TheGirlNextDoor
11-03-2008, 14:50
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - „СКРИТИ ВОПЛИ”
СПОМЕНЪТ МЕЧТА
Стихотворението е миражно видение, картинно инсцениран спомен. Всеки спо¬мен излъчва тъга дори само с невъзвратимостта си, особено когато е превърнат в мечта. Тогава всичко в живота е изгубено, изпепелено докрай, душата не вижда ни¬що светло напред, затова се извръща изця¬ло към миналото. Там щастието е било ре¬ално, живо. Оттук идва болката, обхванала изцяло лирическия субект. За него тя е и настояще, и бъдеще. Само споменът е в състояние да я разсее. Но магията му е миг¬новена. Това определя елегичния тон на творбата.
Жанровото определение елегия идва от старогръцки и означава жалба по нещо из¬губено завинаги или недостижимо, изблик на разочарование - любовно, обществе¬но, социално или трите мотива, както обик¬новено става в действителността, препле¬тени помежду си. Възникнала в античната литература, елегията е широко разпрост¬ранен жанр. У нас се явява още във фолк¬лора. Редица народни песни, особено тру¬довите (например „Яна жали девет братя жътвари”), са елегии.
Елегиите на Димчо Дебелянов са между най-известните му творби. Те са стон по изгубеното щастие, примирение пред необратимостта на живота, в който за героя има вече само тъга, горчивина, съжаление ... и спомени.
„Скрити вопли” е глас на човешката меч¬та, мечта - илюзия - изповед или въобра¬жаем диалог с неприсъстващ, но някъде съ¬ществуващ събеседник - приятел, люби¬ма, сродна душа, която споделя спотаената драма.
Мотивът за мечтата илюзия при Дебеля¬нов е мотив за осъзнатата самоизмама или по-точно за съзнателната самоизмама, та¬ка силна, че героят се оставя да бъде носен от полъха на надеждата. Толкова неутолим е копнежът по пристан, светлина и покой, че той трябва да бъде изживян - макар и като въображение. „Скрити вопли” е ли¬рическо видение на възможното щастие. А то носталгично отвежда към картините от детството. Конкретните образи, сетив¬ни, живи, цветни („старата” с нейната „ус¬мивка блага”, „стаята позната”...), напра¬во са „митологизирани” в една обединява¬ща, неизчерпаемо богата представа, въплътила в себе си отделните детайли като черти на едно лице. Тези черти се размиват във времето иконостасно пречистени, за да се вместят самоизмамно в романтична¬та стилова поредица - щастие, пристан, утеха. Така първоосновата на илюзията-мечта е всеизчерпващо болезненият копнеж по надежда и опора на духа.
В елегията въвеждащият пейзаж, запаз¬вайки конкретно сетивните си очертания, се разстила като „пейзаж на душата” - изтер¬зана, измъчена, разочарована, уморена, из¬губила устоите на живота си. Последна иск¬ра надежда мъждука там някъде назад в ми¬налото, където всичко е чисто и светло, ми¬ражно красиво. Епитетите спазват една емо¬ционална гама („тихи”, „плахи”, „безутеш¬ни”, „скръбни”, „нещастни”, „черна”...). Спо¬менът извиква раздвижени картини, които се застъпват една с друга, обогатяват се с нови детайли като мозайки от едно виде¬ние, сякаш озарено от светлината на „ста¬рата икона”. Никъде Дебелянов не е така предметно конкретен, така сетивно осеза¬ем, земен. Подробностите от всекидневие¬то придобиват реликвено, чисто духовно внушение („бащината къща”, „старата на прага”, „безсилно рамо”...). Образите са поз¬нати, близки. Едновременно присъстват в руслото на националната ни литературна традиция, но и извън нея - вече като знак, символ на една духовна драма.
Още встъпителният стих: „Да се завърнеш в бащината къща...”, е своеобразно поетично обръщение, по смисъл, не по грама¬тически изказ. То разширява границите на личностното внушение. Местоимението е във 2 л., ед. ч. („ти с плахи стъпки”), глаголните форми - също носят диалогичното „ти” обръщение („да събудиш”, „да чезнеш”, „да повтаряш”, „да шъпнеш”...). Лирически¬ят субект е колкото сам, изолиран, толкова и един от тези „скръбни и нещастни”, поне¬съл общата орис. Подчертава го и местоименната форма - „ни” - 1 л., мн. ч. („що безутешни дни ни завещаха”). Това не на¬рушава нито интимността на драмата, ни¬то доминиращия минорен план. И в реди¬ца други творби („Помниш ли, помниш ли тихия двор”) личната изповед звучи по-многообхватно като болка на всички срод¬ни по житейски жребий души.
