comingoutofthefire
11-09-2008, 00:02
12 клас съм, уж му е времето да съм сериозен, да имам ясни планове за себе си и бъдещето ми, но нямам никаква мотивация за успех, в училище се провалям, изобщо не уча. Родителите ми плащат с последните си пари някакви скъпи кандидатстудентски курсове, които посещавам веднъж седмично, а аз само се чудя защо ходя на тях и после хич не се и занимавам да погледна какво сме взели там. Изобщо имам чувството, че училището ми е крайно омръзнало. Често се чупя от училище, за да се събера с приятели и да правим мизерии. В къщи пък постоянно се карам с майка ми, късам и сърцето с нежеланието си да уча. Тя изобщо не може да ме разбере защо не искам да уча, защо нямам мотивация за успехи в живота. Дори вече е вдигнала ръце изобщо от мен, колкото до баща ми. Не живеем заедно с него и той никаква идея си няма, че не уча. Понякога ми се ще изобщо родителите ми да не даваха парите за курсове, а да ги даваха на мен, за да си ги харча. Съсипвам се, себе си както и разстройвам редовно майка ми. Тя много ме обича и въобще не допуска колко съм затънал. А може и да го осъзнава, но нещо не и достига, за да ми помогне или пък може би изобщо не може да ми помогне. Преди бях кротко хлапе, задръстено може дори да се каже. Учех, бях старателен, но през всичкото онова време, в което съм бил дисциплиниран нещо ми липсваше. Лятото покрай работата смених компанията си и по някакъв начин започнах да се забавлявам много повече от преди. Казах си майната му на всичко, било то бъдеще и настояще. Ще правя мизерии, ще вървя против себе си, но предпочитам да си живея живота така както най-добре мога. Сякаш наваксвам нещо, което съм пропускал през всичкото това време. Сега съм на 18, би трябвало вече да излизам от пубертета, а аз сякаш тепърва навлизам в него. А чувството е адски готино. Не точно да се съсипвам, просто да правя всичко онова, което не съм правил до сега защото съм
бил един вид по-задръстеничък може би. Но не знам как да кажа на родителите си. "Искам да се издъня, защото така се чувствам най-добре, не ми се мисли за бъдещето, нека то почака." Вече явно всичко пропада около мен, в училище съм затънал, харча си всичките пари за цигари, наркотици и крада освен всичко, което ме вкарва в неприятности. Не се чувствам доволен до толкова от начина си на живот, но всички простотии, които правя ме карат да притъпявам чувството си за малоценност, която идваше от това, че съм "задръстено" хлапе. Просто реших да стана "лош", а това вдига самочувствието ми. Не виждам някакъв особен смисъл в живота, искам да го пропилея от тук насетне по най-лесния възможен начин, но въпреки това да се чувствам доволен от себе си. Мисля, че се провалям, може би ако можех да си намеря приятелка, ако родителите ми не бяха разведени и не ми се беше струвала огромно количество помия по време на детството, която съм преживявал и ме е мъчила, щях да се радвам на даваните шансове да се изуча, да стана качествен човек, но някак си се чувствам по-комфортно да съм "провал". Един от всички най-обикновени провали, но поне да се чувствам щастлив. Искам по цял ден да мързелувам, да пафкам и да не правя нищо по-трудно от това да се забавлявам. Не че така се чувствам по-пълноценен, просто нямам никакви амбиции, а чрез простотиите се разсейвам от депресията, която ме мъчеше в последните няколко години. През последната година преоткрих себе си, начина по-който мога да живея и не ми дреме дали пропадам. Все пак предполагам има шанс да си помогна докато е време, но по какъв начин. Дали написвайки всичко това показвам, че мога да си помогна или по-скоро съм се примирил с положението си, че затъвам. Просто не знам, явно не се познавам добре. :(
бил един вид по-задръстеничък може би. Но не знам как да кажа на родителите си. "Искам да се издъня, защото така се чувствам най-добре, не ми се мисли за бъдещето, нека то почака." Вече явно всичко пропада около мен, в училище съм затънал, харча си всичките пари за цигари, наркотици и крада освен всичко, което ме вкарва в неприятности. Не се чувствам доволен до толкова от начина си на живот, но всички простотии, които правя ме карат да притъпявам чувството си за малоценност, която идваше от това, че съм "задръстено" хлапе. Просто реших да стана "лош", а това вдига самочувствието ми. Не виждам някакъв особен смисъл в живота, искам да го пропилея от тук насетне по най-лесния възможен начин, но въпреки това да се чувствам доволен от себе си. Мисля, че се провалям, може би ако можех да си намеря приятелка, ако родителите ми не бяха разведени и не ми се беше струвала огромно количество помия по време на детството, която съм преживявал и ме е мъчила, щях да се радвам на даваните шансове да се изуча, да стана качествен човек, но някак си се чувствам по-комфортно да съм "провал". Един от всички най-обикновени провали, но поне да се чувствам щастлив. Искам по цял ден да мързелувам, да пафкам и да не правя нищо по-трудно от това да се забавлявам. Не че така се чувствам по-пълноценен, просто нямам никакви амбиции, а чрез простотиите се разсейвам от депресията, която ме мъчеше в последните няколко години. През последната година преоткрих себе си, начина по-който мога да живея и не ми дреме дали пропадам. Все пак предполагам има шанс да си помогна докато е време, но по какъв начин. Дали написвайки всичко това показвам, че мога да си помогна или по-скоро съм се примирил с положението си, че затъвам. Просто не знам, явно не се познавам добре. :(