sexa_na_kompleksa
11-05-2008, 15:39
Виж това:
Създаден във великата епоха на Ренесанса, романът "Дон Кихот"/1605-1616г/ е въплъщение на идеята за свобода и човешко щастие.Съвсем закономерно точно в "Златния век, лишен от перспектива" великият писател на Испания - Сервантес намира и отразява острите противоречия, довели по-късно тази страна до многостранна разруха.И ако той не обръща поглед към главните проблеми на своето време, плод на Великите географски открития и на католицизма като вяра и институция, то е, защото в много по-голяма степен го вълнуват общочовешките проблеми, свързани с осмисляне на съществуващите обществено-исторически условия и мястото на човека в обществото.От литературата на Ренесанса започва големият конфликт "личност-общество", който разкрива една нова философия за човека. Kонфликт, болезнен и понякога наивен и самотен, но жестоко трагичен, защото е породен от сблъсъка между идеал и действителност. Пътят към този конфликт е белязан от най-високи пориви и най-жестоки страдания, от възвишено отношение към човека и груба, и грозна подигравка с неговото достойнство.В романа на Сервантес този мъчителен пътт на търсене на своето собствено "аз" извървява и знаменитият идалго Дон Кихот де Ламанча.
Нееднократно, когато стане дума за Дон Кихот, се цитират думите на Сервантес - "Дон Кихот - това съм аз". Това признание обединява в себе си и личността на автора, и изключителното му превъплъщение в личността на неговия герой, и картината на испанската действителност, от чиито взаимоотношения се ражда знаменитият герой.
Как в романа се стига до там,че най-знаменитият герой в испанската, а и в световната литература тръгва по изгорелите от слънцето прашни пътища на Испания за да брани унижените и оскърбените, да прави добро и да отдава възмездие на злото?
Самият Сервантес - наследник на стара испанска благородническа фамилия, изминава дълъг и бурен житейски път на борец срещу неправдата. Сражавал се като доброволец в обединената армия на Венеция и Испания в битката при Лепанто,прреживял петгодишен плен, получил свободата си след многобройни страдания, смелият воин завършва своя път, сблъсквайки се с бездушието на испанското общество.Той иска да работи за родината, но е прринуден да събира данъци и с това си навлича омразата на своите сънародници. Любовта му към свободата неколкократно го праща в затвора. Прибавят се и оскърбления по адрес на творчеството му. Ето този дълъг и бурен житейски път е първоизточник на великия мечтател Дон Кихот, който жадува за правда и се бори за нея, а в награда получава само тежки разочарования, присмех и страдания.
Корените на трагизма в романа "Дон Кихот" можем дда открием и в испанската ддействителност от 15-ти в. Сервантес избира композицията на романа си ссъобразно идейния замисъл и художесствената задача.В своите три похода Дон Кихот преброжда пътищата на Испания, за да разкрие пред читателя една нерадостна национална съдба. Миналото величие на Испания е последвано от катастрофа, слолжила навсякъде своя отпечатък. По пътя си рицарят среща крадци, скитници, каторжници - ярко доказателство за разрухата на страната.В хановете го посрещат алчни и жестоки кръчмари, груби търговци, които жестоко се подиграват с неговото безумие. Аристокрацията все още поддържа своя блясък, живее в безделие, на в нейното битие се долавя вече историческата й обреченост. Дошло е времето на Самсон Карско. Селячеството изнемогва в мизерия, Санчо зарязва семейството си за да търси лесни пътища за препитание.В описанието на живота на Алонсо Кихана в началото на романа можем да видим мизерията и духовната бедност, в която живее дребното риццарство. Но за сметка на това нашият рицар притежава духовни ценности, които ще го изведат в началото на пътя. Този път ще посочи на "Рицаря на печалния образ" много истини - за добродетелта, за правдата, за любовта и уважението между хората.
