amazonkata90
11-10-2008, 07:05
Виж дали можеш да сглобиш за втората тема нещо от това:
У В О Д
В романа си „Дон Кихот” Мигел де Сервантес чрез фантастичното си остроумие, раточителното си въображение и смелата си находчивост разкрива мотива за контраста между личностите и техните характери. Двете страни на опозицията са представени от съответно Дон Кихот и неговия оръженосец Санчо Панса.
Т Е З А
Романа дава ясна предства за своето време като на преден план, чрез образите на Дон Кихот и Санчо Панса, са изведени въпросите за георизма и приключенския дух. В тази перспектива, творбата репрезентира едновременно контраста и приликите, които съществуват между главните герои. А именно от една страна човешкият идеализъм (стремежа към възвишеност), символично изразен чрез Дон Кихот, а от друга човешкия прагматизъм, представен от Санчо Панса.
А Р Г У М Е Н Т А Ц И Я
Микротеза 1.
В романа „Дон Кихот” контрастът между героите е интегриран посредством различията в образите,мирогледите и речта на Дон Кихот и Санчо Панса.
1. Представяне на личностната характеристика на Дон Кихот, ракривайки неговите идеи и представи за света като цяло. 1.1„Въображенеието му преливаше от всичко онова, което четеше в книгите: магии, разпри, боеве, покани за двубой, рани, обяснения в любов, любовни похождения и мъки и какви ли не дурги невеорятни измислици.В главата му заседна здраво мисълта, че тези купища измислици и фантастични истории са неопровержими исторически събития.”
1.2 „… измъчваше го мисълта, че светът щеше да понесе тежко всяко негово закъснение, толкова велики бяха задачите, които го очакваха: да отмъщава за обиди, да премахва неправди, оправя неуредици, изкоренява злоупотреби и възстановява правата на онеправданите.”
3. „…навсякъде добродетелта, щом се издигне, почват да я преследват. Млацина, а може би и никой от прославените в миналото мъже не са били пощадени от злостни клевети.”
2. Обрисуваме характера на Санчо като се съсредоточаваме само върху най-силно изразените му качества. „Санчо Панса разсъждава много правилно..”
3. Дон Кихот се отличава от Санчо Панса с благородното си въображение и по това, че обединява в себе си комични и трагични черти, оформяйки представата на Рицаря. ”волята ми е никой да не търси сметка от Санчо – когот в лудостта си назначих за мой оръженосец – моите пари, които държи в себе си, защото имаше помежду ни различни взаимоотношениея и вземания-давания
Извод 1
Чрез контраста между двамата герои аворът въвежда своето виждане за конфликта – не като битка с ясен край, а като постоянен източник на енергия и движение.
Преходно изречение - Но въпреки различията си главните герои успяват да се сработят, обединявайки някои от възгледите си, приемайки ги за свои, общи.
Микротеза 2.
Като оставим всичко на страна, Дон Кихот и Санчо Панса са обединени и имат една обща цел – възраждането на рицарския идеал, следвайки еднаквостта на принципите си.
Дон Кихот не е герой от типа на епическите поеми, кйто да бъде опразец за национално подражание. Той е по-близо до характерите на онези авантюристи, които тръгват да завладяват новооткритите от Колумб светове и в мечтите си се виждат завоеватели, победители, господари. 1.1 „Стори му се уместно и необходимо, както за собствена прослава, така и в полза на родината си да стане странствуващ рицар и да тргне по света на кон и с оръжие в ръка, за да търси приключения и върши това, което са правили рицарите в прочетените от него книги, а именно: да изкоренява неправди, да се излага на рискове и опасности и по този начин да спечели безсмъртно име и слава.”
Самият факт, че Санчо Панса, този шишко, който с природната си интелигентност и селски здрав разум съвсем не държи за „идеята”, докарваща само бой, все пак чувства духа на себеотдаването,фактът, че от сърце е привързан към добрия си абсурден господар и въпрек всички несгоди, свързани със службата при него, не го напуска, не се отделя от него, а му засвидетелства истинска, възхитителна преданост на верен оръженосец, го прави достоен за любота ни и изпълва образа му с човечност и го възвисява от ферата на чисто комичното в сферата на дълбоко хумористичното. „А ако умирате от мъка, че са ви победили, хвърлете на мене вината и кажете, че сте паднали, защото не стегнах добре подпругите на Росинант. Освен това ваша милост знаете от рицарските книги, че е нещо обикновено рицар да събори противника си, а победеният днес да бъде утре победител
Преживявайки всички приключения заедно с господаря си Дон Кихот той се приобщава към неговите възгледи за рицарството и ги приема за свой.
