PDA

View Full Version : HELP



beti_niki
11-03-2008, 16:30
HELP много спешно някой може ли да ми намери или да ми напише анализ на стихотворението ,,Потомка'' на Елисавета Багряна :-o търсих ама нищо не намерих МЕРСИ ПРЕДВАРИТЕЛНО

RiseGirl
11-03-2008, 16:34
“Потомка “

Творбата на Елисавета Багряна “ Потомка “ е неслучайно едно от най – значимите произведения на поетесата.Чрез стихотворението тя разкрива силата на потомството , силата на родовите дух и кръв и ни призовава да опознаем своята идентичност по – добре , за да осмислим живота си.Творбата е изповед пред рода и неговите ценности.Заглавието на творбата “ Потомка “ поставя един от основните проблеми – потомството и наследяването на родовите белези и устойчиви черти.То ни насочва директно към проблематиката на текста.Чрез него наследницата на тези родови черти / потомката / се връща към важен мотив в битието – опознаване на рода , прадедите , техните черти и нрави . По този начин главната героиня осъзнава произхода си , осмисля живота си.
Първите два куплета са изградени върху антитезата.Чрез отрицателните местоимения “няма “ , “ ни “ и глаголът Не знам “ , лирическата героиня отрича съхранението на родовата памет.Тя не е запазила в себе си никакви завети – миналото не е оставило белег върху нея.Това отричане обаче , е смислово много важно.Във втората част категоричното “ не знам “ бива заменено с не по-малко категоричното “ но усещам “.По този начин лирическата героиня ни показва , че тя познава историята на рода си по друг начин.
Чрез гневното събуждане нощем е въведен мотивът за бунта – неспокойната кръв пробужда човек от неговите навици и го праща в друго измерение – измерение , пълно с изпитания , водещо го “ към греха ни пръв “ .Съхранен е споменът за непокорството .Непокорството пред суровите повели на рода също е запазено в паметта на лирическата героиня : “Може би прабаба тъмноока , в свилени шалвари и тюрбан е избягала в среднощ дълбока с някой чуждестранен , светъл хан”.Тук се усеща силата на непокорната кръв , преминала през вековете , съхранена от поколенията.Прабабата е нарушила една от най- важните повели , един от най – значимите закони – избягала е и е последвала сърцето си , а не наложените от рода повели.По този начин поетесата маркира две от най – устойчивите наследствени черти – непокорството и бунта.
Конският тропот и вятърът ни въвеждат в друг свят – свят на свободата , свят на желанията на всеки човек.Изразителните глаголи “кънтял” и “изравнил” подсилват мотива за свободата на душата.”Крайдунавските равнини “ са своеобразно пространство на “безкрайната” шир ,символ на земя без граници ,земя на свободната личност..В миналото Дунавската равнина е едно от най – значимите пространства за България.Там са били двете ни най – велики столици – Плиска и Преслав.Исторически погледнато, това пространство , тази шир ,са едни от най-богатите места на исторически факти , станали символи на свободата.Ето защо в творбата са въведени “ крайдунавските равнини “ като символ на човешкият душевен мир , на непокорството на човек , на скъсването на “ тежките окови 4 на рода.
Спасените “ двама от кинжала “ са всъщност избягалите мъж и жена , по – точно момък и девойка ,самият кинжал е родовото пространство , там , където хората са “оковани” , за да “ служат “ на рода.Но тези “ двамата” са решили да преминат през редица изпитания , за да постигнат това , което искат – да бъдат заедно.Тук също така е и въведен мотивът за любовта.А именно тя кара двама души да “ напуснат “рода и да се отправят в нова по-съвършена посока.
Чрез мотива за бунта става по – ясна и функцията на греха.Грехът е нарушаване на някаква забрана.Най – често грехът е престъпване на Божиите заповеди.Така става ясно , че двамата влюбени биха се изправили дори пред Бога , но с една цел – да бъдат едно цяло завинаги.
В следващите строфи главната героиня се сравнява с тази своя прабаба чрез неясното “ затова аз може би обичам”.Чрез това сравнение тя иска да постигне същата свобода като предшественицата си .Така тя се възхищава на смелата постъпка от страна на прабаба й.Тук се чувства още по – силно и свободолюбивия човешки дух : “ ...необхватните с око поля , конски бяг под плясъка на бича , волен глас , по вятъра разлян “ . Чрез “ волния глас “ се маркира директно това свободолюбие.А епитетът волен означава напълно свободен , безграничен , а силно изразителното съществително “ глас “ е символ на човешкото непокорство на най – висшата точка от духа.По този начин словосъчетанието удвоява силата на свободата на човек.
В последния куплет се чувства най – силно изповедалният тон на лирическата героиня.тя допуска фактите , че е “ грешна “ , “ коварна” , че “сред път ще се сломи” чрез несигурното “ може би “ , с което загатва за своята нравствена наследственост , но тя подчертава , че е “ само щерка “ , т.е. , че е обикновена потомка на своя род.Лирическата героиня се кълне във вярност към рода , към родината с категоричното “ твоя вярна “.
От последния ред на стихотворението блика любов , патриотизъм към отечеството : “ моя кръвна майчице земя “.Използваното от лирическата героиня притежателно местоимение загатва за огромния заряд на любов , който тя е готова да даде , да излее.
Стихотворението “ Потомка “е своеобразно връщане към миналото на рода , към неговите история и произход.То е изповед към прадедите , към най – ценното за един човек – идентичността му.

