Повестта „Преди да се родя” предлага необичаен поглед към традициите, миналото, към познатото и скъпото, свързано с детството, семейството, рода. Читателят вижда като през криво огледало патриархалния бит в неговата изостаналост, безпросветност и ограниченост. В съзнанието на българина патриархалното общество е обвеяно с романтиката на един подреден, изконен свят, в който се формират истинските човешки ценности и добродетели и който пази най-хубавото от националния характер, като остава символ на устойчивост и значимост. Но в повестта животът е представен откъм другата, непразничната страна на сивия делник. Благодарение на лекия непринуден хумор и искреността на разказваното авторът внушава без болка и озлобление своите истини за един свят, осъден да остане в миналото.
Ивайло Петров създава модел на света на българското село, като в същото време го преодолява чрез добродушно осмиване. Иронията и самоиронията са основно средство на изображение. Със своята необичайна гледна точка разказвачът едновременно е и участник в повествованието, и наблюдател на случващото се, и коментатор на събитията, и съдник от позицията на духовното превъзходство на човек, който съпоставя модерния, бързо развиващ се свят с изостаналия селски бит. Непрекъснато се променя гледната точка и се прескача в различни времеви измерения. Този начин на разказване създава динамичност на повествованието и усещане за неустойчивост на модела на патриархалния свят.
Самоиронията е средство за дистанциране отбита, който трябва да бъде показан в истинската му светлина. Ивайло Петров разколебава идеализираната представа за патриархалното общество, което създава и съхранява истинската нравственост, високите духовни стойности и вечните ценности. Преобърнатият свят в повестта говори за желанието на авторовото поколение да развенчае мита за неповторимото минало, към което трябва да се изпитва непреодолима носталгия. В повестта е отразен не само погледът на човек, живял в две общества - патриархално и тоталитарно, а и конфликтът между поколенията, който, отричащ или добронамерен, води към развитие напред. Иронията и самоиронията на Ивайло Петров са насочени към минало и настояще, към начина на мислене и отношение към света и се осъществява чрез различните, често самоизключващи се езикови и стилистични пластове, които създават усещането за абсурдност и хумористичност на възприемането. Самоиронията при всички случаи е добронамерена, а не отричаща, защото е подплатена с обичта към най-близките, към рода и родното. Самоиронията е средство да надмогнеш онова, което не приемаш в света около себе си, да се дистанцираш от него и да съхраниш духовните си търсения. В непрекъснатата съпоставка на времената - преди и сега, разказвачът осмисля съществованието си, открива и утвърждава действително стойностното и се прощава с усмивка с низкото, с духовната ограниченост, с невежеството и простотията.
Самоиронията се открива още в първото знаменателно изречение на повестта: „Баща ми, като мнозина от нашия род, не бе от най-умните, но първата значима глупост извърши едва на шестнадесет години и два месеца". То разколебава и преобръща изконните патриархални ценности: уважение към родителите, почит към по-възрастните, спазване на родовата йерархия, послушание и подчинение. То е знак за другомислие, за преоценка и съмнение.
Бавно, стъпка по стъпка, Ивайло Петров рисува картината на селския бит, в който трайно са се настанили мизерията и мръсотията, пресметливостта и лукавството, невежеството и хитростта, духовната ограниченост и самомнителността, но едновременно с това съществуват здравите човешки взаимоотношения, отговорността към близките, спазването на общоприетите морални норми. Абсурдният разказвач - нероденият още син, наблюдава и оценява от дистанцията на времето и пространството случващото се. Сливат се и се разграничават минало, настояще и бъдеще, едно събитие е представено от различен ъгъл, „Видяно”е през „различни”очи. Авторът желае да накара хората да преценят и преосмислят времето откъм обикновената, делничната му страна, да открият истината, която винаги е разнолика, да потърсят смисъла на битието и да се запитат „защо сме такива? ”, за да могат да си обяснят настоящето и бъдещето.