Извод 2
Еднаквостта са израз на ренесансовото възприятие на света, в което моралната оценка не е задължителна, а свободна.
З А К Л Ю Ч Е Н И Е
В епоата на романтизма романът на Сервантес се превръща в култов текст. Основна роля за това играят живописно обрисуваните герои при техните сблъсъци с действителността. Като единият се превръща в символ на идеализма и героизма, а другия на приключенския дух.
САНЧО ПАНСА Е ДОН КИХОТ
Още А. В. Шлегел, а с него и цялата романтическа критика виждаха в "Дон Кихот" противоположността между вдъхновението и поезията (Дон Кихот) и користта и прозата (Санчо Панса). А след като няколко десетилетия по-късно и Хайне въпреки убийствената ирония, чрез която сам и съзнателно се дистанцираше от романтиците, призна, че "както в техния начин на мислене, така и в езика им господарят и слуга показват поразителна противоположност"[4] , идеята за прозаичността и користолюбието на Санчо Панса прие формата на устойчив литературен предразсъдък.
В действителност Санчо Панса не е антипод на Дон Кихот, а негов двойник, alter ego. Странствуващият оръженосец е напълно достоен за странствуващия рицар. Различията между Санчо Панса и Дон Кихот са различия в явлението, в детайла, но не и в принципа. Наистина много епизоди говорят за друг принцип в поведението на Санчо и върху тези епизоди традиционната критика е изградила догмата за "материализма" на оръженосеца за разлика от "идеализма" на рицаря. Санчо иска да получи остров или графска титла и се надява чрез тях да направи състояние; за пари той би се задоволил дори само с рецептата за чудотворното питие; готов е да се откаже от почестите заради благата; може да прости всички обиди. След подхвърлянията с одеялото той двукратно заявява, че иска да се върне в село. Обира едно муле с храна, оплаква своето откраднато магаре така, като че ли е загубил целия свят. На Санчо не са чужди и някои малки подлости: сговаря се със свещеника и с бръснаря зад гърба на своя сеньор, излъгва Дон Кихот, че е бил при Дулсинея, а по-късно измисля историята с омагьосването й; дори пред самия край заблуждава своя господар, че се самобичува и изтръгва от тази лъжа една значителна сума. Безспорно е и това, че в сравнение с Дон Кихот Санчо притежава "по-трезв" поглед, който му позволява да вижда нещата такива, каквито са. Той твърди, че вятърните мелници са вятърни мелници, той познава и монасите-бенедиктинци, разбира, че ханчетата са ханчета, а не замъци, че овцете, козите, свинете и биковете не са войни-рицари, че шлемът на Мамбрино е бръснарски леген, че водениците не са крепости. Той предупреждава, че самобичуващите се са мирна процесия, че лодката не е омагьосана и преди всяко приключение на своя господар го предупреждава за възможните последици .Много често Санчо проявява страх и малодушие, а храната и сънят за него са върховни добродетели. Видът на топлото ядене и студеното вино го прави безкрайно щастлив и той непрекъснато си спомня за онези гостоприемни домове, където е могъл да яде и спи до насита. Както сам признава, обича бога и му служи за благата, които той може да му даде. Тези моменти в поведението на Санчо Панса са подхранвали убеждението на традиционната критика за неговия груб практицизъм и елементарен материализъм. Но Санчо Панса е значително по-сложна фигура, за да може да се вмести в тази едно-линейна схема, в характера на Санчо Панса има и нещо "друго" — в него дори преобладава това "друго". Дон Кихот казва за своя оръженосец: "Понякога хитрува и можеш да го сметнеш за лукав, а понякога е така нехаен, че го вземаш за лекомислен. Във всичко се съмнява и всичко вярва и тъкмо когато мислиш, че ще се провали като глупец, ще каже такава мъдрост, че ще се издигне до небесата." Странствуващият рицар е познал най-добре странствуващия оръженосец. Санчо Панса се колебае между земята и небето, по-точно, той изминава дългия път от земята до небето. Още в самото начало Санчо има нещо от донкихотската стихия, а в края на романа става истински Дон Кихот. Ако Дон Кихот (докато е Дон Кихот, а не Алонсо Кехана) остава неизменен — и в дълга, и в любовта, и в принципите — и само обогатява своя характер, Санчо Панса се изменя, търпи еволюция. Една от неговите любими поговорки е "по-добре врабче в ръката, отколкото орел в небесата". Еволюцията на Санчо Панса е вътрешно опровержение на собствената му поговорка и скоро той захвърля по дяволите врабчетата, за да се устреми към орлите.
