sexa_na_kompleksa
11-05-2008, 15:47
Виж това:
Поемата „Септември" е последната завършена творба, която Гео Милев публикува в сп. „Пламък". Политическата обстановка в страната през есента на 1923 г. едва ли би могла да му предложи по-благодатен повод за изява. „Септември" е един експресионистичен-славослов на бунта. От друга страна, едва ли така създадената ситуация би могла да срещне творец с по-подходящ темперамент от Гео Милев. От случайното съвпадение на тези две предварителни условия се роди експресионистичната поема „Септември". ~Поводът за написването на творбата е конкретно историческо събитие - въстанието от 1923 г. Авторът ни въвежда в изострената атмосфера на революционни конфликти и схватки. Без да пренебрегва традициите на сюжетната ни поема, той осъществява художествената си задача, като редува повествователни елементи с патетични изблици, обобщени до исторически перспективи и тенденции. В неговата интерпретация извършител на революционния акт е народьт, а организатор и ръководител - вярата в бъдещото справедливо общество без богове и господари. Ето защо, ако в един сюжетен план акцентите се носят от картините, дето са изобразени сцените на масов героизъм и саможертва, жестокостта на палачите, то в един идеен план се възвисява скокът от миналото в бъдещето, когато масите осъзнават, че са истински творци на историята. ~Основното звучене, основният тон на поемата най-точно може да се означи с понятието патос. В духа на експресионистичната поетика, той се стреми към ярка и сьщевременно синтетична изразителност. Стихът е динамичен, устремен. В изложението се открояват смислови и образни ядра, в които изкристализират авторовите внушения. ~Още в първата глава ни обладава усещането за величава тържественост, заредена с мълнии и трагична предопределеност. Поетът ни подготвя за нещо изключително, за събитие, несъвместимо с делничното и всекидневното. Сякаш това е пролог към древногръцка трагедия. Стихията на чувствата бързо нараства, за да стигне в края на главата своя буреносен връх: започнала с раждането на „вековната злоба на роба", тя завършва с думата „Народ". Интонационната градация се съпровожда следователно и с една смислова градация - революцията превръща роба в „Народ"! ~Със същия похват той си послужва и във втората глава: стихът „Слънчогледите погледнаха слънцето" се контаминира в края - „Слънчогледите паднаха в прах", за да ни подготви емоционално за предстоящите сражения. Очевидно в духа на експресионистичната поетика е търсен синтетичен и пределно изразителен способ, за да се обективират неговите внушения. ~Народът е прободен с хиляди ножове, затъпен и унижен, останал без нерви и мозък, той няма друг изход освен - въстанието. И тогава със своята собствена кръв пише: „Свободен", То открива първата глава на новото му историческо битие. В този кулминационен момент авторът се връща към библейската максима, но преди да я повтори, поставя стиха наименованието на месеца, през който народьт въстава:~Глава първа:~Септември~-Глас народен-~ -Глас божи-.~Следователно делото на Септември, предопределено от историята, е справедливо и велико.~След този момент са описани картини от революцията, изброяват се имената на въстаналите селища, уточнен е социалният състав на борците. Революцията е сравнена с гръм, който хрясва право в сърцето на столетен гигантски дъб. ~От седмата глава - „Започва трагедията!" - изобразителната бленда е сменена. Предадена е драмата на потушаването - то започва от смъртта на първите и стига до погрома, когато съпротивата на въстаниците е сломена и е наченала зверската саморазправа с мирното население от селата и градовете. Сцените са нарисувани с потресайваща реалистичност, експресионистични детайли и изразителност: ~ -В изпотъпкани ниви ~ трънливи между бодил и високи треви ~ се валят червени глави…. ~Краят е ужасил дори небесата. Над цялата страна се настанява зловещата тишина на погрома. Но с това поетът не счита художествената си задача за изпълнена. В последната глава той предприема един екскурс из древногръцката митология. Този похват позволява на автора да направи политически разрез на българската действителност и да внуши генералната си идея, че историята има своя логика, че безпощадно помита и унищожава „грубата сила". Победата на Ахил е временна. мимолетна, защото над всичко и над всички стои възмездието на Касандра-пророчица. „Кой излъга нашата вяра?" -пита поетът. Но всъщност вече е намерил или по-точно е изстрадал отговора. И от този момент поетическият разказ навлиза в своя заключителен етап. Интонацията придобива особена тържественост и решимост, пронизана сякаш от невъзвратимостта на историческата присъда: блаженият рай е възможен да бъде снет върху „печалния и с кьрви облян земен шар". Прозвучава последният акорд: ~Всичко писано от философи, поети –~ще се сбъдне!