Жанрът на романа - пародия на рицарски роман, възниква естествено и закономерно - едновременно като присмех над рицарските романи и като наследник на богата литературна традиция.Чрез "пътя" и "срещата" Сервантес успява да обхване напълно атмосферата на своето време.Благодарение на елемента "случайност" Дон Кихот и Санчо срещат по пътя си хора от всички съсловия и групи.Това е една много тъжна Сервантесова Испания. Дон Кихот и Санчо ги събира "пътят" за да останат завинаги заедно. Те въплъщават едновременно надеждите на Ренесанса и вечните устреми на човечеството. В това е и общочовешкият смисъл, който Сервантес е заложил в образа на Дон Кихот. По опожарените от безмилостното слънце пътища на Испания Дон Кихот и неговият Санчо се възправят срещу тъжната и мизерна действителност, срещу цялото зло в света, за да продължат своя път към вечността.
Сервантес – „Дон Кихот”
Заслужилият непреходната си слава испански ренесансов мислител и писател Мигел де Сервантес завършва първата част на гениалната си творба „Хитроумният идалго дон Кихот де Ла Манча” през 1603 година, през месец Септември следващата година получава разрешение за издаването й, а през Януари 1605 година тя вече се чете с небивал интерес в Испания. В годината на излизането книгата се преиздава шест пъти и всичките й издания вднага се изчерпват. Подобен успех имат преводите за първата част на английски (1612) и на френски (1614). Романът за странстващият рицар от Ла Манча започва триумфалното си шествие из света, за да достигне до нас с непоклатимата си слава на безспорен шедьовър.
Вдъхновен от изключителния успех на първата част на романа, застаряващият Сервантес, въпреки разклатенето си здраве, се заема да съчинява втора част, в която да проследи по-нататъшната съдба на своя знаменит вече герой. Горко възмущение предизвиква у автора на „Дон Кихот” появата на принизяващ гениалния му замисъл роман фалшификат. През 1614 година излиза лъжехудожествено повествование за рицария от Ла Манча, подписано от някой си Фернандес де Авелянеда. Под измислен псевдоним явно завистлив плагиатор се опитва неуспешно да възпроизведе атмосферата на дълбоко философската творба на Сервантес. Пиратски издаденият лъже – „Дон Кихот”, вместо да отслаби интереса към гениалния роман на известния вече истински писател, изпълва с блогосклонно трескво очакване на читателите, които с удвоен интерес посрещат излизането на втората му част. Тя се появява в края на 1615 година, за да докаже на всички грамотни хора в Испания, че талантът на сеньор Де Сервантес не може нито да се имитира, нито да бъде надминат.
В края на пролога, с който започва първата част на романа му, Сервантес не скрива ироничното си отношение към „празнословните рицарски романи”. Всички изследвачи на творбата на великия испанец единодушно твърдят, че първоначалният замисъл на автора е да създаде развлекателна, смехотворна пародия на рицарските обичаи и подвизи – церемониалното посвещение на рицаря, привличането на верен оръженосец, изборът на „дама на сърцето”, усвояването на носеща успех тактика в двубоите, обвързването на подвизите на рицаря с „честта на дамата”, обвързването на победените врагове със задължението да почитат „най-красивата дама” и т. н. Сервантес започва да пише роман с единственото намерение да осмее нелепиците, които изпълват един вече самоизчерпал се средновековен жанр, чието въздействие, за съжаление на автора, е все още неотслабващо върху широк кръг читатели в ренесансова Испания.
Навлязъл в повествованието, писателят Сервантес като че ли преосмисля еднозначното си, изцяло отрицателно отношение към рицарския роман.
Авторът на „Дон Кихот” поразява своите съвременници с изумителната си изобретателност да комбинира плодоносните жанрови тенденции, които все още не са изчерпали изобразителните си похвати и средства по негово време. В гениалната му творба се смесват в неповторимо оргинален жанров синтез рицарския с авантюрния, плутовският с пасторалния, битовият с психологическия роман. Свободната повествователна норма на рицарския роман е „отворена” от Сервантес към епичната обхватност на приключенския, към жизнерадостния комизъм на плутовския, към лиричната експанзивност на пасторалния и трагическата безкомпромистност на психологическия роман. От пародиен роман в процеса на създаването му „Дон Кихот” еволюира към социално-психологическия аналитичен роман, издига се блогадарение на универсалния си обхват до статуса на първи образец, с който започва историческото развитие на жанра, чиито модернистични експерименти са като че ли предусетени от великия испански романист.