Веднъж Дон Кихот се обръща към оръженосеца: "Вярвай ме, Санчо, че такъв, какъвто те виждам, не изглеждаш по-трезв от мен." С тази диагноза се солидаризират и лудостта на лудия, и разумът на разумния. Свещеникът и бръснарят нееднократно се убеждават, че рицар и оръженосец са изковани по един и същ образец, че лудостите на господаря без глупостите на слугата не струват пукната пара. Самсон Караско мисли, че светът още не е виждал такива двама луди като господаря и неговия слуга. Херцогинята намира, че Санчо е по-забавени по-луд от своя господар. Най-сетне и сам Санчо вижда, че господарят му е луд, но признава, че той не пада по-долу от него, защото върви подире му и му служи. Санчо е обхванат от същата лудост, от която страда и неговият господар, и хората, които ги срещат, се убеждават в това.Нищо, че те не могат да разберат разума на лудостта и да го оценят, както подобава, те все пак безпогрешно могат да различават всички отклонения от своя собствен разум.
Според Тургенев верността на Санчо Панса олицетворява способността на масите да се заслепяват, да вървят беззаветно след личностите дори и когато им се присмиват, да изживяват безкористен ентусиазъм.[5] Но Санчо Панса не може да бъде разбран като представител на масата. Той е от онези единици, от онези личности, към които принадлежи и неговият господар. Ако Дон Кихот е единственият странствуващ рицар, Санчо Панса е единственият странствуващ оръженосец. Като своя сеньор и баща той е самотен, неразбран, осмиван и е съвсем прав, когато му казва: "Народът смята ваша милост за съвсем луд човека, мене за не по-малко смахнат." И за Санчо не може да не важи същият принцип не е толкова луд този, който знае лудостта си.
Да се прехвърлим от широката област на общественото мнение към по-тясната, но безкрайно по-важна сфера на вътрешната самохарактеристика, защото за героите, както и за хората по-важно е това, което те правят, отколкото онова, което другите мислят за тях. Веднага след първата покана Санчо тръгва след своя сеньор. Дори ако се допусне, че обещанието за острова тук е решаващото съображение, как все пак ще се обясни фактът, че в началото на XVII век един човек оставя жена и деца, без дори да им се обади, за да търси острови в сърцето на Испания. Колкото и често да говори за островите, вътрешно Санчо не е съвсем сигурен в тях. "Ако тоя господар Дон Кихот за награда на дългата ми и добра служба пожелае да ми даде някой от многото острови, които негова милост казва, че ще срещнем по пътя си, ще му бъда много благодарен; но и да не ми го даде — здраве да е. На тоя свят човек не бива да се уповава другиму освен на бога." Преди третото излизане Санчо иска от господаря си заплата, но скоро разбира грешката си — грешката на странствуващия оръженосец — и горчиво се разкайва. Той иска да се върне в село, но скоро разбира своята нова грешка и отново моли господаря си за прошка. Санчо обича топлото ядене и студеното вино, но нима всеки рицар е аскет, нима рицарят не може да бъде същевременно и "кавалер на кръглата маса" и нима това съчетание не е дошло до нас със знаменитите мускетари на Дюма. Пък и самият Дон Кихот понякога признава, че пътят и тежкото оръжие не се понасят, без стомахът да е получил своето. И най-сетне в трезвия поглед на Санчо, който различава ханчетата от замъците и козите от хората, няма нищо несъвместимо с духа на рицарството, с принципите на героична Испания.
От друга страна, в поведението на Санчо Панса има много черти, които, разгледани откъм същността им, биха направили чест и на Дон Кихот. Санчо не е толкова безобиден и малодушен, както сам се представя. Понякога не му липсва решителност и дори войнственост — иначе как би бил странствуващ оръженосец. Въпреки че иска да прекара времето си в мир, Санчо се хвърля срещу ягуеските коняри, макар че те са повече от двадесет. Той набива бръснаря, собственик на шлема на Мамбрино, хвърля горяща факла срещу своите палачи в замъка на херцога. "Ако някой дръзне. . . да докосне косъм от главата ми. . . .така ще го фрасна, та ръката ми ще се забие в черепа му." А когато физическата настъпателност е неуместна, Санчо използва оръжието на иронията — почтената дуеня изпитва силата на това оръжие.