~ Септември ще бъде май.~ ЧоВешкият жиВот ще бъде един безконечен възход - ~нагоре! нагоре!~ Земята ще бъде рай -ще бъде! ~Такъв е основният тон, основното звучене на поемата и диаграмата на неговите върхови състояния.~Епилогът на „Септември" е истински апотеоз на оптимизма, макар и трагически оцветен от спомена за жертвите, вяра в неизбежността на историческата победа на народа, великолепно синтезирани в крилатата поетическа метонимия „Септември ще бъде май!". ~Поемата „Септември" е рожба на продължително и интензивно развитие: авторът активно е асимилирал завоеванията на други национални литератури и е преосмислял опита на българската поезия през последните десетилетия. Картините от въстанието, великолепно предадената динамика и устрем, завладели масите, грандиозността и планетарните мащаби, движението на разбунтуваните маси, художествените преувеличения и невероятните хиперболи в изображението, направиха от „Септември" класически образец на експресионистична поема, а от Гео Милев - баща на българския експресионизъм. ~Всичко това я прави не само най-високото постижение в неговия кратък жизнен и творчески път, но и едно от най-високите постижения в революционната ни лирика. Тя се превърна в един от величаво-трагичните примери на пълно покритие между поетически и жизнен подвиг.
АНАЛИЗ НА ВТОРА ЧАСТ НА ПОЕМАТА „СЕПТЕМВРИ”
„Септември” е лирическа поема.В нея липсва епическо изображение на борбата. Събитията са пречупени през личното виждане и интимния свят на поета. Герой в нея е народът, който твори историята.
Ако силата на първата част е в патоса на народната борба, то втората част е преди всичко изобличителна. Тя разтърсва с драматизма на народната трагедия. С мрачни картини и иронични думи Гео Милев заклеймява фашистките палачи, които под фалшивия лозунг „Отечеството е в опасност” избиват своя народ.
„7. Започва трагедията!-„
За този злокобен миг и един стих е достатъчен. Един стих, вместо цяла глава от поемата. Това вече не е бой между две армии, не е „наказание” на въстаниците, дръзнали срещу властта. Това е кървава и безмилостна разправа с народа, с „виновни” и невинни, с мъже и жени. Поголовен терор и убийства, пожарища и гаври се разразяват като смъртоносен ураган. Унищожението минава над страната като безумен валяк и всява страх, ужас и проклятия. Силни картини внушават безкрайния кошмар на кървавия погром над собствения народ:
Мъртви тела
- окървавени трупове-
застлаха
склонове
валози
пътища...
Поетът рисува страшната картина на фашистките изстъпления. Борбата е ожесточена, силите са неравни. Срещу въстаниците се нахвърля многобройна паплач от въоръжена до зъби войска, полиция и шпицкоманди, артилерия, пехота и кавалерия.В марша на настъпващите войски изпъква зверското, антихуманното. Това е жестока паплач, която кръвожадно догонва в къщите разбитите селяни и ги съсича сред писък на обезумели баби, деца, жени.
Сред този апокалипсис, сред общия смут се изправя поп Андрей, епически смел, рушител на божия храм, червен. Какво величие, каква върховна красота внушава гибелта на героя, с каква незабравима сила е показан пътят към безсмъртието. Капитанът, телеграфният стълб, палачът, въжето са безсилни да прекъснат живота му под суровото небе. Съхранил цялата вяра и цялата гордост на великото начало, той не отстъпва преди края. И погледът му е насочен към бъдещето, „сякаш в грядущето”..
Колко жалки изглеждат пред поп Андрей „победителите”, които го окачват на бесилото. Нека врагът да тържествува - той може да унищожи една личност, но не може да убие народа , вярата и правдата му.
„Що значи смъртта на един? Амин!” – така питат само най-достойните синове на народа, най-смелите, най-нужните. Тяхната саможертва става героичен подвиг, който се предава в спомени и легенди. Най-истинските легенди на България.
