ANTIHUMAN
11-08-2008, 21:37
Вятъра виеше от север, а хола се падаше точно там. В стаята беше по-студена от всички други, а и навънка температурата беше
-7 C. Градът беше пуст, всички хора се бяха изпокрили в сградите, само един човек вървеше по разчистената пътека от натрупалия сняг.
-Хей, ела тук.Не мръзни навън.- казах аз и махнах с ръка. Ако някой случайно бе на прозореца в този момент щеше да ме помисли за шизофреник.Или май съседите отдавна ме мислят за такъв?
Човека се спря до мен и заяви:
-Не, благодаря Ви. Аз трябва да вървя.-след като свърши изречението, той подаде посинялата си ръка от студ да ме поздрави, може би за човещината, която имах в излишък.
-Моля Ви останете.-казах аз на пътника.Не го съжелявах, а просто действията ми бяха от човещина . . . не мамка му съжелявах го, ето признах си.
-Щом настоявате. – отговори той и се усмихна, по-особен начин. В този момент реших да му викам : ,,Веселия’’ човек.Влязахме и госта седна.
-Кажете нещп за себе си.- подхванах тема аз преди да отида да направя ментов чай. Нямах друг, а този го пих едва ли не на сила, вкусът му не ми се нравеше.
-Какво да ви кажа?Човек като всички останали съм.
-А защо вървите сам в този студ? – учудих се и поставих вече ,,зелената отрова’’ както аз наричах ментовия чай, на малката масичка която си бях купил от един панайр много отдавна за някакви си мижави 10 ?.
-Историята ми е дълга, не искам да Ви отекчавам, а и да ви губя времето.-отговори той най-учтиво ,,Веселия’’ човек, в отчаян опит да се измъкне.
-Имам време.-отговорих аз най-спокойно или по-точно нахалствах.
-Добре заради Вас. Както споменах историята ми е дълга. Идвам от много далеко. Имах семейство и все още имам . . . надявам се. Реших да се изоставя всичко защото проблемите ми не намаляваха, а напротив. Уволниха ме от работа или по-точно аз напуснах. Причината беше, че не ми харесваше работата и самото предприятие в което работех. Възнаграждението за 15 часов работен ден което е без коментар спрямо законите на ЕС беше нищожно. Работниците които работеха 8 часа получаваха същото възнаграждение. Предприятието бе мръсно и под всякаква критика. Ставаха странни неща там, да не кажа паранормални явления, дори имаше убийства на . . . работниците.
-Какви аномалии ставаха?-попитах аз и бях наистина заинтересован от разказа на госта ми и отпих глътка от чая.
-Тока спираше. Вярно, че напрежението бе малко, защото предприятието беше извън града за да може да го захрани цялото с ток.Хората умираха или пребледняваха като платна или бяха изтощени.
-Енергиен вампир е имало сред вас, обеснението е просто.- веднага се досетих аз, даже не си формулирах изречението както правя като малък, но това се получи добре и без предварителен престои в главата ми.
-Не, не е вампир. Не беше човек!
След тези думи се зачудих какво може да е? В главата ми се въртеше само една дума: ,,Полтъргайст’’.
-Защо се умълчахте?- обърна се госта към мен и ме погледна в очакване на отговор.
-Мислех.-казах аз и се усмихнах.-Бил е полтъргайст. Правил е бели, угасвал е тока, хвърлял стоката, разрушавал е, но убийствата не вярвам да са от него.Това продължава и още?
-Не мисля, че 7 убийства стигат.Полицията каза, че моите колеги са се самоубили, но не вярвам на тази теория, няма логика. Бяха щастливи или поне се правиха на такива.
-Кога беше първото убийство?
-Стана около Коледа миналата година.- започна разказа си госта ми и отпи чая които му беше останал.Отидох да донеса друг.Върнах се с току-що приготвен чай и 3 захарчета, а госта ми продължи.- Жертвата се казваше Сара Джесикън. Работеше в съседния отдел. Младо момиче около 20-22 годипна. Висока с руса коса и кафеви очи. Беше към 21:45 часа, току-що почнах нощната смяна, която междудругото мразих най-много. Сара отиде до таолетната, на мен ми се ходеше отдавна защото простата щеше да ми се пръсне и отидох и аз. Има един общ коридор, а после в ляво е женската, а отдясно мъжката таолетна. Като затварях вратата на общия коридор, някой или нещо ме удари в главата, след като припаднах. Събудих се не знам след колко време, а Сара беше заспала до мен . . . завинаги, без следи от рани или някой да я е докосвал. Полицията и линейката дойдоха. Разпитваха ме над 30 пъти в продължение на 2 месеца, но нищо не си спомнях нищо след като съм влязъл в таолетната след Сара, неуспях да помогна с разследването въпреки огромното ми желание.