Изцяло в плана на пародията е развито повествованието в първите шест глави на романа на Сервантес, в които се описват премеждията на знаменития рицар Дон Кихот: посвещаването му в рицарството, злощастията, които го сполетяват в хана, злополучното му застъпничество за овчарчето на Андрес, смехотворната му авантюра да накара търговците от Толедо да признаят „безподобната Дулсинея дел Тобосо” за най-красивата девойка на света, почти вандалското опустушаване на богатата библиотека на умопомраченият Алонсо Кихана от загрижените за здравето му икономка, бърснар и свещеник, които по недвусмислен начин си признават, че съвсем не са безразлични към модните рицарски романи. От уводните глави на романа става ясно, че бедният идалго Ла Манча не е обикновен рицар, изкушен само от славолюбието, а привлекателно безкористен радетел за възстановяването на погазените от прекалено практичните му, користолюбиви съвременници непреходни хуманни ценности: справедливостта, правдолюбието, взаимопомощта и жертвоготовността.
Озовал се спред козарите (XI глава), героят се впуска в опасно приключение – да приобщи чрез тайнството на словото група обикновени люде към идеалите, в служба на които се е обрекъл да служи като странствуващ рицар. Дон Кихот произнася пред тях прочутата си реч за „Златния век” от дълбочината на сърцето си, така както човек говори на самия себе си или насаме с Бога, в който вярва. Героят на Сервантес доказва тук за първи път, че е човек с безпределна вяра в духовното преобразяване на хората, във възможностите на собствения си вискоблагороден, безкористен ум. В крайна сметка Дон Кихот успява да просветли смаяните козари не с изисканото си ораторско майсторство, а със завлядяващото си външно излъчване. Авторът неведнъж упоменава в тази ситуация бледото му, изпито лице, очите му, излъчващи трескав плам. Те се съчетават с изградения до този момент външен портрет на героя в нашето съзнание: посивели коси, орлов, малко пречупен нос, увиснали черни мустаци. Странният идалго е висок, мършав, тънък като върлина, с дълги кокалисти ръце, в чиято мрежа от жили тупти воля за живот. Седнал върху едно корито сред козарите, стиснал в ръка шепа жълъди, Дон Кихот размишлява дълбокомъдрено на глас, произнася възбудено вълнуващи слова, изпълнени с надежда и любов. Хората живели в Златния век, „съвсем не са знаели двете слова „твое” и „мое”, изразявали любовта „с простота и непринуденост, каквато са я чувствували”. „В онова време истината и простодушието не са се смесвали с лъжата, измамата и злобата. Користта и пристрастието не били толкова силни, че да посмеят да оскърбят или накърнят правосъдието, което днес се принизява, опорочава и изкористява. Законът на личния произвол не бил залегнал в съзнанието на съдията, още повече че тогава не е имало повд за съдебни дела, нито престъпник, който да бъде съден.”
Вдъхновено от надеждата за възстановяване на добродетелите порцъфтяващи през Златния век, словото на Дон Кихот поражда песни, топлени от разнежващите звуци на овчарската гъдулка. Откровеното слово, излъчващо чистота и висока нравственост, не може да бъде безполезно. Козарите може да не разбират добродушния оратор, но въпреки това у тях се усеща желанието да го разберат, а след като го изслушат, се ражда неусетно и поривът им да попеят.