Най-важното събитие, което ще доведе до появата на разказвача на бял свят - женитбата на родителите му, е представено максимално хумористично, като иронията засяга и външния вид, и духовния свят на създателите му. Бащата е едва на „ шестнадесет години и два месеца” - възраст твърде незряла за ролята, която трябва да изпълнява - глава на семейство. С добродушно принизяване авторът описва вида му: „...баща ми подсмърчаше в някое кьоше, обираше мазилката на стената и не смееше да погледне встрани, да не би да стане нужда да отговаря, ако някой го запита нещо. Така че до момента, в който решиха да го женят баба и дядо, той можеше да разлайва селските кучета, да си връзва самостоятелно потурите и да си бърше носа с ръкава на антерията.” Единствената цел на женитбата е „да се сдобият с още две работни ръце”. Момъкът е длъжен да изпълнява всичко, което му нареждат. Неговите желания са неопределени и никой не се интересува от тях. Каква красота и романтика може да има в този начин на живот,когато липсва самостоятелността на избора, а личната воля няма никаква стойност. Ограниченост и безнадеждна изостаналост определят духовния мир на момъка, кръгозорът му е максимално стеснен, но по това той не се различава от околните. Светът за него се заключава в пределите на селото, дома и полската работа. Бедността е съпътствана от простотия, невежество и примитивност на бита и на мисълта. Със силна ирония авторът описва „изключителните обстоятелства”, при които стават годежът и женитбата: „Баща ми не намери кураж да се потопи в коритото. Боеше се да не се удави тъкмо пред най-значителното събитие в живота си... "Той изпълнява безропотно всички ритуали, изисквани от традицията, но нищо не стига до сърцето му. За разказвача „единствената умна постъпка”, която баща му е извършил през живота си, е „философското” понасяне на жестокия побой след седянката, без да отвръща на ударите. Съзнателното принизяване се отнася до традиционното послушание, което изключва проявата на собствена воля или характер, на желание сам да направляваш живота си. Разказвачът гледа на бащата от дистанцията на времето, на духовно разграничилия се човек, който има право да се надсмее над героя и над света, защото е бил част от него, познава го, но е успял да го преосмисли и да се дистанцира. В отношението към бащата са чужди понятия като уважение и почитание. На него е погледнато като на типичен представителна родовото общество, който носи всичките му недостатъци и достойнства. Разказвачът не си затваря очите пред неговата простотия, нечистоплътност, необразованост, духовна ограниченост: „Той знаеше само стотина думи от родната си реч, с кои то си служеше в крайни случаи, и сега му беше невъзможно да изрази сложните си преживявания”; „ Търговчето, което не знаеше да умножи три по четири, не откъсваше очи от козинявите си цървули... ” Рисуваният свят би бил отблъскващ, ако зад всяка дума не прозираше самоиронията на човек, който беззлобно се надсмива над миналото, но и над себе си. Авторът преобръща патриархалния свят и го представя откъм делничната му сивота. В този свят жената заема неравностойно място. Задомяването й е повод за материално договаряне и недостоен пазарлък. Оглеждането, оценяването, краденето и продаването са обичайни ритуали. Но и жената носи своите недостатъци, формирани от времето - без да се отличава с особени достойнства, майката се стреми към по-заможен съпруг, като любовта е последното нещо, което гарантира благополучието й и което я интересува. Водещият материален интерес е силно иронизиран в епизода с краденето на невястата. По погрешка отведена в друг дом, майката няма нищо против да остане в богаташката къща: „Майка ми погледна през прозореца към широкия двор, изпъстрен с кръстчета от кокоши крака, и тихо заплака за този двор, за голямата къща, за градината и за цялото село, в което можеше да живее от сега нататък." Тя обаче безропотно се примирява със съдбата си и отреденото й място в бедняшкия дом. Иронично са представени и добродетелите на българката, опоетизирани през вековете и във фолклора, и в българската лирика: „Като всички българки, и тя живееше на този свят за едната чест и очакваше с нетърпение някой дай я отнеме, но по такъв начин, че обществото да не я вземе за лекомислена" или: „ Тя отдавна се чувстваше тенджера, която копнее за своя капак, и Вместо да се зарадва, че го е намерила, предпочете да симулира свян и невинност. По онова време свенливостта и особено невинността бяха чист капитал за девойките и майка ми не можеше да не го демонстрира пред баба и дядо." Иронията е насочена към фалшивата същност на изпразнените от съдържание ценности. Авторът отрича онова поведение, което не е плод на действително осмисленото и прието като духовна същност човешко съществование, а е робуване на общоприета задължителна традиция. Времето безвъзвратно разрушава устоите на родовото общество, защото човекът става значим като личност, а не като част от рода, и трябва да съизмерва себе си с новото, а това задължително минава през отричането и освобождаването от родовите традиции. Старият свят събужда понякога носталгия в душата на разказвача, защото миналото, където остават детството и родният дом, винаги е обвеяно с романтика и обич: „Върнете ми моето детство, върнете ми го още от първия ден с малката къщичка землянка, с бълхите и страшните пъдари, с тъмните нощи, пълни с караконджули и конекрадци! ”Това е гласът на чувствата, но разказвачът е воден по-често от гласа на разума. А разумът, заедно с парадоксално-пародийното виждане на миналото, отхвърля света, в който водещи са материалната мизерия и духовната ограниченост.