-Другите убийства по-същия ли начин станаха?-попитах аз.
-Смисъл?-учуди се госта ми.
-Бяхте ли след жертвата и после да са Ви удряли и да припадате?
Той отпи глътка ментов чай и замълча 2-3 минути преди да почне да говори пак.
-Следвашите 4 да, но другите не.
-Ще разкажете ли за другите 2 убийства?
-Разбира се, но не защо Ви са моите разкази?
-Говорете, просто съм любопитен.
-Шестият убит беше Уилсън Смит, беше шеф на моя отдел ,,Якета и тениски’’, работех в предприятие за облекла, дънки, тениски, якета и т.н. Отишъл до закусвалнята. Поръчал си кафе , както правеше всяка сутрин. Отпил от кафето и почнал да се задушава. Държал се за врата си, сякаш някой го е хванал и го души бавно и мъчително с ръце. Паднал на пода и почнал да рита с крака. Ритал 7 минути и умрял. Каквото и да го е убило не е било кафето, защото би трябвало да засегне и другите които са пили ободряващото питие. От въздуха не е било защото трябваше да убие и другите работници в закусвалнята.
-По време на убийствата как се чуствахте?-попитах аз за пореден път.
-Добре, леко отпаднал физически и психически още от сутринта, сякаш цял ден съм работил, а едва почваше работния ден, бяха минали само 7 минути.
-В момента как се чуствате?
-Добре. За първи път се почуствах изморен и отпаднал 5 минута след като умря Сара. Тази умора продължаваше ден и нощ до последното убийство на Филип Крант. Момчето беше на 18 години, завършил училище преди 6 месеца. Било му е трудно да си намери работа, защото бил завършил в най-обикновено училище без някаква специализирана професия. Почина 1 месец след като почна работа във фирмата. Момчето имаше големи амбиции и сигурно щеше да ги постигне. Махнах се от там и всичко изведнъж спря, както бе започнало.
-Във вас как беше?
-Понякога летяха чинии, чаши, вилици, лъжици, играчки и т.н.
-Хм . . . скъпи ми приятелю знам кой е убиеца, но не знам каква е причината. Това е най-лошото.
-Каква е причината?-попита ме госта.
-Не знам.
След толкова часове разговор аз разбрах всичко за 7-те жертви, разбрах кой е убиеца, че нали стоеше в продължение на 7 часа срещу мен (чак сега бях забелязал колко време е минало, стори ми се странно). Полтъргайста беше на гости на моя гост, повече от година. Вече е част от него. Не се опитах да поговоря с духа, защото знаех, че или ще ме излъже или няма да има желание да говори с мен. Числото 7 е късметлийско, особено щом се говори за древногръцките мъдреци. Мъдреците предричали със същото това число съдбите на хората.
Защо полтъргайста е убил 7 човека?Ако госта ми бе останал на работа във фирмата дали щяха да продължават убийствата? Защо, ако духа е свършил работата си не иска и не напуска тялото на госта ми? Предполагам, че полтъргайста ще убие и него? Не казах на ,,Веселия’’ човек, че той е убиеца. Нямаше да направя нищо освен да си подпиша смъртната присъда и полтъргайста да ме убие или не? С кого говорих с призрака или човека? Както казах това число се води късметлийско, но късметлийско ли е да умреш? Дали полтъргайста е познавал преживе жертвите си? На този въпрос поне можех да отговоря. Не, не е. Видях една бележка остаена на масата на която пишеше: ,,1735 г. , Лондон.’’ Поне аз не си я спомням да съм я писал, а съм сравнително млад и ми е още рано за амнезия. Дали я беше писал полтъргайста? Бяхме 2007 година, и не бяхме в Лондон, а в Бъркхамстед. Изпратих госта си до врата, той си облече якето и си замина. Гледах го как върви във студа и снежната виелица сам или не?
