sexa_na_kompleksa
11-12-2008, 13:48
Виж това:
В стихотворението си „На Прощаване“ Христо Ботев утвърждава поведението на една свободна духом личност,
която дава достоен пример за подражание от бъдещите поколения българи.
Образът на родината му идва от миналото и изпълва емоционалното съдържание в скинтическата битийност
на емигранта-революционер,останал немил-недраг в „таз тежка чужбина“.В избора си бунтовникът е воден от
силната обич към всичко родно,подтикван е от силната обич към всичко родно,подткван е от желаниетода служи на
народа си,от безпределната си любов към отечеството и към свободата на родината си.Героят – силна,горда и
волева личност,не може да се примирява и подчинява.Той носи „сърце мъжко,юнашко“.Непокорство о и силата на
духа са възпитани от неговата „майка юнашка“.Затова разбунтувалият се вярва,че тя ще го разбере и ще подкрепи неговия избор.
Не случайно лирическата изповед на героя,насочено към най-преданото същество –майката,още в първите стихове
градира духовното израстване в непокорното съзнание на хайдутина,бунтовника и емигранта,за да се излее
по-късно в риторичния въпрос:
„Но кажи какво да правя,
кат ма си,майко родила
със сърце мъжко юнашко.....“
Лирическия герой оголва интимните светове на ранимата си човешка природа.Говори с изплакателна тъга за
бащиния дом и за обич към близките,за любовта към либето,за скръбното очарование ,намерило отражение в черните
очи и тихата усмивка.
Героят на Христо Ботев в поемата „На Прощаване“ носи не само вътрешна убеденост в неоходимостта от участие в
борбата за освобождение на родината от чуждо потисничество,но и сила на духа да осъществи намерението си.
„Аз вече пушка нарамих
и с глас тичам народен
срешу врагът си безверни“
Обаянието на бунтовника революционер е заложено в неговите силни лични чувства,съчетани с патриотичния му порив:
„ Не плачи,майко,не тъжи, „Но кълни,майко,проклинай, „Ах утре като премина през тиха бяла Дунава“
Готов е и на саможертва:
„Там аз за мило,за драго,
за теб,за баща,за братя,-
за него ще се залова,
пък...каквото сабя покаже,
и честа майко юнашката.“
За героят смъртта не е само цел или смисъл на живота,а начин да защити и да служи на народа си.Свободата е
по ценна от живота,затова мисълта за смъртта не разколебава бунтовника.Огорчава го само мисълта за неразбиране
и,че че го нарекат „нехрани-майка.“ Ботевият горей се обръща към „братя мили“ със завет и пожелание да продължат
борбата и да последват примера му,силно да любят и мразят.Заветните слова са отправени и към майката.Той я призовава
да излезе с неговите „братя невръстни“ и да послушат песента му юнашка – как е загинал и какви думи е издумал
пред смъртта и пред дружината.Песента е призвание за героизма и саможертвата.В стихотворението тя има метафорично
значение и се изравнява по смисъл с понятието родова памет,осъществява връзката между смъртта и духовното безсмъртие.
Братята,призвани да продължат борбата,трябва да открият спомена за героя „по скали и по орляци“ , „в земята черната.“
Заветът на лирическия герой се превръща в реалност чрез ритуалната знакова символика нагероичното – пушката и сабята.
Свободата можеда бъде постигната само чрез смъртта и юнакът е готов да я приеме.Картината на смъртта е зловеща,
но и едновременно с това и красива,защото заедно със смъртта в името на свободата се ражда и безсмъртието.
Името на героя и подвигът му ще остнат в паметта на народа векове наред.Следващите поколения ще приемат посланията
му чрез песента или разказите на майката.Бунтовникът мечтае и други като него да се научат силно да любят и мразят
и да последват неговия пример.За него най-голямата награда е народът да не го забрави и тогава той ще умре щастлив
в бой за свободата.Творбата на Ботев ни напомня,че благодарение на такива родолюбци днес живеем е свободна България.
ИЗБОРЪТ И ПЪТЯТ НА ГЕРОЯ
(МОТИВИТЕ И БОРБАТА)
Героят в Ботевото стихотворение "На прощаване" прави своя житейски избор и тръгва на борбата с тиранина. В този съдбовен миг той разкрива своите възвишени чувства и идеали в съкровена изповед пред майката.
Лирическият герой е горда и свободолюбива личност, която отхвърля робството като жестока неправда. Силно привързан към всичко родно, момъкът е готов на саможертва за свободата на Отечеството. Борбата с тиранина е най-достойното призвание, въпрос на чест и дълг. Юнашката смърт води към народната признателност и към безсмъртието - истинското битие на героите.