sexa_na_kompleksa
11-03-2008, 16:34
Виж това:

ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА - „ПОТОМКА”
В поезията на Елисавета Багряна потомствени¬ят родов корен е духовна стойност на лирическите образи на „Вечната и святата”, на Женското начало в българската поезия през 20-те години на XX век.
Младостта на духа, като вечен полет на творческото въображение, създава вътрешната метафорична същност на образите и внушенията. Кипналата ка¬то вино трескава метежност и неудов¬летвореност в духа на поетесата носи лирическата копнежност в стихосбирката „Вечната и святата”, излязла през 1927 година.
Изящната орнаменталност и художествена пластика на поетично слово и лирически образи създава свободния по¬лет на мисъл и въображение. Чувства¬та са пронизани от земни, витални страсти. Библейско и легендарно изплитат образа-представа за родовото на¬чало и духовните корени на човека.
В лирическите послания има роман¬тична извисеност и езическа, земна чувственост. Много живот, волност и си¬ла струят от стиховете на Багряна. Тя вае дъхави български слова, разпли¬та тайната на душата, домогва се до премълчаните истини за жената и гре¬ховните изкушения на „вечната и свята” жажда на човека да зачева и да дава жи¬вот.
Греховност и святост се срещат. В техния нравствен и духовен контраст застава „вечната” женска душевност на лирическите героини от поезията на Баг¬ряна.
Творческите сетива на поетесата се сливат с духовното битие на лирически¬те героини. Тя става една от тях и изпо¬вядва в монологична АЗ-форма тревога¬та на душата, застанала на кръстопът между минало и настояще.
Раздвоена от пулса на бремето е и лирическата героиня на Багряна от стихотворението „Потомка”, публикувано за първи път през 1925 г. 6 списание „Златорог”.
Земните страсти на родовото минало възкръсват като поетичен спомен в ду¬шата на героинята. Лирическият разми¬съл следва импулсите на потомствения дух, оживял в кръвта. Тя пулсира с трескавия ритъм на поетичното настояще. Стихът на Багряна настойчиво търси дирята на родовото минало в съвремен¬ния пулс на житейското битие:
Няма прародителски портрети, ни фамилна книга в моя род и не знам аз техните завети, техните лица, души, живот.
Размиват се реалните контури на спо¬мена, но усещането за родова духовна близост е силно. От него лъха живот, кой¬то е част от земното и духовно битие на героинята. Родовата кръв напомня за се¬бе си. Споменът изчезва като прекъснат сън и Багряна, чрез изповедната АЗ-лирическа форма, влиза в диалог с разбунената си душа.
Действието става стремително. Ди¬намично се сменят усети и настроения.
Емоционалната багра на разкъсания от зова на кръвта духовен свят на лирическото АЗ на Багряна изпълва поетичните й усети с реално чувство за сетивен до¬сег до родовото минало:
Но усещам, че в мене бие древна, скитническа, непокорна кръв. Тя от сън ме буди нощем гневно, тя ме води към греха ни пръв.
