2:Илиада - анализ на 1, 2, 6, 18 и 22 песен
Първа песен
Хора и Богове; Темата за войната и мира; Темата за свадата и помирението
“Илиада” на Омир е най-високохудожествената епическа поема от троянския митологичен цикъл. Чрез личната съдба на героите, Омир говори за обобщения образ на воина. Представени като племенни военни вождове, героите символизират най-същественото, най-доброто от идеала за войнска чест и достойнство, но в същото време са носители на обикновени човешки слабости.
Големият конфликт м/у Агамемнон и Ахил е реално следствие от човешките взаимоотношения, оказали се в дисхармония с нравствените закони на родовата и междуплеменната етика. Светът на богове и смъртни се оказва еднакво “ангажиран” с проблемите, за които разказва Омир. Свадата м/у двамата воини има скрит социален смисъл. Агамемнон е върховен вожд на гърците, Ахил пък е най-силният воин. Отнемането на Бризеида от Ахил е грубо посегателство в/у неговото воинско достойнство, нарушение на нормите на героическия морал, според който отредената плячка е признание за заслуги в битката. В образа на Ахил е представен бранителя на реда в късното родово общество, защитника на равенството и разпределението на благата според заслугите, а не според общественото положение и по-високото място в обществената стълбица. Гневът на Ахил, предизвикан от несправедливата постъпка на Агамемнон, и отказът му от участие в боя,са завръзка на поемата.
Омир успява да индивидуализира различната мотивация на гнева у цар Агамемнон и вожда Ахил. И у двамата герои се наблюдава божествената сила на гнева, но първопричината за него е различна.“Широковластният ” цар Агамемнон не зачита не само бащината молба на жреца Хриз, но и законите на “общото благо”и справедливата подялба на отвоюваните богатства. Той се изправя с/у нравствените закони на родовата общност, застава на пътя м/у човека и божествената сила на Олимп, незачитайки желанията на жреца Хриз. “Огнен” е гневът на Агамемнон както “огнените” смъртоносни стрели в стана на ахейците, изпратени от разгневения бог Аполон. Агамемнон трябва да бъде наказан за грозната си разрушителна страст към власт и богатства. Така Омир навлиза в света на човешката душа, в която бушуват страсти, показващи силата и слабостта на човешката природа.
За да бъде реабилитиран идеалът за герой, духовно и физически красив, с/у Агамемнон се изправя Ахил- получовек, полубог. Той е художествена връзка м/у света на хората и боговете, той проявява и човешка слабост, и божествен разум при решаване на спора с Агамемнон. Ахил е “бързоног и божествен”. Гневът му е страшен и разрушителен, а обидата- неизмерима. Посегнато е на достойнството и честта му на герой с безсмъртна слава. Героичната смърт е основната цел в живота на древния воин. Той се стреми към смъртта. Избрал я е в името на вечната слава. За това и обидата, нанесена от Агамемнон, с несправедливото отнемане на Бризеида, е безмерна.
Конфликтът между Ахил и Агамемнон предизвиква спор и между божествените представители на Олимп. Налице е разделението както в човешкия, така и в божествения свят. Светът на боговете повлиява със своя мъдър разум върху неукротимите страсти на разгневената човешка природа на двамата герои, като всеки получава нужния съвет и подкрепа от безсмъртните.
Ахил е спрян в порива си за отмъщение от Хера и Атина Палада, но самият разрушителен акт ще бъде извършен от гръмовержеца Зевс, дал обещание пред майката на Ахил да накаже данайците. Боговете се намесват, отмъщавайки за несправедливата обида на Ахил-най-достойният воин сред ахейците. Несправедливо е обиден, несправедливо са наказани хиляди невинни хора, намерили незаслужено смъртта си пред стените на троя. Пристрастията на богове и хора пречат да се възстанови нарушената хармония в взаимоотношенията. Военният конфликт се задълбочава, враждата между двамата герои –също. Мирът е далеч, а войната взима нови жертви.
В Първа песен на “Илиада” Омир не само въвежда темата за гнева и отмъщението, но поставя проблема за войната и мира, който носи противоречиво виждане за смисъла и целите на човешкия живот.