АРГУМЕНТИ
(1) Свободолюбие
Личната свобода
ЛГ е млад българин с горд и непреклонен дух и възвишени идеали. Той е роден "със сърце мъжко, юнашко" и не трае “пред турци глава да скланя, / сюрмашко тегло да гледа!". Момъкът не приема робската си участ и затова напуска родния дом, за да търси свободата по чуждите земи.
Народната свобода
Но в емиграция, макар и свободен, той е самотен и нещастен. Далеч от бащиния дом, от всичко родно и мило той се чувства "немил", "клет", "недраг". Емигрантският живот е "тежка чужбина" и "черна прокуда". Затова сега героят решава да се завърне в родината и да се бори с тиранина. Той вече е разбрал, че личната свобода не е достатъчна. Истински човек е свободен само ако и народът му е свободен. Така лирическият Аз стига до големите житейски истини на своето време: свободата е висша духовна ценност, по-необходима дори от живота. Но тя не може да се постигне с бягство, за нея трябва да се воюва.
(2) Родолюбие
Картината на родния дом
Чиста и безкористна личност, лирическият герой е дълбоко свързан с отечеството. То има съвсем конкретни измерения - родния дом, семейството, любима. Картината на родния дом е нарисувана с особена топлота и интимност. Важна роля за това имат метонимиите "бащино огнище" и "първо мляко засукал". Образът на "огъня" ражда представата за топлота, близост, живот; "първото мляко" говори за дълбоката и ненарушима връзка с родителите и семейството. Цветовият колорит, изграден от образите на "огъня" и "млякото", създава усещането за чистота, непорочност, светлина. Бащиният дом е храм на патриархалната хармония, разбирателство и уют. Той е свято място, където са близките му, където е израснал и изпитал за първи път любовта. Представата за родния дом се отъждествява с родината, с всичко “мило” и “драго”.
Обичта към родината – носталгията
Далеч любимото отечеството героят истински страда. Тъгата по загубената родина се преплита с носталгията по детството ("там, дето аз съм пораснал") и скръбта от раздялата с любимата ("там, дето либе хубаво / черни си очи вдигнеше"). В чуждата страна той се чувства прокуден скиталец, самотен и безутешен:
Да ходим, да се скитаме
Немили, клети, недраги!
Обичта към родината - саможертвата
Но картината на родното място е оградена сякаш в рамка от знаците на робството:
турчин, че бесней
над бащино ми огнище
........................................
там, дето баща и братя
черни чернеят за мене!...
Тиранинът осквернява най-святото и свидното, кара хората да страдат. Цветовият контраст е подчертан от тавтологичния израз "черни чернеят", характерен за народната песен. Момъкът не може да понесе този варварски акт и се опълчва. Той вече е готов да се бори за близките си и да се жертва за тяхното щастие:
Там аз за мило, за драго,
За теб, за баща, за братя
За него ще се заловя...
пък ...каквото сабя покаже
(3) Омраза към поробителя
Лирическият Аз отхвърля робството като жестока неправда. То е не само потисничество, а “сюрмашко тегло”, "черна прокуда", "бяс". То е отвратително зло, по-страшно и по-неморално от смъртта. Робството прогонва от родните места младите - бъдещето на един народ. Откъсва син от майка, брат от брата, разделя влюбените. Игото разрушава най-здравите и пълноценни човешки връзки, убива духом. То е разруха и гибел за народа, за семейството, за личността. Именно затова поробителя е наречен "безверни" ,а тиранията трябва да бъде отхвърлена, дори прокълната: “Но кълни, майко, проклинай..”.
(4) Чувството за чест и дълг
Да се бори с робството е въпрос на чест и морал за героя. Той е високо нравствена личност и желае да живее достойно и праведно, да се посвети на възвишен идеал. Бунтът срещу деспотията и неправдата е именно такъв идеал. Той е най-благородното призвание, което ще даде стойност на живота му. Борбата е едновременно въпрос на човешка чест и на патриотичен дълг.
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
.........................................
пък...каквото сабя покаже,
и честта, майко, юнашката!
(5) Борбата - единственото призвание и съдба
Лирическият герой прави своя съдбовен избор. Този избор е единственият възможен и правилен, за да се съхрани като човек, българин и патриот. Неговото решение е дълбоко мотивирано и осъзнато и момъкът го приема като своя съдба. Само въоръженият бунт ще позволи на народа да отхвърли робството, а на него самия - да се завърне при близки и любима. Борбата е най-благородното призвание в този исторически момент.