Лудостта на Санчо Панса е почти така безгранична, както и лудостта на неговия господар, а в някои случаи дори я надвишава. Допустимо е за Дон Кихот да вярва в омагьосването на Дулсинея, но ето че в него започва да вярва и Санчо Панса, въпреки че сам той е измислил самото омагьосване. Да считаш, че собствените ти дела са рожба на вълшебници — каква по-голяма от тази лудост. И Санчо започва да вярва във вълшебниците, в същите тези вълшебници, които играят толкова голяма роля в "оправдателната" философия на Дон Кихот. Санчо вярва, че вълшебниците превръщат рицаря на огледалата в Самсон Караско, Дулсинея — в груба селянка, рицаря-оскърбител — в лакей. "Сега вече почвам да виждам ясно и разбрано, че има вълшебници и магии в света, и моля бога да ме избави от тях,защото сам не мога да се избавя." Санчо Панса без вълшебници, това е — все едно — Дон Кихот без вълшебници.
В цялостното поведение на Санчо Панса срещу всички прояви на трезвост и разсъдък стои една безкрайна върволица от безумия. Санчо вярва в магическите свойства на питието на Фиерабрас, Санчо търси главата на великана след приключението с винените мехове, Санчо настоява Дон Кихот да стане император, Санчо вярва в мнимата принцеса Микомикона, в нейното отнето от великан кралство, целува й ръка и я признава за своя кралица. Санчо иска да направи дъщеря си графиня и дори й избира подходящ за една графиня съпруг. И най-сетне Санчо вярва в Дон Кихот, вярва в него така, както никой друг. Много пъти признава, че господарят му е луд, но много повече пъти той демонстрира верността си към Дон Кихот и към странствуващото рицарство. "Може ли да се намери на този свят човек, който би дръзнал да каже и се закълне, че моят господар е луд?" Така да вярва в Дон Кихот може само човек, който вярва и в неговите принципи, в принципите на странствуващото рицарство. Към знаменития отговор, който Дон Кихот дава на своя оскърбител в замъка на херцога, и Санчо внася своя принос "Щом този сеньор отрича да е имало и да има още в света странствуващи рицари, какво чудно тогава, че той не разбира нищо от това, което каза?" Санчо не само вярва в странствуващите рицари, но той сам иска да бъде странствуващ рицар и мисли, че може да се отплати на херцогинята само когато като странствуващ рицар посвети в нейна служба всичките дни от живота си. А ако не може да бъде странствуващ рицар, стига му това да бъде странствуващ оръженосец, за да се гордее със своето положение. Когато след второто странствуване на своя господар Санчо се връща в село и жена му го пита какви блага му е донесла службата, той и отговаря, че най-приятното нещо на света е да си почитан оръженосец на рицар, който търси приключения, че хубаво нещо е да гониш щастието през планини, лесове и скали, в замъци или странноприемници!
Така еволюцията в двойнствената природа на Санчо Панса постепенно довежда до гибелта на санчопансовщината и тържеството на донкихотщината. "По-добре врабче в ръката, отколкото орел в небесата." Не "По-добре орел в небесата, отколкото врабче в ръката." И ние виждаме как Санчо Панса моли херцога да му даде кътче от небето. "Да благоволехте, ваша милост, да ми дадете една малка частичка от небето, ако ще да бъде и половин левга, бих я приел с повече удоволствие от най-големия остров на света." Той, Санчо Панса, "утилитаристът", "хедонистът", иска кътче от небето, от царството на орлите — защо му трябват врабчета в ръката!
Тази вътрешна еволюция, чието далечно, но достатъчно основание е съгласието на Санчо Панса да стане оръженосец на Дон Кихот, навлиза в последната си фаза при губернаторството в "остров" Баратария. Санчо Панса губернатор — това е реализираният Дон Кихот, Санчо Панса на острова — това е функциониращият Дон Кихот. Показателно е сравнението между съветите, които Дон Кихот дава на Санчо Панса преди заминаването му, и онези действия и решения, които той осъществява там. Дон Кихот съветва бъдещия губернатор- "Гордей се. . . със скромността на твоя произход и не се срамувай да казваш, че си селянин." Още с пристигането си на острова, където го наричат "сеньор дон Санчо Панса", новият губернатор прави следната декларация: "Запомнете, че нито аз, нито някой друг в моя род е бил някога дон. Казват ме просто Санчо Панса, Санчо се казваше баща ми, Санчо — дядо ми и всички бяха Пансовци без всякакви прибавки "дон" или "доня".
Дон Кихот съветва своя оръженосец: "Бъди като майка за добродетелите и мащеха за пороците." На острова Санчо проявява изключителна находчивост и връща ескудосите на собственика им, изгонва зад пределите на острова безделника от игралния дом, забранява на продавачката на лешници да се явява две седмици на пазара, защото продава стари лешници, премахва препродавачите на хранителни продукти, предвижда смъртно наказание за онзи, който смеси виното с вода, намалява цената на обувките, определя размера на надниците на слугите. Дон Кихот съветва бъдещия губернатор: "Ако някоя хубава жена дойде пред тебе да иска правосъдие, отклони погледа си от сълзите й, не се вслушвай в риданията й, а разгледай грижливо същността на молбата й, ако не желаеш разумът ти да потъне в нейните сълзи, а добродетелта ти — в нейните въздишки." Когато при Санчо идва една жена и се оплаква, че е изнасилена, губернаторът, след като решава делото й със соломоновска мъдрост, й казва: "Ако бихте проявили, драга, в защита на вашето тяло половината само от смелостта и силата, които показахте, за да задържите тая кесия, силите на Херкулес не биха му стигнали да ви изнасили."