Ужасът на погрома е внушен и чрез образа на смъртта, която като „кървава вещица сгушена” стиска в сухите си, дълги и безкрайни ръце човешките сърца.Силно внушение носят метафорите:
Кървава пот
изби по гърба на земята.
В ужас и трепет сниши се
всяка хижа и дом.
П о г р о м!
Трясък
продъни небесния свод.
Образът на смъртта, смъртта от насилника, масовото, безогледното, ужасяващото изтребление на народа създава ярка представа за кошмара на онези дни:
Мегдани отново с кармин окървавени.
Смъртни писъци в прерязано гърло задавени.
На вериги зловещия звек.
Затворите пълни с хора.
Вратите залостени.
Сина с револвер в ръката
мъртав на прага прострелян.
Бащата обесен.
Обезчестена сестрата.
Тази картина кара да потръпне всяко човешко сърце. Тя извиква гняв и възмущение , пред нея човек свива юмрук за отмъщение.
Камари окървавени трупове, вкаменени викове в прерязани гърла, обгорени скелети, димящи покриви, кървави калдъръми. А нощем - върбите ловят с клоните си удавници от червена вода, пламват нови клади, потичат нови кървави води. Огромна луна е спряла сред бесилките – огромна като матов глобус и точно толкова безизразна.
За тази картина не стигат човешките думи. Сърцето се бунтува, съвестта се бунтува, разумът се бунтува. Къде е човекът - това върховно творение на природата, къде са понятията и идеалите. В тези купчини насечено и обгорено месо, изподрани знамена?
Но няма разкаяние у септемврийците, а дръзка увереност, няма хленч и молба за пощада, а огромно морално превъзходство. Победители всъщност са удавените в кръв маси, те побеждават със своя дух и благородството на своето дело.
И като рисува този „страхотен марш на топора” поетът завършва картината:
Мир
и тишина
настана по цялата страна.
Кървав на боговете курбан.
Тишина се възцарява над земята. Тишина преди новата буря!
През 20-те години на нашия век българската литература преживява своеобразен бум. Появява се цяло едно поколение творци, които на мястото на символистичната импресионистичната поезия създава нови оригинални експресивни и реалистични произведения. Предпоставка за това са преди всичко обществено - политически събития през този период, историческия трагизъм, който страната ни преживява по време на войните 1912 - 1918 деветоюнския преврат събитията през 1923 г.
Поемата септември на Гео Милев е краят на един неравен творчески път, връх на един поетически възход, тя е прослава на едно епично и трагично събитие в историята на българския народ. Води читателя през пожара на народния подем, оптимизма, възторга и опиянението на въстаниците. За да стигне пред смълчаните от скръб села, до страшното и величаво бесило на легендарния поп Андрей от Медковец. Изразява оптимизма убедеността и на поета в неспирния исторически възход на човешкото общество и неизбежната победа на доброто над злото и неправдата. Романтичния подем на народните маси оптимизмът, размахът на борбата безпримерния героизъм на септемврийци намират художествено отражение още в началото на творбата. В подема на въстанието се отразява героичната му същност жестокото му потушаване - ужасът трагизмът. Но за Гео Милев поражението на въстанието не означава победа над въстаналия народ. Той вярва в неговата бъдеща победа. Оптимизмът, вярата в бъдещето са основни опори на човешката личност.
Тържественото звучене, динамичната устременост в бъдещето, трагично - героическата искреност поразяват читателя още в началото на произведението:
“Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба
своя пурпурен гняв
величав”
Септемврийското въстание Гео Милев вижда, като голям исторически акт на един народ, живял и страдал в условията на гнет и подтисничество. Отразява като закономерен обществен процес и неизбежен резултат от жестокия фашистки терор, от безмилостната експлоатация въстават угнетените и измъчените, подтиснатите, гладните и голите, ограбените и измамените. Въстават хората със загрубели лица и мазолести ръце, творци на благата. Обикновените хора са творци на историята, движеща сила на развитието, на прогреса според поета:
“Изпокъсани,
кални,
гладни,
навъсени,
измършавели от труд,
загрубели от студ…”
Обикновените хора от “прашни заводи” и “гладни поля” идат с неудържима сила на народния гняв и правда. Те са “хиляди” безименни, те са народът:
“Народът въстава -
с чук
в ръката,
обсипан със сажди, искри и сгорие
със сърп сред полята,
просмукан от влага и студ”
На кървавия и величав фон на народното въстание се откроява исполинската, легендарна и земна фигура на поп Андрей. Той не е измислен художествен образ, не е поетическа хипербола а истинска велика личност. В оня момент на борбата, когато вече се вижда неуспешния край на въстанието, когато много хора са обхванати от паника и отчаяние, легендарния герой запазил борческия си дух се възправя като знаме и предупреждение. Той е един от многото герои, които и пред лицето на смъртта не престават да се сражават, чужди на всякакво духовно капитулантство. Величавата фигура на поп Андрей, мрачния балкан и суровото небе с могъща поетична сила се описват от автора Картината е сурово безмълвна, образът на героя - монументално внушителен.