(6) Борбата - "път...страшен"
Но врагът е изключително жесток и силен. Борбата с него ще продължи дълго и ще струва много скъпо. Затова борбата е наречена "път" - дълъг, мъчителен и труден, осеян с множество жертви и геройски пролята кръв. Бунтовникът е готов да извърви този път докрай, а той води към смъртта. Героичната саможертва е неизбежна и необходима. Тя е цената за успеха. Затова и борбата е определена още и като "път...страшен".
пътят е страшен…
аз може млад да загина…
(7) Борбата - "път...славен"
Но борбата е също така и път "славен", защото отвежда към народната памет. За героя, паднал в битка, ще се пеят песни, ще се разказват легенди. За него е отредена най-високата "награда" -
да каже нявгя народът:
умря сиромахът за правда,
за правда и за свобода...
Народната любов и признателност е най-достойното битие, достъпно само за истинските синове на България. Героичната саможертва в бой за свобода осмисля човешкия живот, дава му изключителна стойност и се оказва най-прекият път към вечността. Така безсмъртието се осмисля като много по-ценно от живота, като единствен коректив на робското безвремие и забрава.
Домът и пътят
(съчинение разсъждение върху поемата “На прощаване")
Поезията на Христо Ботев обединява в едно неговия житейски път и художествените му обобщения. Ботевите стихотворения са откровение за красивото в душевността на българина. През вековете на робство, той, българинът, въпреки робското унижение, съхранява своята национална чест, своето достойнство. В стихотворението ”На прощаване” поетът разкрива революционната си същност чрез съкровената изповед на бунтовника емигрант преди да тръгне по страшния, но славен път на борбата.
Лирическият герой е човек със свободен дух, непреклонен пред тиранията. Той прави своя житейски избор и тръгва по пътя на борбата с ясното съзнание какво го очаква- най-вероятно смъртта или тъй жадуваната свобода. В минутите на въображаемата раздяла с близките като светъл образ се откроява образът на родния дом, заради достойнството на който героят тръгва по пътя на борбата за свободата на отечеството. В поругания дом няма спокойствие. Страшният, но славен път е единствен за спасяване на чест и родина.
Един от най-важните мотиви за раздялата с “майка, с либе хубаво”, с “баща и братя” и с отечеството е силната омраза към поробителите. Робството също мотивира лирическия герой да тръгне по пътя на неравностойната кървава битка. То е непоносимо и мъчително за патриота. Емигрантът живее в изгнание, но със спомена за родната земя. Символ на родното в стихотворението е дома – бащиното огнище. Неговата святост е тръгнал да брани бурният и непокорен син. Защото за българина то е особен център на духовността. Любовта и омразата са полюсни чувства характерни за цялата Ботева поезия. Те изпълват душата на лирическия герой и са тясно свързани с родното. Тези чувства са неделими едно от друго, защото силната любов към близки и родина поражда безгранична омраза към поробителите:
Но туй щат братя да видят
и кога, майко, пораснат,
като брата си ще станат-
силно да любят и мразят...
Бунтовникът е наранен, защото животът му безлично преминава в “ тази тежка чужбина” и с болезнено чувство всеки ден си спомня за красотата, топлината и спокойствието на бащиния дом. Болезнени са и мислите му, които му напомнят за страданията на неговите близки. Безчовечното поведение на тираните е внушено само чрез един емоционално обагрен глагол “ бесней”, който е достатъчен, за да илюстрира жестокостта и свирепостта на поробителите. За бореца за свобода споменът за бащиното огнище е дълбоко стаен в сърцето му. Ботев поетично посочва къде е родния дом на бунтовника чрез трикратната анафора “там”. “Там” е светът на родното и чуждото, мисълта за който носи болка, но и силна омраза, желание за мъст и борба. Там отвъд “тиха бяла Дунава” е неговият бащин дом, където борецът е роден и закърмен с любов към родната земя и ненавист към потисничеството. Лирическият герой се подготвя да премине Дунава- една река, превърнала се в разделителна граница между унизителното съществуване в негостоприемната чужбина и робската действителност в родната страна. Далеч от родината, дома и близките младият емигрант се чувства самотен и отхвърлен, което е изразено чрез разгърнатия епитет “немили, клети, недраги”. Домът е образно въплъщение на идеал за тясната връзка между интимно - личното, семейно – родовото и общонародното. Бунтовникът доброволно избира страшния, но славен път на героичната битка, защото има свободолюбив и независим дух, разкрепостен от робството, тиранията и насилието.
Саможертвеният път на Ботевия герой преминава през смъртта и победата, за да стигне най – накрая до пиедестала на свободата и безсмъртието. Този път от робството до свободата е страшен, защото поемайки по него лирическият герой се обрича на сигурна и неизбежна смърт. А е славен, защото е осъзнат, осмислен и доброволно избран, защото е бунт срещу поробителите в името на свободата. В тази неравна борба бунтовникът защитава не само своя бащин дом, близките си, но отдава живота си в името на свободата на целия народ. Славен е и защото води към безсмъртието, което народната памет ще съхрани и ще предава от поколение на поколение. Лирическият герой поема по този неизбежен път, защото не може да се примири с робската участ на своя поробен народ. Той не може да гледа “турчин, че бесней” над бащино му огнище. Борецът е направил този съдбоносен и саможертвен избор, защото неговата гордост е поругана, най-близките на сърцето му живеят в немилост и безправие, неговите съкровени спомени за детството и бащиното огнище са осквернени. Дори и да разбира, че изходът от тази битка може да бъде фатален за него, той не се разколебава в избора си. Гибелта на бунтовника е трагична, защото в редовете на борбата ще бъде покосен един млад, човешки живот, защото тя причинява голяма неутешима мъка в сърцата на близките: майката, либето:
....и две щат сълзи да капнат
на стари гърди и млади...
Ботев естетизира смъртта на героя и я представя като нещо красиво, за до ни внуши величието на саможертвата и безсмъртието на подвига. Смъртта, приела натуралистичен образ в черно – бели краски, не трябва да разколебава никого от борбата, а напротив трябва да мобилизират силите и енергията му. Бунтовникът не се плаши от смъртта, а я приема като един героичен край на достойно извървян път. В “На прощаване” свободата и смъртта са равноценни. Смъртта в името на свободата означава безсмъртие. Това е едно от посланията на творбата постигнато чрез представата за митологичното сливане на човек с природа, човек и Космос.
Патриотът осъзнава, че смъртта е най-вероятния изход от битката и затова заръчва на майка си да разкаже на братята му за неговата гибел:”да помнят и те да знаят, че и те брат са имали” и да възпита у тях силен и непокорен дух, който да ги накара силно да любят и мразят”. Оттук идва и надеждата на Ботевия герой, че братята му ще продължат борбата за свобода и че смъртта му няма да е напразна. В прекрасните си блянове лирическият герой допуска, че може да пристигне в родния си край и да бъде посрещнат като победител. Най – големият лавров венец от борбата е свободата – величествена и бленувана, но във въображението на бунтовника тя придобива реални измерения. Макар и само блян тази представа носи най – хубавото и най – светлото от душата на лирическия герой – романтизъм, порив към красивото, стремеж към щастие. Представяйки си картината на победното завръщане, патриотът мечтае за малко вероятната възможност да изпита със сърцето си щастието от срещата близките си и опиянението от тяхното ликуване. При мисълта за това в съзнанието му отново изникват образите на майката и либето. Чрез забавения тържествен ритъм на стиховете Ботев ни внушава радостта и топлотата бликащи от срещата на бунтовника с любимите му хора:
И тогаз с венец и китка
ти, майко, ела при мене,
ела ме, майко, прегърни
и в красно чело целуни-
красно с две думи заветни:
свобода и смърт юнашка!
Целувката на майката е най-голямата награда за юнака. Поетът използва възклицателни изречения и глаголи в повелително наклонение: “берете”, “късайте”, “плетете”, за да ни внуши жизнерадостната атмосфера и радостта от постигнатата свобода. Страшният и славен път на бунтовника води към смъртта- смъртта в името на идеала,на бъдещето. Народът ще бъде вечно признателен на бореца за свобода, за народни правдини, за българска чест. Това е малкото, което иска за себе си лирическият герой. Този страшен, но славен път води към духовното безсмъртие:
Но...стига ми тая награда-
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...
Патриотът вярва, че със саможертвата си заслужава да остане в паметта на народа, защото смъртта в името на висш идеал оставя светла следа в народната памет.
Домът и пътят-два образа, убедително сътворени от поетическото слово на Христо Ботев в поемата “На прощаване..”! Два образа, неразривно свързани с художествено обобщения образ на възрожденеца – революционер от последните години на Българското възраждане, образ, който буди в сърцето на българина чувство на самоуважение като народ.