3 и 4 :ГЕРОИТЕ НА „ИЛИАДА" - ЕПИЧЕСКИ ГЕРОИ
В центъра на изображението в поемите на Омир стои човекът. Събитията се пречупват през съдбата на инди¬вида. В митологичен култ са издигнати героите — оли¬цетворение на народната сила. За да ги отличи от мно¬жеството и да покаже ритуалната почит към тях, Омир използва думата херос (герой), Херосът е човек с огром¬ни заслуги към колектива в едно отминало време. Него¬вото могъщество, в сравнение с новия човек, внушава иде¬ята за минало-идеал, по-щастливо от настоящето.
Героичните образи в епоса са активните носители на епическото действие. Те възникват на широка народна основа. Въплъщават народния идеал за прекрасното, за¬това са типизирани образи, съответстващи на предста¬вите на времето, в което са създадени.
Епическият герой е водеща фигура в обществото. Неговата съдба е немислима извън колектива. Личните му интереси се сливат с общите. Това е принципно положе¬ние в епоса, израз на т, нар. „геройска етика44. Героите проявяват самодисциплина, подчинявайки се на устано¬вения в обществото ред. Пример за това е поведението на Ахил в I песен, на Терсит в края на II песен, на Хектор в VI песен (би могъл да остане в Троя, но знае, че място¬то му е при войската), на Патрокъл в XVII песен (по свое желание се връща в боя, за да е полезен на гърците) и т. а. Причината да се поставя колективният пад личния ин¬терес е, че разслоението все още не е обхванало родовия колектив. Понякога личните интереси не съвпадат с ко¬лективните, но това не води до конфликт между личност и общество. В тези случаи героите имат своя мотив за по-различно поведение и събитията винаги се развиват така, че да се достигне отново до единство на интересите. Ко¬лективът не осъжда героя, а мъдро изчаква неговото при¬общаване. В I песен частично разминаване с обществените интереси имат и Ахил, и Агамемнон. Всеки от тях има достатъчно мотиви да смята позицията си за правилна. Мъдрецът Нестор, изразител на общественото мнение, се опитва да внесе хармония в отношенията им, като ги сравнява с герои от идеализираното минало. Двамата не се помиряват, но и не прекъсват окончателно отношени¬ята си. Запазват по свой начин връзката си с колектива, а тя е косвена връзка помежду им: Агамемнон изпълнява волята на Аполон, Ахил се оттегля от боевете, но не от¬плава за родината си. С това като че е направена първата стъпка към помирението. Ахил продължава да следи с вълнение военните действия и като вижда неуспехите на ахейците, подтиква Патрокъл да се притече на помощ. Същите причини — поражението и грижата за войската, карат Агамемнон да забрави честолюбието си и пръв да моли Ахил да се върне. Господството на колективното начало се утвърждава отново, но без то да възпрепятства развитието на индивидуалността на героите.
Епическите герои се стремят към славата. Тя е тех¬ният основен житейски стимул. Блазни ги мисълта да бъ¬дат почитани и след смъртта, затова с цялото си същест¬во се хвърлят в битките и преследват победата. Ахил мо¬же да живее дълго и скромно, но избира славния, макар и кратък живот. Изборът му е въпрос на достойнство. Ни¬що не му причинява страдание, освен накърнената герой¬ска чест. Определената след битката награда е израз на оценката на колектива за проявено мъжество и храброст, признание за героизъм. Затова като взима наградата на Ахил, Агамемнон не толкова го ощетява имуществено, а посяга на славата му, т. е. нанася му най-голямата обида. В същата ситуация е поставен Агамемнон от бог Аполон, но'бързо намира компенсация, като отнема дара на Ахил. От това обаче не печели авторитет, защото налага волята си върху герой, който по силата на обществения ред е длъ¬жен да му се подчини. Славата е единственият егоистичен стремеж на епи¬ческите герои. Чрез нея те се докосват до бъдещето и до отвъдното, в един по-далечен план. Чувствителни към нея са и боговете. Ето защо не само заемат някаква позиция спрямо войната, но и лично участват във военните дейст¬вия.
Героите на класическия героически епос са изцяло потопени в своето време. За тях войната не е изключител¬но събитие. В трудните условия на военния бит се изявя¬ват високите нравствени добродетели на героя; чувство за справедливост, воински дълг, отговорност пред колек¬тива, храброст, благородство, другарство. Много от тях имат измерения, далечни от представите на нашето вре¬ме. Например справедливостта. Един от нейните изрази е подялбата на плячката. Според древния човек в спора за плячка няма нищо отрицателно, тя е мерило на почит¬та към героя.