В дълбоката си същност героят на Сервантес си остава дете. Той носи покоряващата искреност, непосредственост и безкористност на детето. Симпатията ни към него се ражда още в началото, когато той се насочва уверено към рицарското поприще. Дон Кихот дава своеобразен обет за бедност и излиза от дома си без стотинка. Той отказва да плати в хана, защото като рицар се смята освободен от задължението да плаща. Практично мислещият ханджия, който го посвещава в рицарско звание, се опитва да му внуши, че трябва да носи винаги със себе си пари и чисти ризи. По-нататък самоотверженият рицар ни става близък с трогателните си усилия да прикрива бедността си, която, както ще видим, е само материална оскъдица, но в никой случай духовна нищета.
Немският философ Хегел, един от първите проникновени коментатори на гениалната творба на Сервантес, определя героя в нея като „една първоначално благородна натура, надарена с многостранни духовни дарби”. За Дон Кихот благородството се изгражда върху съхраняваните свято от човека, заложени у самия него добродетели, а не върху самоувереността, която внасят у него титлата и санът. По-голямо уважение заслуважа човекът със скромен произход, който е запазил непокътнат усета за доброто и справедливостта, а не отдалият се на пороците потомствен благородник. Рицарият от Ла Манча цени много по-високо нравственото самоусъвършенстване на хората от простолюдието, посветили се на добротворчеството, от аристократичната самонадежност на князе и монарси, които с делата си самоопровергават своята знатност.
Според изтъкнатия испански философ и литературен критик Мигел де Унамуно, написал задълбочено аналтичина студия за романа на великия си съотечественик, същностната характеристика на Дон Кихот е проникването му в собствената му героичност отвътре. Унамуно твърди, че у героя на Сервантес говори волята, а не умът, когато той казва „Аз зная кой съм!”. Дон Кихот е искал да каже „аз знам какъв искам да бъда”, тъй като си е давал сметка, че главното за човека е какъв иска да бъде. Испанският тълкувател на благородната самонадеяност на Дон Кихот смята с право, че човек е истински пълноценен, когато се стреми да стане нещо повече от човек.
Главния стиумл, който вдъхновява подвизите на странствуващия рицар от Ла Манча, е неизтощимата му обич към човешкия род. Осъщестяването на тази дълбока вътрешна подбуда, която тласка героя на Сервантес към все нови и нови подвизи, му доставя безгранично удоволстиве – удоволствието на изпълнения дълг към страдащото човечество. Дон Кихот решава сам как да се справи със злото в света, без да признава над себе си никаква власт, нито закон. Той се раководи от собствения си рицарски усет за неправдата и справедливостта, чиято безпогрешност, макар и понякога оспорима, доказва дълбоко хуманната му ангажираност в разрешаването на извечните проблеми на човешкия род.
Чувството за несправедливост е изънредно развито у странствуващия рицар Дон Кихот. Неговата жертвоготовност за възцаряването на мислосърдието и правдолюбието на земята е може би най-пленителната черта в характера му, с която той предизвиква съпричастието на търсещия истината читател. Рицарят от Ла Манча е непримирим с несправедливостите. Той ги наказва незабавно, без да се колебае, както природата и Богът наказват неправдите и прегрешенията в света. Той раздава правосъдие бързо и действено, произнасянето на присъдата и изпълнението на наказанието са за него едно и също действие. Като изправя неправдите, Дон Кихот не се настървява срещу виновниците, защото вярва, че човешката природа е поправима и поученията могат да я върнат в праведния път. Героят на Сервантес си дава сметка, че когато наказанието не е естествен, непосредствен отклик на извършената постъпка, то се превръща в мярка на абстрактното правосъдие, пробужда ненавистта на всяко честно сърце.
Всички коментатори на романа „Дон Кихот” отбелязват абсолютната свобода и независимост на духа на странствуващия рицар, който е обречен да живее сред непрекъснато плодящ неправдив свят. Томас Ман признава, че „не знае друг случай в световна литература, при който героят на романа да живее от славата на собствената си слава, от гръмката си известност”. Ман има предвид известността на литературния герой Дон Кихот след излизането на първата част от романа, посветен на странствуванията му. В излязлата десет години по-късно втора част на „Дон Кихот” героят наистина има рядката възможност да се увери по време на скиталчеството си, че славата му се е разпространила нашироко из родната му Испания.