“Попа стоеше огромен,
изправен с целий ръст,
цял,
спокоен като гранит -
без жал
без помен
на гърдите - Христовия кръст
и с поглед в балкана впит -
далеко сякаш в градущето….”
Най страшното, най ужасното следва след като въстанието е потушено. Със остър графичен рисунък поета ни въвежда в неописуемата картина на септемврийските дни и нощи. Цялата страна е залята от насилие, дочува се “зловещия звук” на вериги. На залостените врати чукат “тъмни гости”, синът е мъртъв “на прага прострелян”, бащата обесен, сестрата обезчестена, в “изпотъпканите” ниви се “валят червени глави с накълцано, обезобразено лице”
Оптимизма в финала на септември характерен за цялата творба и за личността на поета, преминава като полъх, за да разгори пламтящи от вяра стихове. В тържествения епилог зазвучава цялата революционна - творческа патетичност на поета с мощната сила на своето слово поета внушава оптимизъм, убеденост че рано или късно тук на земята ще се възцари свободата и справедливостта.
“ - Без бог! Без господар!
Септември ще бъде май,
Човешкият живот
Ще бъде един безконечен възход
На горе! На горе!
Земята ще бъде рай -
Ще бъде!”
В цялата септемврийска поезия няма по възторжени стихове от тези в поемата септември. В тях оптимизмът, вярата на поета в народния възход се издигат над всякакъв гнет и духовно подтисничество. Тези стихове Гео Милев пише в дни на най-свиреп фашистки терор с необикновена гражданска и поетична смелост, вдъхнал от смелостта на своя народ, станал негов върховен поет, верен на жизнената правда.
По пътя на естетическото възприемане на битието ,поемата “Септември” е израз на продължително творческо израстване.Обширно и всеобхватно и духовното търсене на Гео Милев във времето на всеобща разруха ,гнет ,погром и гибел.Въпреки това ,в Европа и у нас съществуват авангардни настроения ,защото 20-те години са времето на раждане на нова чувствителност и начин на литературен живот ,на нова образност като стойност и цел в изкуството.Сложната диалектическа обвързаност на епохата с пихологическите измерения на борбата като право на роба в стремежа му кьм свобода ,като неотразима черта на свободния човек в порива му към съвършенство ,свързване с понятията трагизъм и оптимизъм ,падение и величие смърт и безсмъртие.
Бунтът през септември се превръща в жизнена основа на творчеството и постиженията на автори като Ангел Каралийчев ,Никола Фурнаджиев ,Антон Страшимиров ,Гео Милев и др.Основният композиционен принцип на изображение е експресивно-изразителният. Като модерна лирическа поема “Септември” на Гео Милев съчетава етически и лирико-драматически моменти в едно цяло.Без да следва строго някаква непрекъсната нишка на събитията ,тя се опитва да внуши тяхното екстазно опияняващо въздействие ,тяхната мащабност и техния трагичен патос.
Гео Милев подхожда към темата като поет и като гражданин домогва се до висините на един истински естетически подвиг.На основата на това двустранно подхождане към проблема е и структурата на творбата ,изградена в два плана-репортажно-достоверен и символично-алегоричен /преминаване на елементи от конкретната реалност в символиката и обратно/.Като очевидец Гео Милев долавя драмата на народа в силно детайлизираните измерения на трагедията и възприема събитието в целия му кървав ужас.Тои разкрива вждането си за човека и народа като единство от обикновено и изключително ,от прозаично и необикновено ,героично и трагично ,низко и възвишено.Поетът долавя общочовешкия смисъл на бунта и диалектическата му мисъл възприема трагедията като етап от революционната борба в световен мащаб ,като отражение на безсмъртната борба.Следвайки логиката на историческото развитие Гео Милев непрекъснато противопставя двата плана на композицията в творбата ,разменя ги и ги слива с резкя движения на чувството и словото.Това движение е само по себе си фактор за засилено и ангажирано драматично възприятие от страна на читателя.Преходът "трагизъм-оптимизъм" в композиционно отношение се осъществява чрез преход ''еденично-всеобщо" ,”конкретно-обобщено”.