-7 C. Градът беше пуст, всички хора се бяха изпокрили в сградите, само един човек вървеше по разчистената пътека от натрупалия сняг.
-Хей, ела тук.Не мръзни навън.- казах аз и махнах с ръка. Ако някой случайно бе на прозореца в този момент щеше да ме помисли за шизофреник.Или май съседите отдавна ме мислят за такъв?
Човека се спря до мен и заяви:
-Не, благодаря Ви. Аз трябва да вървя.-след като свърши изречението, той подаде посинялата си ръка от студ да ме поздрави, може би за човещината, която имах в излишък.
-Моля Ви останете.-казах аз на пътника.Не го съжелявах, а просто действията ми бяха от човещина . . . не мамка му съжелявах го, ето признах си.
-Щом настоявате. – отговори той и се усмихна, по-особен начин. В този момент реших да му викам : ,,Веселия’’ човек.Влязахме и госта седна.
-Кажете нещп за себе си.- подхванах тема аз преди да отида да направя ментов чай. Нямах друг, а този го пих едва ли не на сила, вкусът му не ми се нравеше.
-Какво да ви кажа?Човек като всички останали съм.
-А защо вървите сам в този студ? – учудих се и поставих вече ,,зелената отрова’’ както аз наричах ментовия чай, на малката масичка която си бях купил от един панайр много отдавна за някакви си мижави 10 ?.
-Историята ми е дълга, не искам да Ви отекчавам, а и да ви губя времето.-отговори той най-учтиво ,,Веселия’’ човек, в отчаян опит да се измъкне.
-Имам време.-отговорих аз най-спокойно или по-точно нахалствах.
-Добре заради Вас. Както споменах историята ми е дълга. Идвам от много далеко. Имах семейство и все още имам . . . надявам се. Реших да се изоставя всичко защото проблемите ми не намаляваха, а напротив. Уволниха ме от работа или по-точно аз напуснах. Причината беше, че не ми харесваше работата и самото предприятие в което работех. Възнаграждението за 15 часов работен ден което е без коментар спрямо законите на ЕС беше нищожно. Работниците които работеха 8 часа получаваха същото възнаграждение. Предприятието бе мръсно и под всякаква критика. Ставаха странни неща там, да не кажа паранормални явления, дори имаше убийства на . . . работниците.
-Какви аномалии ставаха?-попитах аз и бях наистина заинтересован от разказа на госта ми и отпих глътка от чая.
-Тока спираше. Вярно, че напрежението бе малко, защото предприятието беше извън града за да може да го захрани цялото с ток.Хората умираха или пребледняваха като платна или бяха изтощени.
-Енергиен вампир е имало сред вас, обеснението е просто.- веднага се досетих аз, даже не си формулирах изречението както правя като малък, но това се получи добре и без предварителен престои в главата ми.
-Не, не е вампир. Не беше човек!
След тези думи се зачудих какво може да е? В главата ми се въртеше само една дума: ,,Полтъргайст’’.
-Защо се умълчахте?- обърна се госта към мен и ме погледна в очакване на отговор.
-Мислех.-казах аз и се усмихнах.-Бил е полтъргайст. Правил е бели, угасвал е тока, хвърлял стоката, разрушавал е, но убийствата не вярвам да са от него.Това продължава и още?
-Не мисля, че 7 убийства стигат.Полицията каза, че моите колеги са се самоубили, но не вярвам на тази теория, няма логика. Бяха щастливи или поне се правиха на такива.
-Кога беше първото убийство?
-Стана около Коледа миналата година.- започна разказа си госта ми и отпи чая които му беше останал.Отидох да донеса друг.Върнах се с току-що приготвен чай и 3 захарчета, а госта ми продължи.- Жертвата се казваше Сара Джесикън. Работеше в съседния отдел. Младо момиче около 20-22 годипна. Висока с руса коса и кафеви очи. Беше към 21:45 часа, току-що почнах нощната смяна, която междудругото мразих най-много. Сара отиде до таолетната, на мен ми се ходеше отдавна защото простата щеше да ми се пръсне и отидох и аз. Има един общ коридор, а после в ляво е женската, а отдясно мъжката таолетна. Като затварях вратата на общия коридор, някой или нещо ме удари в главата, след като припаднах. Събудих се не знам след колко време, а Сара беше заспала до мен . . . завинаги, без следи от рани или някой да я е докосвал. Полицията и линейката дойдоха. Разпитваха ме над 30 пъти в продължение на 2 месеца, но нищо не си спомнях нищо след като съм влязъл в таолетната след Сара, неуспях да помогна с разследването въпреки огромното ми желание.