Дон Кихот съветва бъдещия губернатор: "Ако някога жезълът на правосъдието се огъне в ръцете ти, нека това не става под бремето на даровете, а под тежестта на състраданието." Когато Санчо трябва да реши един казус, при който еднакво тежат основанията за осъждането и оправдаването, той си спомня за наставлението на своя господар и издава оправдателна присъда, защото "винаги е по-похвално да правиш добро, отколкото зло". Осемте дни на Санчовото губернаторство показват какво значи да се мине през школата на Дон Кихот. Санчо, който толкова мечтаеше за пари, който дори искаше да продава негри, ако островът се окаже в Африка, напуща властта гладен и бит, без да е влязъл в джоба му нито един петак. "Кажете на моя сеньор, херцога, че гол се родих и гол оставам, ни губя, ни печеля, с други думи, без петак влязох в това губернаторство и без петак си отивам, макар че съвсем иначе постъпват губернаторите на други острови. Дръпнете се настрана и ми сторете път . ."
Губернаторството на Санчо Панса завършва така, както и всички странствувания на Дон Кихот, само с тази разлика, че сега Санчо Панса би могъл да замести своя господар. И скоро му се удава такъв случай. Когато Самсон Караско побеждава Дон Кихот и рицарят трябва да се оттегли най-малко за една година в своето село, оръженосецът е този, който го подкрепя в бедата, Санчо окуражава Дон Кихот. Ако някога Дон Кихот поучаваше Санчо: "Постарай се като мене да извлечеш сили от самата си слабост", идва редът на Санчо да поучава странствуващия рицар в духа на странствуващото рицарство. "На мъжествените сърца подобава, сеньор, да бъдат търпеливи в несретите, както и радостни в сполуките. " Сега вече в Испания и в света има двама души — Дон Кихот и Санчо Панса. . .
А когато светът се лишава от Дон Кихот, за да остане само добрият Алонсо Кихано, духът на Дон Кихот продължава да живее в Санчо Панса.
Пред смъртното легло на Алонсо Добрия отново проговаря гласът на Дон Кихот: "Ах, господарю, не умирайте, ваша милост, а чуйте съвета ми и живейте още много години. Защото най-голямата лудост, която може да направи човек в този живот, е да се остави да умре ей тъй за нищо, без някой да го убие, без чужди ръце да му скъсят живота, а само от тъга. Хайде, не се измързелявайте, станете от леглото и елате да излезем на полето, облечени като овчари, както бяхме решили. Може би ще намерим зад някой шумак сеньора доня Дулсинея отмагьосана и тогава няма да има какво повече да желаем. А ако умирате от мъка, чеса ви победили, хвърлете на мене вината и кажете, че сте паднали, защото не стегнах добре ремъка на седлото на Росинант. При това, ваша милост, знаете от рицарските книги, че е нещо обикновено един рицар да събори другия, а победеният днес ще бъде утре победител."
Такава е единствената награда на самотника. След Дон Кихот остана Санчо Панса, а след него дойдоха и добрите духове, Просперо и Ариел, всесилни само във фантастичното и приказното, и великият наивник Кандид, когото никакви тояги не могат да вразумят, и Макс Пиколомини, който за нищо на света не ще отстъпи от убежденията си, и Френхофер, който няма сили да повярва на своето изкуство и своето рицарство, и Адриан Леверкюн, който стопи живота си в самотата на своя гений. Всички те носеха в себе си по едно късче от доспехите на най-разумния безумец.
Дон Кихот е знаел, че принадлежи към тези, които "ще запечатат името си в храма на безсмъртието". Но той едва ли е предвиждал колко безсмъртно може да бъде безсмъртието. . .