Противоречивата същност на епохата Гео Милев отразява и чрез присъствието на светлината и цветовата гама в поемата.”Септември” е изградена изцяло на принципа на контраста м/у мрака и светлината ,което е на ниво цветова обагреност е реализирано с присъствието и доминирането на черното и червеното.Тези основни понятия съсредоточават около себе си сложната марка семантични значения и богат метафоричен смисъл.Самото въстание е изобразено с поетично сравнение оригинално и завладяващо:”Екот и ропот на водопади”.
На основата на детайлния план и възприятие поетът изгражда образа на въстаниците.Близката дистанция на възприемане му позволява да открои характеризиращи подробности да вмъкне географски уточнения ,да прави заскобени пояснения.Но това чисто “фотогравско” възприемане на действителността не е достатъчно ,за да се обхване народния подем ,родил трагедията ,в истинските му измерения.Началото-устремят-трагиката-разгромът-оптимизмът ,разкркти в лирико-философския увод ,превръщат народа в централен герой на поемата.Лавинната сила на въстаналия народ е внушена с неограничени от мисълта и чувството количествени натрупвания и с ярки ,на синтез хиперболи:
"Изпокъсани
кални
гладни
навъсени
измършавели от труд
загрубели от жега и студ
........................
неудържими
страхотни
велкки:
народ"
Гигантските синтактични конструкции и свръхдългите изречения провокират създадената естеческата мярка ,но са единствения начин за постигане на експресия и драматизм.Ритъмът на словото създава впечатлението за неудържимата сила и лавинния напор ,като отприщена стихия на народното недоволство.Речта е задъхана и патетицна.Римите създават богата звукова динамика и драматизъм на чувството в поемата.
Възторгът от устрема на народа е емоционалната основа на отделните елементи ,фиксираните образи и детайли репортажно възсъздава действителността и търсят пътища за нейното обяснение и тълкуване.Прогресивните идеи на въстаниците са предадени и чрез видимо оттласкване от първил план на изображение и преход към извисена символична образност.Основен похват за внушение на поетическата идея и тук са контрастът и хиперболата ,но изградени на нивото на качествените изменения и превъплъщения.Появяват се образите на Ханаан и бога ,почерпани от религията и млтологичната символика.Това е прекият художествен път-експресивно-риторичен и емоционално-приповдигнат поетически изказ ,по който Гео Милев внушава своя оптимизъм.Залогът за него се крие във високохудожествения идеал на въстаналия народ в заветната му цел.Поетът не конкретизира крайната цел на борбата ,а вникнал във вътрешния й смисъл я цздига до максимално обобщен израз-ориентирането на света към нови ,спрведливи хоризонти:
"-Глас народен!
-Глас божи!
0,боже!
...................
Не искаш ти никого роб-
и ето-кълнеме се в нашия гроб-
ще възкресим ний човека
свободен в света".
Преливането на двата пласта на изображение намира отражение и в лексикалната основа на произведението.Наблюдава се движение на детаили ,които придобиват смисъла и сздържанието на символи.Особено показателна и натоварена -композиционно и емоционално-е ролята на образа на слънчогледите.Те бележат границата на природата “мрак -светлина” и чрез тях прозвучава първият далечен сигнал на поражението:
"с топори
с коси
и слънчогледи
Слънчогледите погледнаха слънцето
.......................................
Слънчогледите паднаха в прах”.
Поетът се връща към образа на народа и го изгражда на основата на много по-ангажирано социално възприятие.Това са най-унизените и най-онеправданите от несправедливото обществено устройство-селяни ,работници.Гео Милев ,както и Смирненски ,осъзнава могъщата сила на обединения народ ,на неговата воля ,и макар септемврийският поет да не естетизира тълпите ,както това прави "слънчевото дете на нашата литература" ,и в неговия образ се долавя цялата развихрена сила на гнева и справедливия бунт.Първият намек за грандиозното значение на въстанието поетът прави с образа на вековния дъб ,поразен от светкавици ,а във финала на поемата бунтът вече е издигнат до апотеозни висоти.