-Другите убийства по-същия ли начин станаха?-попитах аз.
-Смисъл?-учуди се госта ми.
-Бяхте ли след жертвата и после да са Ви удряли и да припадате?
Той отпи глътка ментов чай и замълча 2-3 минути преди да почне да говори пак.
-Следвашите 4 да, но другите не.
-Ще разкажете ли за другите 2 убийства?
-Разбира се, но не защо Ви са моите разкази?
-Говорете, просто съм любопитен.
-Шестият убит беше Уилсън Смит, беше шеф на моя отдел ,,Якета и тениски’’, работех в предприятие за облекла, дънки, тениски, якета и т.н. Отишъл до закусвалнята. Поръчал си кафе , както правеше всяка сутрин. Отпил от кафето и почнал да се задушава. Държал се за врата си, сякаш някой го е хванал и го души бавно и мъчително с ръце. Паднал на пода и почнал да рита с крака. Ритал 7 минути и умрял. Каквото и да го е убило не е било кафето, защото би трябвало да засегне и другите които са пили ободряващото питие. От въздуха не е било защото трябваше да убие и другите работници в закусвалнята.
-По време на убийствата как се чуствахте?-попитах аз за пореден път.
-Добре, леко отпаднал физически и психически още от сутринта, сякаш цял ден съм работил, а едва почваше работния ден, бяха минали само 7 минути.
-В момента как се чуствате?
-Добре. За първи път се почуствах изморен и отпаднал 5 минута след като умря Сара. Тази умора продължаваше ден и нощ до последното убийство на Филип Крант. Момчето беше на 18 години, завършил училище преди 6 месеца. Било му е трудно да си намери работа, защото бил завършил в най-обикновено училище без някаква специализирана професия. Почина 1 месец след като почна работа във фирмата. Момчето имаше големи амбиции и сигурно щеше да ги постигне. Махнах се от там и всичко изведнъж спря, както бе започнало.
-Във вас как беше?
-Понякога летяха чинии, чаши, вилици, лъжици, играчки и т.н.
-Хм . . . скъпи ми приятелю знам кой е убиеца, но не знам каква е причината. Това е най-лошото.
-Каква е причината?-попита ме госта.
-Не знам.
След толкова часове разговор аз разбрах всичко за 7-те жертви, разбрах кой е убиеца, че нали стоеше в продължение на 7 часа срещу мен (чак сега бях забелязал колко време е минало, стори ми се странно). Полтъргайста беше на гости на моя гост, повече от година. Вече е част от него. Не се опитах да поговоря с духа, защото знаех, че или ще ме излъже или няма да има желание да говори с мен. Числото 7 е късметлийско, особено щом се говори за древногръцките мъдреци. Мъдреците предричали със същото това число съдбите на хората.
Защо полтъргайста е убил 7 човека?Ако госта ми бе останал на работа във фирмата дали щяха да продължават убийствата? Защо, ако духа е свършил работата си не иска и не напуска тялото на госта ми? Предполагам, че полтъргайста ще убие и него? Не казах на ,,Веселия’’ човек, че той е убиеца. Нямаше да направя нищо освен да си подпиша смъртната присъда и полтъргайста да ме убие или не? С кого говорих с призрака или човека? Както казах това число се води късметлийско, но късметлийско ли е да умреш? Дали полтъргайста е познавал преживе жертвите си? На този въпрос поне можех да отговоря. Не, не е. Видях една бележка остаена на масата на която пишеше: ,,1735 г. , Лондон.’’ Поне аз не си я спомням да съм я писал, а съм сравнително млад и ми е още рано за амнезия. Дали я беше писал полтъргайста? Бяхме 2007 година, и не бяхме в Лондон, а в Бъркхамстед. Изпратих госта си до врата, той си облече якето и си замина. Гледах го как върви във студа и снежната виелица сам или не?