В повестта самоиронията се свързва с непрекъснатия паралел преди - сега. Абсурдният разказвач - нероденото дете, е свидетел на събитията отпреди появяването си на бял свят и гледа отвисоко на случващото се. Но той живее и в друга епоха - на забравените патриархални ценности. Съпоставяйки минало и настояще, авторът не се ограничава с иронизиране на миналото. Самоиронията засяга и настоящето, защото светът на модерния, забързан и променящ се град също носи своите негативи. Така в повестта се оказват противопоставени минало - настояще, патриархален свят - тоталитарно общество, село - град. Авторът е едновременно дистанциран и от семейството си, и от рода, и от нравите, и от духовността. Различните епохи изграждат различни ценности, но въпросът, който стои и пред твореца, и пред читателя, е дали новите ценности са по-съвършени от старите, дали новото време е по-добро от изминалото, стават ли хората по-добродетелни и духовно издигнати. Разказвачът отхвърля света на своето детство, защото в него е открил лицемерие, хитрост, скъперничество, посредственост, пресметливост, грубост, невежество. Той е израсъл в този свят, бил е част от него, но е успял да се отърси от онова, което не харесва и не приема. Духовно дистанциран, повествователят се присмива над всичко, останало в миналото, но и над себе си. Способността за самоирония му дава възможност да се вглежда критично и в своята съвременност, и в своя живот, да не приема особено на сериозно себе си и околните и така да запази бодрия си дух и свежия поглед към реалността. В различен вид или под различна форма авторът открива същите недостатъци, които отрича в миналото, в новия свят: „Разбира се, времето безпощадно променя всичко, променя традициите, колкото и да се стараем да ги съхраним, или най-малкото ги осъвременява. Сега например и това юначно изкуство е осъвременено, но другояче не може и да бъде, прогресът си казва думата във всички наши намерения. Никой не краде вече моми... Крадат от държавата или от кооперативното стопанство”. Авторът, който умее да се самоиронизира, има право да „разголи” и стария, и новия свят. Той трудно намира своето място, защото погледът му улавя всички деформации в обществото, а това неминуемо води до дистанциране от действителността.
Чрез самоирония Ивайло Петров обяснява и повода за написване на повестта - тази своеобразна „автобиография": „Може да се каже, че и биографията си започнах да пиша от страх" -от страх да не бъде причислен към аристокрацията, защото тази „презряна класа" в новите времена е отречена и отхвърлена. Авторът се надсмива над всичко, но присмехът му съдържа добродушие и добронамереност. Надсмиването или самоиронията се постигат и чрез смесването на различни езикови и стилистични пластове. Патриархалният свят не е представен само със собствените си езикови норми. В авторовите разсъждения и описания, в речта на героите са „вмъкнати" думи и изрази, характерни за модерния свят или за специализирана област от живота. С това смесване се внушава абсурдността на ситуациите и е извор на смях. Авторът внася думи от обществено-политическата лексика, от „езика” на военните, от фолклора и митологията. Избирането на невеста е представено с изрази като „визити”, „тактика на изненадата”, „пратеник” и „контраразузнаване”. Преговорите, сватосването и годежът се свързват със „строги инструкции”, „строгите правила на дипломацията”, „етикеция”, „икономически проблеми”, „фатална тактическа грешка” и „контрибуции”. Ключовите фигури Патладжана и Каракачанката са представени като „двамата външни министри”, „отличен психолог”, „законспириран шпионин”, които съблюдават „принципа на мирното съвместно съжителство”, притежават „естетически вкус”, спазват „етикеция” и т.н. Този „висок” стил силно пародира и принизява случващото се. Сами за себе си тези изрази са силно претенциозни и създават асоциации, будещи смях. Те звучат не на място, абсурдно, когато се свържат с изобразявания изостанал патриархален свят. Думите и изразите, взети от фолклора и народния говор, стилистично отговарят на изобразяваната епоха, но също внушават претенциозност и опростеност. Бащата е „истински сополанко” или „хвалипръцко”, стои, „както го бяха посадили”; децата също нееднократно са наречени сополанковци, а пазарлъкът между сватовете - „пуешко надуване”.