В своите естетически търсения поетът е безапелационно строг.Той рисува погрома с кървави апокалиптични картини ,натуралистчно осветлява характеризиращи детайли ,изобличава с експресионистичен патос и дава представа за Ада на земята.В погрома загиват смелите подеми на народния дух.”Кървави вади" разкриват почти апокалиптичните мащаби на трагедията.Метафорите на огъня /"трепет и страх” ,"трепет и смут"/ въвеждат категорията Ужас.В епоха на кървави издевателства и насилия българинът дръзва да заяви правата си за национална и политическа свобода ,да ги защити с оръжието и крвта си.На чистия порив и на родолюбивото чувство на въстаниците поетът противопоставя по силата на контраста лицемерня лозунг:"Отечеството е в опасност".Творецът гневно смъква лицемерното му покривало и ядно пита:”Прекрасно!Но що е отечество”.Тази реплика разкрива характерна черта в стила а Гео Милев-полемичния елемент в него.Поетът спори не само заради красотата и в името на полемиката.Той утвърждава единствената алтернатива на времето ,само наложило подобен подход в осмислянето на отношението народ-държава ,човек-държава.
Самата лексема “кръв” и производните й поетят превръща в основен езиков пласт в стиховете ,рисуваащи трагедията ,погрома ,ужасът ,нардното величие и патосът на изобличението /трагическа ирония/.Този подход на само носи достовертос убедителност ,но е в единство с цялата семантична мрежа на творбата и носи силно трагико-героично звучене.
Като майстор на словото ,надарен едновременно и с дълбок психологически усет ,Гео Милев максимално синтезирано създава природната картина на есента.По настроения и образност тя напомня картината на зимната буря от стихотворението”Обесване о на Васил Левскй” на Христо Ботев.Грачещите гарвани ,чийто образи поетът взема от дълбините на народопсихологията на българина като симбвл на ужас и потрес от необозримата народна трагедия ,са носители на силно емоционо внушение и същевременно налагат контрастно на светлината присъствие на мрака и доминантата на черния цвят.
В картините ,изградуили описанието на погрома ,се осъществява поредния преход на символите и движението им до прозата прозачно-принизен план.Устремът на хилядите черни ръце се трансформира в аленото сияние на кървтвата заря ,а символът на вековния копнеж по щастие и справедливост се оголва до разперените черни ръце на бесилките.Образът на бесилото е традиционен за трагико -героичните стихове на поетите ни.То е символ на безсмъртието и героизма-за Вазов е”страшно" ,"славно” ,“по срам и по блясък” само”с кръста равно" , а при Гео Милев добива не само пряката си символична съдържателност ,но и друг ,много по-конкретен ,дори натуралистичен смисъл.
Поетът рисува пълна карртина на страданието , която включва в себе си описание ,богатство на алетерации и звукоподажания ,наситено с присъствието на черния цвят:
“Плъпнаха черни редици...”
Богатата култура на Гео Милев му позволява да изтръгне въстанието от ограничено националното му тълкуване и да го дари с един по-богат ,всечовешки смисъл.Сравненията от митологията и религията-християнското учение ,универсализира подвига ,разширяват измеренията му до една необозрима ,общочовешка трагедия.Отсечените глави ,увенчани с "трънен венец"са пряка асоциация с участта на Христос ,с облика на трагично мъченичество ,но и на висша нравственос и човечност.Образът на топора появил се в първта част на творбата в ръцете на въстаниците ,сега със силата на падаща гилотина отсича глави ,стремежи ,мечти от живото тяло на народа.Натуралистичните детаили ,избилата по гърба на земята “кървава пот” и рукналите като божие проклятие кървави вади реализират прехода от обобщената символика към принзено-прозаичния план.Те придават поредното силно задълбочаване на трагичното в световен мащаб ,което е изведено от смисъла на дълбоко националната ни трагедия.