Общовалидно за всички епически герои е чувството за воинска чест. Тя задължава Ахил и Одисеи да изпълнят клетвата си и да се включат във войната. На своята воинс¬ка чест държи и троянският първенец Хектор. Тя не му по¬зволява да изостави войската си и да спаси живота си, като се скрие зад стените на Троя (VI, XXII песен).
Епическите герои са носители на осъзнато чувство за дълг към колектива. То се изразява в грижа за живота на войската, в чувството, че истинският водач е винаги начело. Дългът към родината е най-важното нещо за Хек¬тор. Той го осъзнава като висше задължение, което тряб¬ва да изпълни дори с цената на живота си.
Героите са готови на саможертва. Приeмaт смърт¬та като част от славата. Не са безразлични към нея, из¬питват напълно човешки страх, но осъзнават неизбежност¬та й и я посрещат с достойнство.
Ахил убива Хектор, после съчувства на баща му; Ага-мсмнон е крайно себелгобив, но се моли на Ахил; Хектор е изключително храбър, но изпитва страх пред Ахил.„ Много са епизодите в „Илиада", в които героите изцяло се подчиняват на завладелите ги чувства, а те в различни¬те моменти могат да бъдат съвсем противоположни. Спо¬ред Омир крайните чувства също са белег за геройство и не намаляват величието на носителите си.. .
Всички дела са еднакво важни за героите на „Или¬ада". Те не различават важни и второстепенни дейности. Върху щита на Ахил е изобразен цар, който надзирава ра¬ботниците на полето, Ахил и Патрокъл сами приготвят храна за ахейските пратеници, жените от царската фами¬лия на Троя се трудят наравно със слугините си. Човекът живее просто, в хармония със света около себе си, и това се дължи на родовата организация на обществото, нераз-личаваща материално-практическата от духовната дей¬ност. ,--.- -
Любовта на епическите герои е преди всичко силно чувство на привързаност. По своята сила то може да се сравнява само със стремежа към слава. Агамемнон и Ахил са така силно привързани към робините си, както Хектор към своето семейство. Силно емоционално е чувството на Ахил към Патрокъл, както и на Приам към Хектор. Особеното в изживяването е, че може да тласне героите към неподозирани крайности: привързаността на троян-ци към Елена ги води до гибелна война, а у Ахил бликва зверска жестокост. Чувствата винаги имат външен, съв¬сем физически начин на изразяване (антипсихологизъм) — напр. плач, усмивка, поглед, дума, жест.
Високата нравственост на епическия герой се съче¬тава с изключителна физическа сила и красота, напом¬няща боговете. Това съчетание изразява идеала на древ¬ните гърци за хармонична личност и символизира могъ¬ществото на героите в обществото.
Индивидуализацията на образите Омир постига, ка¬то „претьлкува традиционните средства за характеризиране, като преплитатипическите качества***, отнасящи Се най-общо до епическия герой. Първото художествено средство за постигане на индивидуализация на образа са постоянните епитети, отнасящи се само до един от ге¬роите, Ахил е „бързоног", „божествен", „богоравен"; Оди¬сеи е „хитроумен"; Хектор — „мъжеубиец", „шлемовеец" и т. н. Освен това героите притежават типични качества в различна степен. Ахил е силен, но не изглежда страшен като АЯКС, Агамемнон се гневи като Ахил, но емоциите му не са така стихийни. Индивидуализацията се задълбо¬чава от сравненията^ характеризиращи героите по раз¬личен начин, Хектор е „като лют змей в планините" (XXII, 93), „както орел, нависоко литнал на воля" (XXII, 308— 309), а оръжието на Ахил е „подобно на блясък от разго¬рели огньове или от изгряващо слънце1' (XXII, 134—135), или като звездата Вечерница (XXII, 317—319).
Образите се открояват един от друг и чрез изобразя¬ването им в различни състояния, В VI песен виждаме любящия баща и съпруг Хектор, а в XXII песен — воина Хектор.
Героите на Омировия епос са рожби на своето вре¬ме. При тях индивидуалното се отделя от типичното, но не като психологическа характеристика, а външно, като единство на духовно и физическо. Това дава основание да се смята, че Омир има стихийно-реалистическо отно¬шение към човешката природа.
Дано да ти свършат работа, поне малко ... не ми се търси за другите ;)