Еволюция във взаимоотношенията Дон Кихот-Санчо Панса:
Георги Гачев: “Потребността от единство е вече продиктувана от съществувалия някога - в класическа Гърция - прецедент на на хармонично единство между личността и обществото. Но не в достигането, а в безкрайният стемеж се състои типичната за Новото време красота. Това е красотата на дисхармонията, на вечния стремеж към единството. Затова не категорията п р е к р а с н о, както в античността, а в ъ з в и ш е н о става тук специфична естетическа категория. Затова единството се постига не като окръгленост, съгласуваност на образа, не в свързването на началата, не по периферията, не в развръзката, а в зърното, в изходния пункт - като единство на художествения проблем, на вътрешното противоречие. Единството и целостта на “Дон Кихот” не са, че в двата му тома има точно толкова художествен материал, колкото е необходимо: там е могло да има и по-малко, и повече вмъкнати новели, епизоди, а в единството на противоречието, художествения проблем, ситуацията, чрез която се вижда животът: Дон Кихот - Санчо Панса, илюзорността на действителността и действителността на илюзията…”/стр.228/.
“Дон Кихот не е иманентно комичен, той е комичен като закъсняла функция на условия, отдалечени най-малко два века - пише в студията си “Разумът на безумието” професор Исак Паси.…Това е въображението на лудия, но в неговата основа лежат разум и мъдрост…Както в лудостта на Хамлет, така и в лудостта на Дон Кихот има система, а там, където има система, там господства разумът, защото системата винаги е плод на разум” /стр.44/
“Дон Кихот не е смес от разум и безумие - твърди Исак Паси. Той е разумен в безумието, той е мъдър в лудостта” /стр.45/
“Лудостта на Дон Кихот превръща несъвършенството на света в съвършенство на идеала.” И.Паси/стр.46/.
“За разлика от Хамлет Дон Кихот не проверява обстойно деянията, доказателствата и свидетелите. Той знае своя дълг, няколкото прости правила за живот, които прилага най-често там, където приложението им е безсмислено” - пише Исак Паси./стр.51/
“Дон Кихот трябва непрекъснато да доказва на другите и на себе си, че презира всякакъв род опасности - той прави това не за да прикрие вътрешна слабост, каквато наистина не познава, и не за да задоволява суетно честолюбие, което наистина му е чуждо, а за да осъществи абсолютната независимост и абсолютната свобода на своя дух - твърди професор Исак Паси /стр.53/
“Дон Кихот е у дома си и трябва да умре. Не може да живее като Алонсо Кехана човек, който вече е бил Дон Кихот” - смята професор Паси/стр.58/.
“В действителност Санчо Панса не е антипод на Дон Кихот - твърди Исак Паси - а негов двойник, alter ego. Странствувяащият оръженосец е напълно достоен за странстващия рицар. Различията между Санчо Панса и Дон Кихот са различия в явлението, в детайла, но не и в принципа” - отстоява тезата си Исак Паси /стр.59/
“Санчо Панса се изменя, търпи еволюция - твърди Исак Паси. Една от неговите любими поговорки е “по-добре врабче в ръката, отколкото орел в небесата”. Еволюцията на Санчо Панса е вътрешно опровержение на собствената му поговорка и скоро той захвърля по дяволите врабчетата, за да се устреми към орлите” /стр.61/.
“Осемте дни на Санчовото губернаторство показват какво значи да се мине през школата на Дон Кихот - обобщава Исак Паси. Санчо, който толкова мечтаеше за пари, който дори искаше да продава негри, ако островът се окаже в Африка, напуща властта гладен и бит, без да е влязъл джоба му нито един петак” /стр.65/
Трагичният комизъм в романа: И.Паси: “Дон Кихот е възвишен в смешното и той предизвиква на единоборство не друг, а хищния лъв. Дон Кихот е смешен във възвишеното и великата любов на странствуващия рицар се насочва към Алдонса Лоренсо, най-сръчната жена в соленето на свинско месо. Ренесансът показа смешното и възвишеното не само като съществуващи едно до друго, но и като преминаващи едно в друго.” /с.47/.
И.Паси: “Кризата на Ренесанса, крушението на ренесансовите идеали наложиха литературното сливане на комедията и трагедията, на смешното и печалното. Античната строгост на жанровете вече не беше възможна…Само великият испанец, само дон Кихот не е актьор в света, който го обикаля и който той обикаля. Само той е искрен в мечтата си да възстанови добродетелите на земята. При дон Кихот комичният трагизъм, трагичният комизъм достига предела на възможното и невъзможното - с този изстрадал идалго завърши Ренесансът, заедно с него падна бремето на обещанията и разочарованията и той завеща на следващите векове своята мъдрост и своето безумие.”/с.48-49/.
Ив.Попиванов: “Именно насочването към комичното е извън обсега на действително страшното и опасното. Но има и такива примери, при които опасното е привидно, тревогата е напразна и тогава нюансите са по-сложни. В някои случаи в съзнанието има патологични склонности и проявления, в други случаи въображението, подхранвано от уплахата или от някакви странични фактори, преувеличава опасността и води до трагикомична ситуация.
