GreenFairy
11-08-2008, 19:57
Абе не мога да кажа, че е нещото което най-много си харесвам, ама карай... Малко се разлигавих накрая, ама кво да се прави...
Навън беше тъмно. Всичко зад мръсният прозорец беше катранено черно. Единственото което можеш да видиш е отражението си в издраните прозорци. Оглеждам се, но наоколо има само спящи хора и празни места, коит изглеждат някак прекалено самотно празни... Няма с кого да си говори и ти остава само да слушаш тракането на тежките колела на влака. Нервно поглеждаш часовника си и с нетърпение чакаш да пристигнеш на гарата от където да поемеш по своя път към уютната си топла къщурка където може би те чака някой който с удоволствие би ислушал всичко което искаш да споделиш.
Ето ме и мен по средата на пътя към града в който живея. Слушам единствено ритъма в който се движи влака и далечен детски смях. Всичко около мен се движи така сякаш по задължение или просто по навик. Спомени за изминалия ден се преплитат в съзнанието ми и сякакш всичко е било преди години. Чак не мога да повярвам, че денят прикючи толкова бързо. Просто миг, щастлив, радостен, изпълнен с любов и все пак просто един миг. Един от хубавите мигове насред сивото ми ежедневие.
Вратата се отваря рязко и ме отвлича от мислите ми. Влизат група хора, настаняват се и като виждам, че няма да искат нищо от мен преставам да обръщам внимание на присъствието им. Отново поглеждам през прозореца, макар да знам, че там ще видя единствено своето отражение. Но и това няма значение защото и него не виждам. Мислите ми са толкова далече, че не забелязвам какво се случва около мен, Седя на тясната седалка с празен поглед и глуповата усмивка. Но ума ми все още не ми позволява да се върна към реалността, всичко което виждам е неговият поглед изпълнен с обич и леката усмивка с която не престава да ме дарява. И как да усетя студа като все още усещам ръцете му и сякаш още чувам гласът му да шенпе в нощната тишина. Имам чуството, че всяка една секунда е цяла вечност и се чуствам самотна и даже странно уязвима. Него го няма, но спомените за този ден ще ми дават сили да продължавам да се усмихвам още една седмица, когато пак ще съм изпълнена с радост от факта, че ще го видя отново. Да, любовта е тази магия която ми дава надежда и вътрешна сила да продължа. Да продължа да тракам с БДЖ-то и да гледам отчаяните физиономии на хората с които пътувам. Тази магия която поддържа сремежа ми към щастие.
Остър стържещ звук отново ме откъсва от размислите ми. Влакът започва да намалява скоростта и пътниците изведнъж пробудени започват да си събират багажа. Влакът спира и хората тръгват трескаво към вратите... Пристигнах!
Навън беше тъмно. Всичко зад мръсният прозорец беше катранено черно. Единственото което можеш да видиш е отражението си в издраните прозорци. Оглеждам се, но наоколо има само спящи хора и празни места, коит изглеждат някак прекалено самотно празни... Няма с кого да си говори и ти остава само да слушаш тракането на тежките колела на влака. Нервно поглеждаш часовника си и с нетърпение чакаш да пристигнеш на гарата от където да поемеш по своя път към уютната си топла къщурка където може би те чака някой който с удоволствие би ислушал всичко което искаш да споделиш.
Ето ме и мен по средата на пътя към града в който живея. Слушам единствено ритъма в който се движи влака и далечен детски смях. Всичко около мен се движи така сякаш по задължение или просто по навик. Спомени за изминалия ден се преплитат в съзнанието ми и сякакш всичко е било преди години. Чак не мога да повярвам, че денят прикючи толкова бързо. Просто миг, щастлив, радостен, изпълнен с любов и все пак просто един миг. Един от хубавите мигове насред сивото ми ежедневие.
Вратата се отваря рязко и ме отвлича от мислите ми. Влизат група хора, настаняват се и като виждам, че няма да искат нищо от мен преставам да обръщам внимание на присъствието им. Отново поглеждам през прозореца, макар да знам, че там ще видя единствено своето отражение. Но и това няма значение защото и него не виждам. Мислите ми са толкова далече, че не забелязвам какво се случва около мен, Седя на тясната седалка с празен поглед и глуповата усмивка. Но ума ми все още не ми позволява да се върна към реалността, всичко което виждам е неговият поглед изпълнен с обич и леката усмивка с която не престава да ме дарява. И как да усетя студа като все още усещам ръцете му и сякаш още чувам гласът му да шенпе в нощната тишина. Имам чуството, че всяка една секунда е цяла вечност и се чуствам самотна и даже странно уязвима. Него го няма, но спомените за този ден ще ми дават сили да продължавам да се усмихвам още една седмица, когато пак ще съм изпълнена с радост от факта, че ще го видя отново. Да, любовта е тази магия която ми дава надежда и вътрешна сила да продължа. Да продължа да тракам с БДЖ-то и да гледам отчаяните физиономии на хората с които пътувам. Тази магия която поддържа сремежа ми към щастие.
Остър стържещ звук отново ме откъсва от размислите ми. Влакът започва да намалява скоростта и пътниците изведнъж пробудени започват да си събират багажа. Влакът спира и хората тръгват трескаво към вратите... Пристигнах!