Постоянните преходи м/у двата плана ,сьздали богатата и раздвижена динамика на поемата и въплътили прехода "трагично-оптимистично създават достатъчна и напълно устойчива композиционна схема на творбата.Те раждат експрионистичното произведение "сбор от разтърсвания и страсти ,сбор от копнежи ,щастието и мъката на една епоха... " ,пише Курт Пинтус.Самият факт ,че трагичното и оптимистичното съществуват в градивната взаимоотричаща и взаимнообуславяща се симбиоза ,е сам по себе си показателен за диалектическото виждане на Гео Милев за действителността.Той е убеден ,че трагизмчът не може да дава завършен вид на никоя епоха ,че смисълът на човешкото съществуване се крие единствено в стремежа към справедливи хорезонти.В тази убеденост откриваме гражданската позиция на поета.В картините на ужас ,погром и възторг звучи с неподправена сила авторовият сарказъм ,който изобличава “...окървавена....Отечество.. .”.Убеден в силата на великия пример Гео Милев пресича двете линии на изображение в единствения конкретен образ на възтанник-поп Андрей.Образът на героя е изразител на свободолюбивия дух и кулминация на народния героизъм и саможертва.В него се сблъскват в драматична колизия трагизъм и оптимизъм от него започва мощното утвърждаване на жизненото е оптимистично начало в човешкото историческо съществувание ,на идеята за безсмъртието на човешките идеали.Той е носител на синтезиран ,но пределно обобщителен смисъл.Гео Милев го превръща в образ-метонимия на борбата така ,както Вазов превръща образа на Боримечката в образ-метонимия на Априлската епопея. Едва сега става ясно двуплановото изграждане на образа–реабилитира човека ,противопоставя го на насилието /палачите/и разкрива неговата обреченост в екзистенциалното пространство.Поетът умишлено подчертава неговата изключителност ,единственост– “сам” ,“един” ,внушени умело и чрез детайлите на обстановката – небето, въжето, стълба, капитана, Балкана. Творецът го изправя в единоборство с врага ,в негови ръце оставя решението на конфликта “трагизъм-героизъм-оптимизъм” и утвърждава принципите на висшата нравственост и човечност като ръководно начало в света. Разрешението на този конфликт ,което се дава с цялото композиционно развитие на творбата ,Гео Милев загатва още в обрисовката на своя герой:
“Попа стоеше изправен в целий си ръст
цял
спокоен като гранит.”
Героят ,а в негово лице и народът ,се изправя с/у физическата сила за да остане непобедим с моралната.Стихът ,пулсиращ в различни дължини и ритмично темпо ,е убедително средство за постигане на експресията.Особено дълбока художествена функция има описанието на природата.Балканът – символ на българското начало и на устоите на българина ,асоциативно се свързва с друго велико произведение на българския поетичен гений – баладата “Хаджи Димитър” на Христо Ботев.Баладичните елементи от Ботевата творба са приземени в реални и осезаеми обекти в поемата на Гео Милев.Двата плана на изображение на героя се пресичат и езиково ,което създава впечатлението за поп Андрей като частица от плътта и кръвта на Родината и едновременно с това като рожба на безсмъртието-поетико-исторически "имидж" на новата вяра.
От началото поемата представлява устремно движение,лавинообразен устрем ,стихийна поривност.Задъханото от болка и напрежение действие спира единствено в мига на обесването ,в акта на смъртта ,в мига ,когато се извежда решението на конфликта на творбата.Авторът оттласква трагизма по посока на безсмъртието и на общочовешки осмисления идеал на въстаниците.Героят се изравнява с Прометей и трябва да изкупи вината си ,че се е опитал да свали и приземи небесния рай.Поетът показва ,че ако коректив на фатализма /Дебеляновия/ е вярата ,то коректив на Бог е Човекът ,който се стреми да измести Бог от небето.В такава ситуация поп Андрей е осъден на гибел:"осъден на смърт" ,"смърт на човека" ,"увисна".
Своя герой Гео Мшев надарява с далновидност и диалектическо проникновение в законите на битието.Поп Андрей надраства своята вяра ,преодолява робската зависимост от тленното и преходното и утвърждава своето ново кредо: "Що значи смъртта на един?”.Въпросът въвежда идеята за приемствеността на борбата.В този момент поп Андрей застава редом с Йохан на Хр.Смирненски и лирическия герой от “Безсмъртни” на Вапцаров.Героят е лишен от всякакво тълкуване на смъртта по църковните канони и догми ,което е още една силно народностна черта ,зъплътена в образа му.В горчиво-ироничното "Амин" ,изречено от героя ,се синтезира цялото му презрение към лъжечовеколюбието и лъжеистините.