Рицарят от Ла Манча почита славата като негова любеща майка, отстоява я със същата всеотдайност, с която се обрича на „дамата на сърцето си” – Дулсинея дел Тобосо. „Стремежът към безсмъртие ни кара да обичаме жената – разсъждава Унамуно – и за това Дон Кихот свързва жената и славата с образа на Дулсинея. Понеже не е могъл да се увековечи чрез нея, извършвайки деца от плът и кръв, той се стреми да се увековечи чрез нея, извършвайки духовни подвизи.” Той бе влюбен, той бе целомъдрен и въздържан в любовта си, както са казва по друг повод.” Вдъхновен от чистата си благородна любов към Дулсинея, героят на Сервантес й посвещава подвизите си, с които иска да очисти земята от низостта, коварството и подлостта, да преобрази света, като възстанови разклатените му нравствени устои. „Най-нещастният рицар на земята” защитава истината и справедливостта в името на „най-хубава жена в света”, без да иска нищо от нея, без да се съобразява с нейната женска отзивчивост. Въображението му разкрасява с идеализиран ореол обикновената, не особено привлекателна селянка от Тобосо Алдонса Лоренсо, защото вярата му в причистващата мощ на любовта е безпределна.
Любовта на самоотвержения рицар към човешкия род е художествено конкретизирана не само в безкористната му обич към Дулсинея дел Тобосо, но и в топлата му привързаност към оръженосеца му Санчо Панса. Най-кратко е изяснена привързаността на многострадалния Дон Кихот към верния му спътник от Унамуно: „Дон Кихот имаше нужда от Санчо. Имаше нужда от него, за да говори, т. е. за да мисли на висок глас, открито, за да се слуша и за да чува живия отзвук на гласа си в света. Санчо става негов хор, става за него цялото човечество. В лицето на Санчо той обиква цялото човечество.” Наистина под влияние на проницателния си събеседник Дон Кихот става по-разговорлив, по-общителен и по-демократичен. В разговорите си със Санчо героят на Сервантес престава да анализира успехите и несполуките си само като рицар, а и като солидно хуманитарно самообразовал се мислител. Оръженосецът като че ли отключва дълбоката мъдрост на страстния читател на рицарски романи, който е усвоил от тях не толкова бойни умения, колкото развил изострена чувствителност към непреходните морални истини.
Въвеждането на оръженосеца Санчо Панса в повествованието изменя рязко замисъла и строежа на романа „Дон Кихот”. От този момент всички събития в творбата вече се оценяват от второ, не по-малко будно съзнание – съзнанието на трезвомислещия, пресметлив селянин, който е свикнал да анализира всичко около себе си, като изхожда от непреходната мъдрост на народните умотворения. Веригата от пословици, които реди Санчо, постепенно отвеждат читателя достатъчно далеч от повода, който ги е предизвикал. Мъдрите сентенциозни поучения на оръженосеца се превръщат в сеоеобразен втори смислов пласт в романа на Сервантес. Според Исак Паси поговорката „По-добре връбче в ръката, отколкото орел в небесата” характеризира най-кратко първоначалния утилитаризъм на съселянина на Дон Кихот, който става негов спътник в дръзновените му авантюри, подтикван от надеждата да стане губернатор на остров. Известният наш учен обаче не се съгласява с оценките на традиционната критика, която подхранва едностранчивото твърдение, че оръженосецът в „Дон Кихот” е въплащение на грубия практицизъм е елементарен материализъм: „Санчо Панса е значително по-сложна фигура, за да може да се вмести в тази еднолинейна схема. Той се променя, търпи еволюция, превръща се в алтер его (двойник) на Дон Кихот. Еволюцията на оръженосеца е вътрешно опровержение на собствената му поговорка и скоро той захвърля по дяволите врабчетата, за да се устреми към орлите.”
