трябвами съчинение разсъждение на тема .. ... . [Архив]

MusicIsTheKey

11-05-2008, 14:57

Домът и пътят в поемата "На прощаване".

Домът и пътят (съчинение разсъждение върху поемата “На прощаване") Поезията на Христо Ботев обединява в едно неговия житейски път и художествените му обобщения. Ботевите стихотворения са откровение за красивото в душевността на българина. През вековете на робство, той, българинът, въпреки робското унижение, съхранява своята национална чест, своето достойнство. В стихотворението ”На прощаване” поетът разкрива революционната си същност чрез съкровената изповед на бунтовника емигрант преди да тръгне по страшния, но славен път на борбата. Лирическият герой е човек със свободен дух, непреклонен пред тиранията. Той прави своя житейски избор и тръгва по пътя на борбата с ясното съзнание какво го очаква- най-вероятно смъртта или тъй жадуваната свобода. В минутите на въображаемата раздяла с близките като светъл образ се откроява образът на родния дом, заради достойнството на който героят тръгва по пътя на борбата за свободата на отечеството. В поругания дом няма спокойствие. Страшният, но славен път е единствен за спасяване на чест и родина. Един от най-важните мотиви за раздялата с “майка, с либе хубаво”, с “баща и братя” и с отечеството е силната омраза към поробителите. Робството също мотивира лирическия герой да тръгне по пътя на неравностойната кървава битка. То е непоносимо и мъчително за патриота. Емигрантът живее в изгнание, но със спомена за родната земя. Символ на родното в стихотворението е дома – бащиното огнище. Неговата святост е тръгнал да брани бурният и непокорен син. Защото за българина то е особен център на духовността. Любовта и омразата са полюсни чувства характерни за цялата Ботева поезия. Те изпълват душата на лирическия герой и са тясно свързани с родното. Тези чувства са неделими едно от друго, защото силната любов към близки и родина поражда безгранична омраза към поробителите: Но туй щат братя да видят и кога, майко, пораснат, като брата си ще станат- силно да любят и мразят... Бунтовникът е наранен, защото животът му безлично преминава в “ тази тежка чужбина” и с болезнено чувство всеки ден си спомня за красотата, топлината и спокойствието на бащиния дом. Болезнени са и мислите му, които му напомнят за страданията на неговите близки. Безчовечното поведение на тираните е внушено само чрез един емоционално обагрен глагол “ бесней”, който е достатъчен, за да илюстрира жестокостта и свирепостта на поробителите. За бореца за свобода споменът за бащиното огнище е дълбоко стаен в сърцето му. Ботев поетично посочва къде е родния дом на бунтовника чрез трикратната анафора “там”. “Там” е светът на родното и чуждото, мисълта за който носи болка, но и силна омраза, желание за мъст и борба. Там отвъд “тиха бяла Дунава” е неговият бащин дом, където борецът е роден и закърмен с любов към родната земя и ненавист към потисничеството. Лирическият герой се подготвя да премине Дунава- една река, превърнала се в разделителна граница между унизителното съществуване ! в негостоприемната чужбина и робската действителност в родната страна. Далеч от родината, дома и близките младият емигрант се чувства самотен и отхвърлен, което е изразено чрез разгърнатия епитет “немили, клети, недраги”. Домът е образно въплъщение на идеал за тясната връзка между интимно - личното, семейно – родовото и общонародното. Бунтовникът доброволно избира страшния, но славен път на героичната битка, защото има свободолюбив и независим дух, разкрепостен от робството, тиранията и насилието. Саможертвеният път на Ботевия герой преминава през смъртта и победата, за да стигне най – накрая до пиедестала на свободата и безсмъртието. Този път от робството до свободата е страшен, защото поемайки по него лирическият герой се обрича на сигурна и неизбежна смърт. А е славен, защото е осъзнат, осмислен и доброволно избран, защото е бунт срещу поробителите в името на свободата. В тази неравна борба бунтовникът защитава не само своя бащин дом, близките си, но отдава живота си в