Времето в „Скрита вопли” протича в два пласта - минало и настояще. Миналото съ¬що се раздвоява: по-далечното - детството - оазис на щастие и радост; по-близкото -„безутешни дни”, отекнали у героя като ду¬шевна травма, пределно разочарование, сломена воля, крушение на съпротивата, ко¬ето търси опора и надежда в ранните спо¬мени. И ако картините от детството са пред¬метно конкретизирани, близкото минало е разкрито с твърде абстрактни обобщени оп¬ределения („скръбни и нещастни”, „ безутешни дни”). Настоящето клони неотстъп¬но към детството като негова рефлексия, но¬си го в себе си - спомен, стон, мимолетна самоизмамна надежда. То¬ва паралелно течение на времето едновре¬менно е извор на надежда и разочарова¬ние. То е водовъртеж, където се сблъскват реалните прозрения за действителността и романтичните илюзии за малко утеха, лас¬ка, покой. Стихът звучи меланхолно, като во¬пъл на една нежна душа, чиста, смирена, смъртно наранена, която в кротко отчаяние изживява своето безпътие.
В засичането на двата темпорални плас¬та възникват ред въпроси. Променя ли се миналото през призмата на годините? За безизходното настояще то има ли значе¬ние и доколко? Като всеки щастлив спо¬мен, детството се превръща в мираж, пре¬чистена опоетизация, обгърнати с паяжинен романтичен воал. От една страна, то е някак специфично „битово”, колкото тази дума да е несъвместима с диханието на Дебеляновата поезия; от друга - то е ро¬мантично безплътно, както безтегловни са виденията - поетически и личностно жи¬тейски. Това естетическо преплитане меж¬ду предметната конкретност и романтич¬ната завоалираност на спомена е специ¬фична черта за цялостната поезия на Дим¬чо Дебелянов.
В стихотворението разграничаваме от¬делни композиционни фрагменти, които съвършено преливат един в друг и създа¬ват общото движение на психологическа¬та атмосфера: вечерния пейзаж, двора на
бащината къща, срещата с майката, „ста¬ята позната”..., като почти до финала емо¬ционалната вълна възходящо градира. Пре¬ливането между отделните, поетически детайлизирани моменти е изящно плавно, сякаш резкият жест ще разруши крехката илюзия - видение. Поетът ни въвежда в спо¬мените си със страхопочитанието, с което се влиза в храм. Там като в чудодейна ико¬на оживява „бащината къща” „старата на прага”, „ стаята позната”... Споменът е ед¬на от линиите, които носят силния роман¬тичен полъх в Дебеляновата поезия.
Дебелянов издига родния дом на пие¬дестал. „Бащината къща” - най-малкото е само декор и вещи. Тя е цял един нравст¬вен свят със свои морални стойности. Ли¬рическият субект при всички удари на съд¬бата е успял да ги съхрани в себе си като най-висша духовна ценност. Самите пред¬мети излъчват пречистена етичност. Тя реф¬лектира в нежния досег на героя до всичко от света на детството и най-вече в пиетета към майката. В литературната ни традиция още от Петко Р. Славейков, Ботев, Вазов, Яворов... представата за родното тясно се свързва с образа на майката. И пак в духа на национално утвърденото при Димчо Дебелянов двете понятия майка и родина художествено се приближават почти до пълно покритие. Неслучайно това е последният акорд на творбата: „напразно спомнил майка и родина! ”.
Влага ли поетът по-обобщаващ смисъл? Казва ли ни - човек понякога е чужд в собствената си страна, изгубва ласката на родината, както по природния закон изгубва ласката на майката? Може би. Загатнатият мотив в началото на стихотворението за „безутешни дни” ни дава известни основания за подобно тълкуване.
