Трябва ми ЛИС на тема Носталгичният копнеж в елегиите „скрити вопли” и „помниш ли, помниш ли"
sexa_na_kompleksa
11-04-2008, 13:56
Виж това:
Мотивът за носталгията по миналото в “Скрити вопли” и “Помниш ли, помниш ли...” на Димчо Дебелянов
“Колко нещастен, самотен и неразбран се чувствам в живота си и колко добре би било, ако можех да се върна там, в миналото си, когато бях дете и светът беше толкова топъл и прекрасен”- това е краткото съдържание на стихотворенията написани от една категория поети, които пишат въпреки историческото време, художествените направления и школи. Поетът Димчо Дебелянов спада към тази група. Доказателство за това са неговите стихотворения “Скрити вопли” и “Помниш ли, помниш ли...”, в които присъства този мотив.
Мотивите и конфликтите в “Скрити вопли” и “Помниш ли, помниш ли..” са едни и същи. Това ни позволява да мислим, че имат една и съща тема и затова можем да ги разглеждаме заедно.
Конфликтът в двете творби на Дебелянов е породен от отделилия се от близките си човек, който е изпаднал в състояние на загубена принадлежност. Липсата на близост кара героя да се завръща към спомена за родния дом и прекрасните мигове прекарани там. Свободата сред другите се превръща в самота, в затвор “, където жалби далечни и спомени лишни” само проблясват.
Мотивът за чуждостта и мотивът за обречеността на копнежа по завръщането се преплитат в думите “печален странник”. Авторът използва това словосъчетание, аз да опише душевното състояние на своя герой.
В тихата печал Дебелянов открива участта на откъсналия се от жизнената си среда човек.
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
Родното място и широкия враждебен свят са двата образа, които присъстват силно и в двете произведения. В тях бащината къща “притежава” най-светлите и емоционално наситени символи. Изразът “последна пристан и заслон” се противопоставя на житейската буря и мрачния затвор.
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне...
ах, не проблясвайте в моя затвор
жалби далечни и спомени лишни....
“Мрачният затвор” и липсата на “без утрешни дни” са авторови вариации на носталгията.
Родовият свят се оказва тесен за търсещия себе си човек. Емоционалната основа на нашия живот остава винаги, независимо от това дали го осмиваме като стара и отесняла дреха или непрекъснато живеем с излишни копнежи за едно невъзможно завръщане. Тази основа е нашият живот и без нея едва ли можем да се чувстваме хора. Един от най-важните човешки принципи е принадлежността към бащината къща, към “тихия двор с белоцветните вишни”.
Носталгичният копнеж в елегиите „Скрити вопли” и „Помниш ли, помниш ли...”
Димчо Дебелянов е един от най-трагичните поети в българската литература. Творецът със силно изявена „модерна душа” е обречен на безкрайно лутане между свят идеал и скверна действителност. Спасението от всичко лошо се крие в светлия спомен за миналото, за родния дом и неговите уют и спокойствие.
Елегиите „Скрити вопли” и „Помниш ли, помниш ли...” са изпълнени с носталгичен копнеж по родното. Идеалът се крие в представата за дома, но този идеал е неосъществим. Миналото не може да бъде върнато. То е само „бягство от скверната действителност”, спасение от света на разрухата. Но е недостижимо и далечно. А героят е трагичен – толкова близо и толкова далече от своите мечти; изпълнен е само с прекрасни спомени, които не могат да бъдат повторени.
Като типичен модернист Димчо Дебелянов е силно отвратен от заобикалящия го свят. Реалността е подложена на разруха, лишена от всякакви основи и в нея няма живот. Поетът не намира своето място в този безморален свят. Има нужда да избяга от тази груба и безприютна действителност. Идеалът, към който се стреми не може да се реализира в тези условия. И Дебелянов го търси в миналото.
Детските години на поета са най-хубавите и безгрижните в неговия живот. Детството е онзи период, в който не се замисляш за сложните житейски въпроси. За Дебелянов щастието е скрито в тези най-съкровени спомени. “Тихия двор в белоцветните вишни...” е онова прекрасно пространство на лично усамотение и духовно извисяване. Там е скрит идеалът и завръщането към него е така жадуван:
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне,
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Домът се оказва крайната спирка на едно дълго, безрезултатно и безцелно пътуване, донесло само скърби и тъги. Там е святата майка, която винаги е готова да посрещне с отворени обятия любимото дете – да го утеши с „усмивка блага”. Там е и „стаята позната, / последна твоя пристан и заслона”. Достига се и до най-святото. „Старата икона” символизира най-силното оръжие срещу житейските превратности – вярата. Тя е най-съкровеният елемент от картината на родното. И именно в тази прекрасна идилична картина лирическият герой иска да дочака своя „мирен заник” в последните мигове от своя живот.
Но на Димчо Дебелянов не му е отредено щастие. Всеки порив за идеал е грубо прекъснат. Всеки опит за щастие – жестоко потушен. Едва възбуден, споменът е възпрян. Идеалът е толкова близък, но и така далечен. Всичко е прекрасно и опияняващо, но лирическият герой много добре знае, че то е невъзможно. Споменът е болезнен.
Помниш ли, помниш ли тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни? -
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни -
аз съм заключеник в мрачен затвор...
Дебелянов е пленен в „мрачен затвор” – едно скверно и позорно място, лишено от всякакви морални опори. Трагичността е изпълнила всеки стих. Всичко е обречено. Щастието е непостижимо, макар и толкова желано. Този светъл спомен остава само един носталгичен копнеж, към когото винаги можеш да се върнеш, но никога да достигнеш. Тук се крие и човешката драма.
И когато лирическият герой е на крачка от върховния миг на себеосъществяването всичко изчезва в един единствен миг.
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина...
.................................................. ..............................
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!
Оказва се, че този идиличен свят е само една илюзия. Че това е само моментно бягство от грубата, неприветлива реалност. Защото „модерната душа” на Дебелянов е вечно страдаща. Тя е обречена на непрекъснати мъки, на едно постоянно преследване на щастието. И всичко е само „копнеж”, душевен трепет, който изчезва толкова бързо, колкото се и появява. Лирическият герой страда трагически, но това е неговата съдба в модерното време на сложни превратности. Релаността не може да бъде променена, а само изстрадана.
Елегиите „Скрити вопли” и „Помниш ли, помниш ли...” са върхови творби в Дебеляновото творчество. Те са огледално изражение на бушуващата „модерна душа”, връзката идеал-реалност. И колкото по-навътре се задълбочаваш в тях, толкова по-голямо е и страданието. Затова и силно емоционалните стихове въздействат така дълбоко върху читателя. Такова е времето, такива са хората.