името на свободата на целия народ. Славен е и защото води към безсмъртието, което народната памет ще съхрани и ще предава от поколение на поколение. Лирическият герой поема по този неизбежен път, защото не може да се примири с робската участ на своя поробен народ. Той не може да гледа “турчин, че бесней” над бащино му огнище. Борецът е направил този съдбоносен и саможертвен избор, защото неговата гордост е поругана, най-близките на сърцето му живеят в немилост и безправие, неговите съкровени споме! ни за детството и бащиното огнище са осквернени. Дори и да разбира, че изходът от тази битка може да бъде фатален за него, той не се разколебава в избора си. Гибелта на бунтовника е трагична, защото в редовете на борбата ще бъде покосен един млад, човешки живот, защото тя причинява голяма неутешима мъка в сърцата на близките: майката, либето: .....и две щат сълзи да капнат на стари гърди и млади... Ботев естетизира смъртта на героя и я представя като нещо красиво, за до ни внуши величието на саможертвата и безсмъртието на подвига. Смъртта, приела натуралистичен образ в черно – бели краски, не трябва да разколебава никого от борбата, а напротив трябва да мобилизират силите и енергията му. Бунтовникът не се плаши от смъртта, а я приема като един героичен край на достойно извървян път. В “На прощаване” свободата и смъртта са равноценни. Смъртта в името на свободата означава безсмъртие. Това е едно от посланията на творбата постигнато чрез представата за митологичното сливане на човек с природа, човек и Космос. Патриотът осъзнава, че смъртта е най-вероятния изход от битката и затова заръчва на майка си да разкаже на братята му за неговата гибел:”да помнят и те да знаят, че и те брат са имали” и да възпита у тях силен и непокорен дух, който да ги накара силно да любят и мразят”. Оттук идва и надеждата на Ботевия герой, че братята му ще продължат борбата за свобода и че смъртта му няма да е напразна. В прекрасните си блянове лирическият герой допуска, че може да пристигне в родния си край и да бъде посрещнат като победител. Най – големият лавров венец от борбата е свободата – величествена и бленувана, но във въображението на бунтовника тя придобива реални измерения. Макар и само блян тази представа носи най – хубавото и най – светлото от душата на лирическия герой – романтизъм, порив към красивото, стремеж към щастие. Представяйки си картината на победното завръщане, патриотът мечтае за малко вероятната възможност да изпита със сърцето си щастието от срещата близките си и опиянени! ето от тяхното ликуване. При мисълта за това в съзнанието му отново изникват образите на майката и либето. Чрез забавения тържествен ритъм на стиховете Ботев ни внушава радостта и топлотата бликащи от срещата на бунтовника с любимите му хора: И тогаз с венец и китка ти, майко, ела при мене, ела ме, майко, прегърни и в красно чело целуни- красно с две думи заветни: свобода и смърт юнашка! Целувката на майката е най-голямата награда за юнака. Поетът използва възклицателни изречения и глаголи в повелително наклонение: “берете”, “късайте”, “плетете”, за да ни внуши жизнерадостната атмосфера и радостта от постигнатата свобода. Страшният и славен път на бунтовника води към смъртта- смъртта в името на идеала,на бъдещето. Народът ще бъде вечно признателен на бореца за свобода, за народни правдини, за българска чест. Това е малкото, което иска за себе си лирическият герой. Този страшен, но славен път води към духовното безсмъртие: Но...стига ми тая награда- да каже нявга народът: умря сиромах за правда, за правда и за свобода... Патриотът вярва, че със саможертвата си заслужава да остане в паметта на народа, защото смъртта в името на висш идеал оставя светла следа в народната памет. Домът и пътят-два образа, убедително сътворени от поетическото слово на Христо Ботев в поемата “На прощаване..”! Два образа, неразривно свързани с художествено обобщения образ на възрожденеца – революционер от последните години на Българското възраждане, образ, който буди в сърцето на българина чувство на самоуважение като народ.