Дебеляновият стих се откроява с изключително изкуство на словото. Богато одареното поетическо въображение непрекъснато борави с разгърнати метафори. Поредицата им привнася особена визуалност в минорната трагичност на стихотворението и на цялата поезия на Дебелянов. И най-сложните психологически състояния придобиват сетивно картинен изказ: „С плахи стъпки ще събудиш в двора”, „аз дойдох да дочакам мирен заник, / че моето слънце своя път измина”, „тихи пазви тиха нощ разгръща”...
Много особена естетическа роля играе системата на повторенията. Рядко те са в рамките на една и съща фраза („тихи пазви тиха нощ разгръща”). Най-често се срещат в различни отделни стихове и така някак вълнообразно ни връщат към едни и същи нравствени внушения. Повторенията са твърде разнообразни - граматически и по същност: дословни, напълно идентични („плахи стъпки”, „радост плаха”; „смирено гасне”, „смирено влязъл”), но и твърде специфични, например: „шъпнеш тихи думи в тишината"- тук трикратното повторение не е звуково, а само смислово логично. В други случаи думите са почти синоними: „смирено влязъл”, но и „мирен заник”, „умора”, „морен поглед”, а в „старата икона” и „ старата на прага” едно слово се явява като различни части на речта.
Лирическият субект в Дебеляновата поезия извървява кратък, но главоломен духовен път - от безметежната романтична вяра в абсолютното „Вечно щастие”до горчивото отрезвяване. В „Скрити вопли” вътрешно емоционалното движение е твърде специфично:полетът на духа следва метафорично - картинното разгръщане на илюзията; психологическият трагизъм - пълното й разрушаване. То е смирено, кротко, без следа от съпротива, но категорично. Сривът идва неочаквано, внезапно и то в мига, когато героят е повярвал в мечтата, когато осъзнава, че е изгубил всичко, все пак ще намери последен пристан. Какво е изгубил? Поетът само загатва, подсказва житейското фиаско, но нищо не назовава направо, конкретно. Интересуват го не причините, а самата драма като психологическо състояние и специално в това стихотворение - моментното просветление, щастливата самозабрава и последвалото отчаяние - всепогльщащо, безизходно, безнадеждно. Символният метафоризъм „да дочакам мирен заник”, „мойто слънце своя път измина” недвусмислено насочва към едно предусещане края на земния път. Мотивът „угасване” и в човешкия живот, и като унисон в природата („вечерта смирено гасне”) е характерен за новата, модерна литература у нас от първите десетилетия на XX век. Дебелянов дори визуално маркира прехода между мимолетния полет на духа и трайната власт на трагизма -последните два стиха са отделени от стихотворението. То е видението мечта; те - реалността, която разбива самоизмамата - колелото на времето е невъзвратимо, човек не може да вкуси повторно покоя на детството:
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
Тези „О”-възклицания, така чести в Дебеляновата поезия, са специфични за романтичната литература.
Полюсен е контрастът между пълното рухване на мечтата и романтичния порив. Изживяването е не по-малко трагично от драмата на Яворов, но емоционално естетическата реакция - съвършено различна. При Дебелянов всичко е„тихо” и „кротко” без Яворовите изпепеляващи „пламъци”, разтърсващи страсти по границата битие и небитие. Срещу Яворовата изгаряща непримиримост при Дебелянов меланхолно осъзнатото рухване на мечтите угасва в примирение. В стиховете на Яворов бушува неукротим дух, в стиховете на Дебелянов - почти религиозно смирение. Противопоставянето между полета на мечтите и главоломния й срив доказа, че контрастите в поезията на Дебелянов не са толкова стилистичен прийом, колкото поглед към света.
Като духовна атмосфера и стилистика, стихотворението е близко до поезията на символизма. Нейни най-характерни белези са минорните настроения, тъгата, стъпканата радост, прокрадващата се мисъл за смъртта... Словарният подбор съответства на емоционалната гама - „тихо”, „смирено”, „черната умора”, „печален странник”... Но в романтичната мечта от „Скрити вопли” сред сетивно ярките картини на родното диша живо човешко страдание, искрено разочарование и безизходност. Преплитат се влияния на различни литературни направления, но тази изключителна художествена творба остава със своята образно емоционална неповторимост като глас на жаждата за щастие в неговия най-чист лик - спомена за детството.
ако ти всърши някаква работа...има и още такива...не точно по темата.Но ще потърся още :)