Върху основата на този контраст се създава до голяма степен трагикомизмът в много от сцените на “Дон Кихот” от Сервантес - емоционални състояния или болезнено въображение, повлияни от покварящи източници, водят до ситуацията вятърните мелници да бъдат сметнати за великани и да се води борба с тях. В “Дон Кихот” на Сервантес авторската намеса при очертаването на двойнствеността не изпъква определено, тъй като самото съзнание на героя преобразява фактите и явленията. На пръв план изпъква противоречието между виждането на героя и действителното положение - неблагоприятният резултат от действията му води до трагикомичната развръзка при всеки отделен случай. Тук важно значение има характерът на героя, представен от автора в трагикомична светлина поради органичното съчетаване на философското, сериозното, проблемното, от една страна, и обикновеното, делничното, примитивното, от друга.” /с.142/.
Изкуството на романиста Сервантес:
“Дон Кихот е символ на гибелта на възрожденската епоха, символ на гибелта на възвишената богатирска личност, която се стреми да утвърди себе си красиво, с титаничен размах, през всички времена както в собствените си очи, така и в очите на обклъжаващите го - твърди известния руски философ естетик Алекссей Лосев. Естетиката на романа на Сервантес е естетика на гибелта на стихийно утвърждаващата себе си и действаща с артистично титаничен устрем богатирска личност на човека на Възраждането. Тази естетика е безусловно трагическа и безизходна.”
MusicIsTheKey
11-10-2008, 07:05
Нужен си ни и днес, Дон Кихот
Какъв е Дон Кихот? Той е мечта, той е илюзия и дори измислен герой, той е това, което много хора биха искали да бъдат и което не могат да бъдат, той е този побъркан човек в още по-побъркания свят на още по-побърканите илюзии, мечти и себеподобни понятия. Нужен ли ни е Дон Кихот и днес или всички трябва да бъдем като него? Макар с умопомрачена психика той е забавен, непринуден и уязвим, но въпреки това смел и напорист човек, който знае как да се бори за любовта на своята любима Дулсинея. Борещ се с вятърните мелници, побеждаващ великани и спасявайки честта на любимата си той се превръща в символ на подражание. Можем ли днеска и ние да се борим за любовта на любимия човек, можем ли да побеждаваме онези гиганти, които всеки ден се опитват да ни смажат, можем ли да пренебрегнем реалния свят и за малко да се скрием в света на мистичното и нереалното? Отговорът на този въпрос е лесен - не можем...
Въпреки всичко ние отчаяно се нуждаем да съхраним донкихотовското в душите си, за да бъдем поне малко човечни, поне малко смели, за да се преборим с неволите, които всеки ден чукат на нашата врата. За да успеем да постигнем всички тези качества на лирическия герой, ще ни трябват много време и усилия и пак няма да сме толкова магнетични като него. Но да се върнем на въпроса дали Дон Кихот е нужен и днес? Разбира се! Той е онзи герои на Сервантес, който би могъл да повдигне духа на всеки читател, той е онзи, който те разсмива и показва, че не е нужна само сила, за да бъдеш силен и смел - тези качества се крият у всеки.
Нека се огледаме наоколо - какво виждаме? Донкихотовци? Не, такива няма, защото нашият забързан и глобализиран свят е накарал хората да забравят за онази могъща сила - книгата. Кой си спомня за Дон Кихот? Кой би искал да прочете двеста страници, за да обогати въображението си като има интернет, който дава синтезирана информация за всичко, което ни интересува... И въпреки всичко ние пак стигаме до извода, че Дон Кихот е олицетворение на това, което всички бихме искали да бъдем, а не можем.
Като заключение мога да кажа, че всички ние сме с големи очаквания от живота, но той в действителност не ни предоставя такива. Забързани търсим посока и се лутаме в нашето сиво ежедневие, а в действителност посока няма, защото някой беше казал, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му, че човек не е човек когато не знае как да отстоява себе си и как да се бори за любовта си, а Сервантес е описал всичко това само в двеста страници - можете ли да си представите? :)
Нужен си ни и днес, Дон Кихоте!
Пак трябва да ставам рано. Спи ми се! Но часовникът звъни – време е за училище. Сънен и умърлушен, ставам. Тръгвам. Навън е студено. Отивам на спирката, където ще изчакам претъпкания автобус. Няколко души треперят, чува се кучешки вой. Обръщам поглед настрани – цветущи надписи красят съседните постройки. А, ето го и автобуса! Качвам се. Чувам вечно недоволната кондукторка да крещи “Билети и карти за проверка! Абе казах ли билети и карти! Да не сте глухи! Билети и карти! Писнало ми е от тоя живот, ей!”. Сръган съм в ребрата – няма как, хората бързат..... За къде ли? Един за работа, друг за училище.... И никой не се замисля за останалите, всеки живее своят живот. Но нали за това оцеляваме – защото сме егоисти....