Пулсът на времето отеква в художес¬твеното съзнание на лирическата геро¬иня. Греховната съблазън да сътвори жи¬вот в неясното предчувствие за идващи¬те, като далечен прилив, образи на род¬ното подчинява душата и поетичното съзнание разтваря тайника на памет¬та. Потичат образи. Застигат се. От¬начало неясни, но все по-плътно очерта¬ващи се с пулса и дъха на времето, от което изплуват:
Може би прабаба тъмноока, в свилени шалвари и тюрбан, е избягала в среднощ дълбока с някой чуждестранен, светъл хан.
Романтичният филтър изсветлява об¬раза. Нощта става дълбока и светла. По¬ривът на душата и земната страст на чувството създават усещане за светла - свята любов. Тъмната греховност на желанието е потопена в светлината на изплувалия спомен за пълнокръвието на отминал живот. Душата ликува. „Взира” се в разтворилата се тайна на сърцето, чийто „глас” кънти със среднощния кон¬ски тропот на уловена романтична из¬повед:
Конски тропот може би кънтял е из крайдунавските равнини спасил е двама от кинжала вятъра, следите изравнил.
Вятърът приласкава спомена. Вдъхва му живот, който, блеснал като магне¬тично видение в съня на лирическия унес, „изтича” обратно, назад в миналото. Любовта със своя сърдечен плам вина¬ги е бълнуващо романтично приключение за духа. Нейните „следи” остават в спомена. Той идва и си отива като милувката на вятъра, любим метафори¬чен образ в поезията на Багряна, свърз¬ващ незримо с тайната на любовта ми¬нало и настояще.
В дългото „пътуване” на времето към интимната тайна на сърцето поете¬сата вписва пробудени лирически усе¬ти, дошли от миналото и населили из¬поведта на незримата „вечна и свята” жена - поетическото АЗ на Багряна:
Затова аз може би обичам необхватните с око поля, конски бяг под плясъка на бича, волен глас, по вятъра разлян.
Любовта за лирическата героиня е вол¬на и свободна, витална стихия на духа, облъхваща сетивата с горещата страст на споделеното чувство. То има своя условна художествена среда за дейс¬твие: „необхватните с око паля”, свой ри¬тъм и динамика: „конски бяг под плясъка на бича”, но и глас за изповед на обичта: „волен глас, по вятъра разлян. ”
Поривът на сърцето бие с пулса на ра¬достта, но и на дълбокото съмнение, раздвоило душата от осъзнатата греховност на чувството.
В „среднощ дълбока” идва споменът за любовта, но и в същата тайна доба на приказно любовно щастие се разпада съм¬нението за вечната сила и постоянство на чувството.
Може би съм, грешна и коварна, може би сред път ще се сломя - аз съм само щерка твоя вярна, моя кръвна майчице-земя. За Багряна любовта е светлият грях на душата, запалил в кръвта огнената страст на живота. Земна, истинска и силна е болката от раздялата с любовта в лирическата изповед на поетичното АЗ. Тя не сломява волния дух на героинята. Любовта, като наследствен родов закон, разпалва „жаравата” на интимната споделена ласка на обичта в душата на потомката, която е „само щерка - вяр¬на” на сътворяващата живот „майчица”-„земя”.
Това е „вечната и святата" жена -„грешна и коварна" в поезията на Елиса¬вета Багряна.

beti_niki
11-03-2008, 16:37
БЛАГОДАРЯ ВИ МНОГО ВИЕ МЕ СПАСИХТЕ :grin: