Ахил - типичен епически герой [Архив]

MusicIsTheKey

11-10-2008, 07:02

Ахил като типичен епически герой

Славата на герои, която някои смъртни придобиват приживе, отеква през вековете, прелита през епохите и достига до нас, подобно на светлина от най-далечна звезда. Нея не я обвива забравата, в нея не помръкват имената, тя дава вечен живот на своите любимци. Хилядолетия славата се носи на крилете на устното предание, но идва ден, когато нейният път се слива с този на книгите.
Поемата “Илиада” на Омир е една от големите книги, в които смъртните хора са оставили своите безсмъртни имена. Имена на герои. За пръв път в “Илиада”Омир използва думата “герой” – “херос”. Героят ни дава представа за типичното, главното, което е присъщо за човека от онова време.
Слава, стремеж към безсмъртие, воински дълг, чувство за справедливост, отговорност пред колектива, храброст, благородство, жертовоготовност и другарство са онези добродетели и стремежи, определяни от нас като типични за епическия героя. В пространството на епоса и на тогавашната епоха за човека единственият път е този на значимото, общото, нравственото. Гневът, яростта, алчността и бунтът, с които боговете тласкат героите в други посоки, неизбежно отстъпват пред всесилната съдба и пред властващия над всичко закон. Надарен със свои особености, всеки герой е подвластен на общоприетото.

Ахил е типичен епически герой. Различен от другите, той носи общите за всички герои добродетели и същевременно общата подчиненост на боговете, съдбата и законите. Ахил, “богоподобен” по външен вид и сила, е пръв сред равни. Същевременно той е любимецът на славата и безсмъртното му име сияе през вековете по-силно от всяко друго.

Началото на “Илиада” ни среща с Ахил в момент, когато нарушаването на общите за героите закони довежда до пагубни последствия за гръцките войски. На фона на умиращите от чумата воини, един срещу друг са застанали Ахил и Агамемнон. Подобно на всички герои, характерите им са напълно завършени, с присъщи качества, които не търпят развитие. Гневът на Ахил е породен от честолюбието. И ние приемаме този гняв като справедлив – един от водещите мотиви за участието на героите във войната е плячката – воинските дарове (Елена принадлежи на Менелай, а плячката според воинските закони – на всички). Лишаването от дар във войната е равносилно на лишаване от слава. Затова и най-малкият дар е неизмеримо значим:

"Стане ли схватка жестока, победа най-славна печелят
моите силни ръце, но делба ли на плячката почне
повече вземаш от мене, а винаги с малък, но свиден
дар се завръщам при гладките кораби, морен от боя."

Подчинявайки се на един закон – отговорността пред колектива и на задължението да пусне Хризеида, Агамемнон нарушава друг – правото на всеки на собствен дял от войната. Горепосочените думи на Ахил, подчертават още едно нарушаване на общовалидното – правото на равен или на равностоен дял (същото, в което той ще бъде несправедливо обвинен, и ограбен, от Агамемнон). Ахил е този сред героите, свръхсилен поради божествения си произход, който може да възстанови равновесието. Да се изправи пред Водача. Но до това равновесие се стига трудно – с очи към битката Ахил се оттегля от нея, когато дори за враговете е ясно, че от смелостта и силата му зависи съдбата и живота на ахейските войници.
В крайна сметка и Менелай, и Ахил, (които по думите на най-мъдрия сред гърците, Нестор са “първи в съвета данайски, във битка - най-лични”), подчиняват себе си на общата отговорност пред всички. Единият връща отнето, а другият се завръща в боя.
Изстраданото тържество на възстановения ред ни въвежда в останалите типични епически черти на героите и в частност на Ахил.
Вече сме узнали не само силата на гнева, но и изключителната сила и красота на Ахил. Подробно описание на външния вид на героя в “Илиада” няма. Което е характерно за описанието и на останалите герои. Омир изгражда портретната характеристика на воина с помощта на постоянни епитети: Ахил е “божествен ”, “богоравен ”, “бързоног”. Представата за героя се допълва от един детайл – той е с “руси коси”, което по-скоро допълва представата за божествения му произход, отколкото да слага отпечатък на индивидуалност. Удивително как това е достатъчно, за да се утвърди идеята за изключителна красота на героя. Ахил е ненадминат по блясък във великолепните доспехи, изковани от бог Хефест, без да сме успели да направим и най-малка портретна характеристика. Това е така, защото у Ахил читателят разпознава значимото, което е и общозадължително за останалите герои – изключителна храброст, жертвоготовност и приятелство, поставено над всичко.
Такива са били героите и преди Троянската война, припомня Нестор:

“Бяха най-храбри от всички мъже, на земята родени.
Бяха най-храбри мъже и с герои най-храбри се биха,
също с планински чудовища, и ги изтребваха грозно.”

Храбростта на Ахил може да бъде посочена в градация, стигаща до самия олимпийски връх. Той не признава по-смел от себе си сред враговете (няма по-силни думи за това от стиха с преследването на Хектор – “храбър мъж бягаше с устрем, преследван от още по-храбър”). Когато го виждаме да се спира пред боя, то е само защото е под властта на задължителните за воина правила. Пример за това е спасяването на мъртвото тяло на Патрокъл.
И не само пред враговете си Ахил е храбър.
Заставайки смело пред Агамемнон, той е още по-смел пред самия бог Аполон:

“Върло разсърден, Ахил бързоног му отвърна веднага:
“Далекострелецо, ти най-злосторен от всички безсмъртни,
мен заблуди и отби от стените, а още мнозина
щяха земята да гризат, преди да са стигнали Троя.
Днеска отне ми велика прослава, а тях ги избави
лесно, че тебе не стряска дори и възмездие бъдно.
Как бих ти аз отмъстил, ако беше по моите сили!”

Храбростта не е индивидуална особеност, тя е оръжието за добиване на слава и възможност на смъртните да постигнат безсмъртие. Епическите герои се стремят към славата. Тя е техният основен стимул. Да бъдат почитани и след смъртта е причината героите с цялото си същество да се хвърлят в битките и да преследват победата. Ахил може да доживее старини и да бъде забравен, но той избира славата като единствено даваща му вечен живот:

“Също и аз, ако участ подобна ме дебне в живота,
мъртъв ще легна, но нека спечеля велика прослава.”

Подобна слава копнеят и останалите герои от “Илиада”. Осъзнават я като висша цел, пред която смъртта е само последна крачка. Ахил приема смъртта като част от славата.
Чувството за воинска чест, което изпитват всички герои, е неизменна част от честно спечелената слава. То не позволява на Хектор да се върне зад стените на Троя, а на Ахил – да отпътува обратно към родината. Това чувство по естествен начин е съпътствано от задължението да се помогне на приятеля – умален вариант на задължението към войните, рода и общността. Всички герои – и Ахил, открояващ се сред тях, - са готови на саможертва заради приятеля. Емблематично за “Илиада” е приятелството на Ахил и Патрокъл, като силата на това приятелство може да се сравнява единствено със силния стремеж към слава. Едва ли е необходимо да припомняме до какви крайности достига това чувство и по какъв начин се достига до възстановения ред.
Важно е друго – дори Ахил, който не знае граници за своите чувства, се подчинява боговете, а с това и на съдбата, подобно на другите герои:

“А пък Ахил бързоног във ответ на Тетида промълви:
Тъй да е! Който ми откуп достави, трупа ще получи,
щом като сам Олимпиецът с дух благосклонен нарежда!”

Дори неохотно, героят се съгласява със съдбата си.
Подобно съгласяване произтича именно от предначертаността в постъпките на епическите герои от “Илиада” и от времената, когато индивидуалността се проявява в границите единствено на общоприетото.

Епическият герой е примерът за общочовешки качества в древногръцкото обществото. Той няма съдба, която да го води извън колектива. Личните му интереси са интереси и на останалите. Това е принципно положение в епоса – героите проявяват самодисциплина, подчинявайки се на установения в обществото ред. Това разбиране не е практика на днешното общество, в което доминира индивидуализмът, а много често и егоизмът. При древните гърци понякога личните интереси не съвпадат с колективните, но това не води до конфликт между личност и общество. В подобен момент героят има своя мотив за по-различно поведение, но събитията винаги се развиват така, че да се достигне отново до единство с останалите. Както може да се отбележи – колективът не осъжда героя, а мъдро изчаква неговото завръщане. Днешното време е много по-различно, но в него са останали както имената на най-значимите хора от древността, така и най-значимите добродетели, които и днес продължават да ни възпитават, без да сме герои.