Докато в началото на романа прагматично мислещият Санчо трезво различава ханчетата от замъците и козите от хората е сколенен да се подиграва жестоко на господаря си, по-късно той неведнъж заявява верноста си към Дон Кихот и постепенно мисълтта му се озовава в плен на трогателно човечните разсъждения на странствуващия рицар. Той започва да придобива вкус за славата и в края на романа ни покорява със своята безкористност. Когато Дон Кихот умира с отрезвял ум, излекувал се от анахроничните за грубата му епоха благородни рицарски помисли, Санчо Панса полудява на свой ред, мечтае за нови премеждия и слава, увещава със сълзи на очи господаря си да не умира: „Ах, господарю, не умирайте, Ваша мислот, а чуйте съвета ми и живейте още много години. Защото най-голямата лудост, която мжое да направи човек в този живот е да се остави да умре ей тъй за нищо, без някой да го убие, без чужди ръце да му скъсят живота, а само от тъга.” Трогателна е тази молба на оръженосеца, който ни подсказва, че храбростта и самоотвержеността на Дон Кихот са се влели в житейската му филосфия и изпълват с нови сили характера му.
Настъпва денят, който е предсказан от Унамуно в есето му, посветено на героите от Сервантес: „Ще дойде ден, когато, слети в едно – или, по-добре казано, когато Санчо се донкихотизира, преди Дон Кихот да се е санчопансизирал, - те няма да се страхуват и ще различават шумовете какато денем, така и нощем и ще се осмеляват да нападат тепавиците и великаните.” Голяма роля за активизиране на образа у Санчо, решителен принос в „донкихотизирането” му представляват мъдрите напътствия на Дон Кихот, като съществена крачка към „санчопансизирането” му: „На първо място, сине, трябва да се боиш от Бога, защото в страха от Бога се крие мъдростта, а мъдър ли си, няма да сгрешиш в нищо. Второ, обърни поглед към себе си и се помъчи сам да се познаеш, защото от всички познания това най-мъчно се постига... Гордей се, Санчо, със скромността на твоя произход и не се срамувай да казваш, че си селянин... Стреми се да откриеш истината както сред обещанията и подаръците на богатите, така и сред риданията и досадните придиряния на бедния...”
След осем дни Санчо се отказва от губернаторството, изоставя мечтата си да натрупа бързо пари и възвръща вътрешната си свобода. Оръженосецът се отрича от властта, подтикван не само от практичната си трезвост, а и от отзивчивата си съпричастност към мъдрите уроци, получени от рицаря Дон Кихот: „Не съм роден да бъда губернатор, нито пък да браня острови и градове от враговете, на които би им хрумнало да ги нападат. Повече отбирам да ора и да копая, да садя и подрязвам лозите, отколкото да издавам закони и да защитавам провинции и кралства. Добре си е севети Петър в Рим, искам да кажа, добре си е всеки, който върши работата, за която си е роден.” Мъдростта на Дон Кихот се оказва не по-малко заразителна от лудостта му.
Лудостта на дон Кихот е неизменно анализирана от всички сериозни коментатори на гениалния роман на Сервантес. Всеки от тях осветлява някой неин аспект, но едва ли ще се намери тълкувател, който живее с претенцията, че е изчерпил превъплъщенията й у двамата герои. Всички се съгласяват, че е много трудно сферата на Донкихотовата мъдрост (разсъжденията му за Златния век, за свободата, за държавата, за справедливостта и морала) да се отграничи от сферата на безумните му начинания за претворяване в живота на тази мъдрост. Героят на Сервантес като че ли води двоен живот – един живот, озарен от прозорлив интелект, и друг – изпълнен с беда разграничават два, вместени в протагониста, персонажа. От лудостта на Дон Кихот е повлиян Санчо, пред когото господаря му не без основание подхвърля: „Вярвай ми, Санчо, че такъв, какъвто те виждам, не изглеждаш по-трезв от мен.”