Самоиронията се оказва за разказвача начин за оцеляване в света и за усвояване на особената мъдрост на духовно извисените личности, които водят обществото напред. Неслучайно в края на повествованието авторът определя любопитството като много ценно качество на личността: „любопитство, което щеше да ме води за носа цял живот и ни-кога нямаше да ме остави. Щях да изпитам много разочарования, огорчения и измами, щях да си мисля много често, че животът е пълна безсмислица, наложена ми по чужда воля, но любопитството щеше да се окаже по-трайно, по-гъвкаво и по-хитро от всички други чувства и да ме води напред. ” Само човек, задаващ си множество въпроси за света, може да устоява на живота и да върви напред. Тези въпроси са същност на личностното развитие и са път за намиране на собствено място в битието. Те осмислят делника, те са част от житейския път и търсенето на смисъла на живота: „А какво най-после ще стане с мене, ще се зъбя ли на живота, ще му чистя ли циганското лице, или ще подбия опашка и ще стоя мирно пред него? ”
Тези така образно зададени въпроси вълнуват всеки човек. Различни са пътищата, но важното е всеки сам да има възможност и да умее да прави своя избор. Тогава животът се превръща в ценно благо. За автора „животът, това е едно безкрайно човешко любопитство”. Съмнението, размисълът, вечното търсене правят човека стойностен. Това е внушението на повестта, събрано в последните изречения: „Кой знае, може да се окаже, че животът съвсем не е любопитство, а безсмислена игра на природата, дяволски кръг, в който се въртим, арена на живи работи или бог знае още какво. ” Отвореният финал на творбата поражда множество въпроси, които си задава всеки от нас и на които търси своя личен отговор.
Това е, което намерих, приятел. Прочети, ако можеш и искаш съкрати, защото наистина е много. Успех.
taNcheto93
11-09-2008, 15:35
По първата тема - http://zamunda.pomagalo.com/download/53148/?search=452269
и още нещо - Светът на миналото: "доброто старо време" или "отесняла дреха" (есе)
Светът на миналото е неотделима част от настоящето ни, независимо дали е било щастливо или изпълнено с болка и тъга. За мен миналото е и винаги ще бъде "доброто старо време", независимо от обстоятелствата и никога няма да го възприемам като "отесняла дреха". В миналото научих много неща за живота, осъзнах коя съм в този свят, какво ме кара да се чувствам истински щастлива и ценностна личност. Сблъсках се с какво ли не, имах възможност да усетя обичта на хората около мен, както и предателството на други. Но и в двата случая ми помогнаха до известна степен - научиха ме да не се поддавам на чуждото влияние и да бъда просто себе си. Осъзнах, че времето лети неусетно и трябва да се наслаждавам на всеки миг. Не мога да отрека, че искам да върна част от миналото си и да забравя друга, но в един момент усещам, че нищо не е вечно и не мога да очаквам нещо или някой винаги да е до мен. Не съжалявам за нищо сторено и няма да съжалявам. Може би за повечето хора моето поколение сме твърдоглави и безотговорни, но всяко време има своите принципи и морални норми и ако преди е било едно, то сега нещата са коренно различни. Като се замисля, не познавам много хора, които биха дали всичко, за да забравят миналото си и никога повече да не се сещат за него. За тях може би то е просто една "отнесена дреха", от която вече нямат полза и биха искали да я зъхвърлят някъде. И честно казано не разбирам тези хора. Възможно ли е да отричаш и мразиш нещо, което преди си ценил и обичал? Не, аз не мисля, че е възможно. Въпреки, че съм наранявана от много хора, аз никога не съм запазвала лоши спомени за тях. Опитвам се да си представям само хубавите моменти, прекарани заедно. И затова аз считам миналото си за "добро старо време". За пореден път си казвам, че съм безкрайно щастлива не за друго, а поради факта, че не съм лишена от спомени, които за мен остават запомнящи се за цял живот, които ме научават да се справям с проблемите в живота и да бъда по-силна. Научих се да измервам живота не в милионите вдишвания въздух, а в моментите, които спират дъха ми. Да правя всичко възможно да запазвам най-хубавите спомени, защото с тях се живее по-добре. И накрая отново ще кажа, че миналото за мен е добро старо време, което винаги ще бъде в сърцето ми!!! :)