бурното съпружество на Руфат и Силвина и когато злото все повече изпълва душата му. В горестната си изповед пред разказвача, героят сам се сравнява с „чучело, пълно със слама”, само че неговата слама е злото, което единствено го държи на крака, кара го да яде, пие, оре и работи подобно на другите, но душата му в това време се разтерзава. Може би в това образно сравнение Хайтов перифразира мисълта на Балзак, че „страданието е железният прът, който скулпторите поставят в глинената маса, и че то я поддържа, то е силата.” Във всеки случай, „сламата-зло”, изпълваща и измъчваща Рамадан, не го довежда до престъплението и не го опустошава в нравствено отношение. Родовите ценности за семеен дълг, приличие и морал, поне докато децата му са още малки - го спират пред решителната крачка. Оказва се че дори когато героят ги проблематизира, оспорва или подлага на преоценка, той пак не ги отхвърля, защото те са дълбоко вкоренени у него.
Животът обаче постепенно променя ситуацията и в развитието на действието в разказа Рамадан стига до третия, пак драматичен, но в същото време и парадоксален кръстопът. Той е искрено убеден, че трябва да отмъсти на насилника, който навремето му е отнел любимата жена и му е погубил живота. Рамадан е в пълното си право да се разплати най-после с него, защото така му диктуват и поруганата незабравена през годините любов, и нещастната съдба на измъчваната от съпруга си Силвина, и вроденото му чувство за справедливост. Отмъщението се превръща в единствен негов нравствен императив и се препокрива освен това и с представите на родовата среда за чест и дълг, които не се афишират открито, но се подразбират. Съдбата обаче решава друго- престъпникът Руфат тежко заболява и остава напълно безпомощен на ръцете на Силвина. От любов, милост и състрадание към нея Рамадан започва отново да отлага отмъщението си и самоотвержено й помага да се грижи за съпруга си. Любовта му към Силвина се оказва по-силният нравствен императиви надделява над жаждата за отмъщение. Той не може да отмъсти на насилника, защото повече от всичко държи на някогашната си любима, която през всичките тези години е била и е останала смисълът на живота му.
Когато душата е на кръстопът - особено на кръстопът като този, пред който застава Рамадан в навечерието на старостта, човек проявява своя истински морален облик. Любовта не би имала такава решаваща и притегателна сила за героя на Хайтов, ако този герой не е високо нравствена и благородна личност, подчиняваща се на висшия етичен закон да прави добро, а не зло, дори на врага си. Всъщност не е ли най-голямото възмездие за стореното някога зло да пренебрегнеш и да изоставиш възможността за отмъщение? Руфат е по своему наказан, защото е изпаднал до положението да дължи своето съществуване на грижите и милосърдието на човека, на когото цял живот се е надсмивал и когото е наранявал. В странната си мисия на болногледач на Руфат, Рамадан неведнъж се доближава до съдбоносния кръстопът на отлаганото и незабравеното отмъщение, в който то си оставало-ясната наглед посока. Тогава му се приисква да възтържествува над повалилия се от болестта насилник или поне да му демонстрира любовта си към Силвина, но тя го спира. Силвина се оказва достойна за благородството и вътрешната сила на човека, когото тя също не престава да обича през изминалите страшни за тях години. Думите й: „Ако той беше звяр, не ставай и ти!", скрепяват още повече любовта и единомислието, които ги свързват. В устата на Силвина и в поведението на Рамадан повествователят сякаш потвърждава известната мисъл на Марк Аврелий: „Истинският начин да отмъстиш на врага си е да не приличаш на него.”
Героят на Хайтов завършва своята пълна с отчаяние изповед със съзнанието за безизходицата, в която е изпаднал, но от изминатия до този момент път става пределно ясно, че Рамадан не ще кривне към злото. Нравственият му избор вече е сторен и той няма да се размине с любовта, добротата и опрощението в тяхно име. В „Дервишово семе”, както й във всички останали разкази от сборника „Диви разкази”, трагизмът и величието на необикновените в своята духовна чистота герои ги приближават към идеала за човечност и дори ги митологизират, но това не буди съпротивата на запленения от тях читател.