Слизам. Отивам в час. В ледено студената класна стая учителката говори ли говори... Но никой не я слуша. Прекалено студено е... Каква е температурата? “Над 12 градуса, разбира се!” ще кажат от ръководството. А учениците, облечени в дебели якета, зъзнат. В коридора е залепено листче, на което е написан призив към “бунт” срещу студа. Написан от тийнейджърите само и само да се освободят от училище? Не мисля.
Междучасие. Отивам да хапна нещо. По пътя деца се блъскат, даже едно дете удря друго, крещейки обидни думи. Няколко сеирджии гледат отстрани, хилейки се глупаво. Никой не разтървава децата.
Час на класа. Влиза педагогическият съветник. Темата е “Наркотиците”. Четиридесет минути слушаме лекция за вредите от дрогата, за това, какво трябва да направим, когато се сблъскаме с този така сложен проблем на обществото.
Най- сетне училището свършва.... Връщам се в къщи. Пускам си телевизора. А, новините! Я да видим какво става “По света и у нас”? “Американските сили отново бомбардираха предполагаемото убежище на Бен Ладен”, “Двама палестинци бяха убити”, “Тормозят дете от арабски произход във варненско училище”. Започвам да се замислям. Защо новините показват само негативни събития? Как е възможно? Нищо хубаво ли не се случва днес?!?
Решавам да изляза навън с приятели. Отивам към центъра на Варна. Там измръзнали просяци молят “Айде бе бате, дай някой левче да не умрем от глад, и ние сме хора!”. И още по лошо – някои стоят с протегната напред ръка, без да отронят ни думица, сякаш замръзнали в сковаващия студ. Дори в това време се чува звукът на акордеон. Скоро се вижда. Възрастен мъж и жена му седят пред почти празна картонена кутия и свирят и пеят с цел да стоплят студените като камък сърца на гражданите, а покрай това и да припечелят и някой дребна пара. Всички те молят за помощ. А всъщност никой не помага. Всеки минава пренебрежително, всеки се обръща на другата страна, повечето промърморват нещо и се усмихват подигравателно.
Замислям се – накъде върви светът? Човечестовто се е разивало хилядолетия, за да достигне до днешното си състояние. И ако застане един наш съвременник пред един човек от миналото, с какво би се похвалил? Несъмнено с високите технологии, усъвършенстваната търговия, индустрията. Парите... А какво всъщност произлиза от всичко това? Замърсяване, боклуци, корупция. Нали има съдебна система да накаже нарушителите? Има, несъмнено. Съдебна система, която позволява на убийци и крадци да живеят свободно. Система, която кара възрастните хора и малките деца да се чудят дали ще мине ден без да се страхуват от нещо, без да са заплашени от смърт?
И в този момент се замислям за един човек. Той е висок, мършав, с изтънели мустаци и изтъркани рицарски доспехи. Един човек, несъмнено странен на външен вид, и даже с още по- странен характер. Човек с противоречиви постъпки, но определено човек със светли идеали, готов да понесе страшни боли и мъчения в името на своята кауза – по – добър свят. Яхнал своят Росинант и вперил поглед в лицето на своята Дулцинея, той бори вятърни мелници, просва с един удар великани. Носи справедливост....
Нужен си ни и днес Дон Кихоте! Трябваш ни, за да излекуваш раните на обществото, за да ни освободиш от бремето и от робстото, което сами си наложихме. Робството пред парите, пред материалното. А ако не успееш да го направиш? Нищо. Един човек не може да спаси света. Не, не може. Но ти, рицарю на печалния образ, можеш да направиш нещо много важно. Може да събудиш ОБЩЕСТВОТО. Може да ни покажеш правилния път. Можеш да втълпиш на човечеството своите чисти и хуманни идеи, подетски му прости, но беспорно безкрайно нужни....
Прибирам се. Решавам, че като поспя, ще получа поне няколко часа спасение от суровата действителност. Затварям очи.... Дано тази нощ да сънувам един по- добър свят, свят на радости и любов, свят без мъка, свят, в който “Нявсякъде ... царувал мир, приятелство и сговор...истината и простотата не са се смесвали с лъжата, измамата и злобата. Користта и пристраситето не били толкова силни....... Законът на личния произвол не бил залегнал в съзнанието на съдията.... Девиците и невинноста се движели... ръка за ръка”- светът на Дон Кихот.