Според немския философ Шелинг Сервантес е построил романа си „върху един твърде несъвършен, нещо повече, побъркан герой, който обаче е същевременно така благороден по природа, и щом не се докосва едната точка, проявява толкова изключителен разсъдък, че никой позор, който го сполетява, не го унижава истински.” За Хегел Дон Кихот е „душа, която в умопобъркаността е напълно сигурна в самата себе си и в своята кауза, или по-скоро умопобъркаността е само това, че той е и остава така сигурен в себе си и в своята кауза.” Томас Ман пише: „Наистина Дон Кихот е безразсъден, но съвсем не е луд; самият автор обаче не е бил първончално толкова убеден в това. Уважението към създадения от собствената му комична фантазия образ непрестанно се засилва по време на разказа – този процес е може би най-пленителното в целия роман...” Проникновеният есеист Унамуно размишлява пък върху защитната фукнция на лудостта: „Много често, когато най-съкровеното в нас, когато вечно човешкото, което се таи в дълбочините на нашите духовни недра, се надигне изведнъж, напре, види бял свят и с мощен вик изяви желанията си, ние изглеждаме луди или се преструваме, че сме луди, за да ни бъде простен нашият героизъм.” Далеч по-категоричен в оценките на лудостта на двамата герои в „Дон Кихот” е нашият учен Исак Паси: „Дон Кихот не е смес от разум и безумие. Той е разумен и безумен, той е мъдър в лудостта. В лудостта на Дон Кихот има система. Лудостта на героя превръща несъвършенството на света в съвършенството на идеала. Скритият разум в лудостта му търси добро там, където има само престъпление, порок и корист... Лудостта на Санчо Панса е почти така безгранична, както и лудостта на неговия господар, а в някои случаи дори я надвишава.” Важно е да се подчертае, че между двата персонажа, вградени в образа на Дон Кихот, никога не настъпва разрив. В състояние на безумие той изказва много дълбокомъдри мисли, а понякога в състояние на трезвомислие върши нелепи лудории, от които после се срамува.
Несъответствието между стремежите на увлечения от богатото си въображение Дон Кихот и възможностите му като странствуващ рицар в едно вече прозаично време поражда тъжния комизъм, който преобладава в емоционалната атмосфера на романа. Отвлечеността на принципите, които отстоява странствуващият рицар, неблагоразумното му откъсване от видимата действителност пораждат многобройните смехотворни недоразумения, в които се забърква импулсивно действуващият герой на Сервантес. Относително нюансирана представа за комизма в романа на великия испанец ни поднася немският поет и есеист Хайнрих Хайне: „Първончалано бях на мнение, че комизмът на докнихотщината се състои в това, че благородният рицар иска да възвърне към живот едно отдавна отживяло вече минало и горките му членове, особено гърбът му, изпадат в болезнение търкания с фактите на съвремеността. Уви, отпосле разбирах, че не по-малко неблагодарно безумие е и когато искаме да наложим твърде рано бъдещето на настоящето, а при тези схватки със значителните интереси на деня притежаваме само една дръглива кранта, крайно овехтели доспехи, а също и немощно тяло!”
Много по-сериозно аналитичен е Исак Паси, който в книгата си „Смешното” разглежда комизма в романа на Сервантес като „сливане на смешното с възвишеното”: „Дон Кихот е възвишен в смешното и той предизвиква на единоборство не друг, а хищния лъв. Той е смешен във възвишеното и великата любов на странствуващия рицар се насочва към Алдонса Лоренсо, най-сръчната жена в соленето на свинско месо. Ренесансът показва смешното и възвишеното не само като съществуващи едно до друго, но и като преминаващи едно в друго.” Сложната обстановка в Испания в края на 16 век обуславя също специфичния смешно-печален комизъм, с който са възпроизведени неудачите на смехотворния Рицар на печалния образ.
Единството и целостта на романа „Дон Кихот” са обусловени не толкова от факта, че в двата му тома има точно толкова художествен материал, колкото е необходимо, а от единството на противоречието, художествения проблем и ситуацията, чрез която е пресъздаден многоликият живот: Дон Кихот – Санчо Панса, илюзорността на действителността и действителността на илюзията.