В самата героична смърт на поп Андрей се съдържа достатъчно трагизъм и героизъм ,за да се превърне в начин за обесмъртяване на героя.Оценъчните епитети “велик ,сюблинен ,недостижим” съдържат и друг смисъл ,въплатен в самата специфика на художествената творба ,като начин на обобщение и средтво за внушение.Това е много по-широкият смисъл на литературното произведение от конкретния и реален план ,но събрало в себе си народния патриотизъм и саможертва в името на свободната личност ,защото бедният се бори за просветеност ,за социална справедливост а интелект-за съвършенство.Давата плана на изображението определят поемата “Септември” като модел на общочовешка борба ,който е отворен назад ,към миналото и реакцията /нощта/ и напред ,към мечтаното социално справедливо бъдеще на човечеството /рай/.Тези два аспекта-трагизъм ,въплътени в историческата обреченост и в смъртта на въстаниците и оптимизъм ,свързан с обесмъртните им идеи ,естествено довеждат автора до мисълта за неизбежното тържество на социално освободения и независим човек.Но това устремно израстване би било неестествено и несъобразено с композиционното изграждане на творбата ,ако бъде изведено единствено чрез символично-обобщителния план.То непременно трябва да има своето земно ,реално ,дълбоко ,витално потвърждение.Такова утвърждаване поетът прави чрез образа на поп Андрей ,като умалява мащабите на трагизм и оптимизъм до диалектическите понятия смърт и безсмъртие.Това противодействие започва още от самото начало на поемата ,въплътено в разкъсания от контрасти стих:"Нощта ражда из мъртва утроба..."
В поемата се извършва мощно противодеиствие м/у двата аспекта на подвига ,като във втората и част смъртта заема доминиращо място.Поетът я одухотворява ,тя “улавя и стиска зад всяка врата по едно ужасено сърце”.Той й противопоставя друг парадоксален стих където въстаниците се заклеват:"ще възкресим ний човека свободен в света...".Получил крайното си разрешение в образа на поп Андрей ,конфликтът м/у трагизма и утвърждаването на оптимизма може да излезе на сцената на всемира.С рязко движение в пространството Гео Милев надмогва кървавата драма ,за да достигне "господните" висоти и премахне трагизма като възможен изход на борбата и мечтата:
"Човешкият живот ще бъде
един безконечен възход
-нагоре! нагоре!
ЗЕМЯТА ЩЕ БЪДЕ РАЙ-
ще бъде! ".
Философският въпрос от увода "човек-история"/правото на роба/ ,Гео Милев извежда като отговор във философски и общочовешки план-"ще бъде!".Поетът осмисля събитието ,утвърждава го като подвиг на "ние" -народа в конкретно-исторстески план и едновременно с това внушава приноса му във всемирната история.Сила за това историчоско прозрение му дава убедеността ,че в историята и в живота радостта сменя тъгата ,безсмъртието-смъртта ,оптимизма-трагизма.Това е убеждението на гражданина и патриота Гео Милев ,който изстрдва истината ,че “още не са измислени средства да се унищожи един народ ,и още по-малко-народ ,който мисли”.Динамиката се очертава чрез възходяща перспектива “аз-ние-народ...”.Това е убедеността на Гео Милев от хода на националната история и историята на човешката култура ,превърнала се в двигател на историята на човечеството.Такова е и разбирането на твореца ,че борбата е не само на историческата и житейската сцена ,тя е в същността на прогреса и оптимизма ,в основата на творчеството:''Творчетвото е борба със себе си.Бунт.Бунт против себе си".
Гео Милев израства и се оформя като творец на основата на българската поетическа трагедия.Като момент от творческата биография на поета ,поемата”Септември” споява и систематизира нееднородния свят на символичната и експресионистична метафора.Своеобразният й космос обединява Земя-Вселенските бездни-блажения Рай -вечното слънце -Човека.Ето защо поемата “Септември”-бележи връх на поетическото развитие във вечно живото ,дълбоко драматично ,трагично и оптимистично творчество на Гео Милев.