Хелп за се за Дон Кихот - 10 клас! [Архив]

RiseGirl

11-12-2008, 15:31

" Съвременните донкихотовци в джунглата на човешкото безразличие"

В световната литература има много произведения, народни и национални в най-добрия смисъл на тези думи, които стават принадлежност на народа, който ги е създал, а ако придобиват общочовешко значение, то е само доколкото такова значение има и нацията, в която са се родили. Андриада на Волтер е възможна само във Франция, тя е немислима извън френския национален живот. Гьотевият Гьоц фон Берлихинген е изключително немски, както немски са Лутер и Мюнщер. Обломов е руско явление, руски са и многобройните купци на Островски. Но когато в националния характер преобладават общочовешки черти, когато и в произведенията на художника те са, които доминират над специфично националното, тогава и произведението придобива общочовешко значение не само поради общочовешкото значение на създалата го нация (Франция от епохата на класици-зма е духовна норма в Европа), а само по себе си, чрез собствени идеи и образи. Така могат да се разберат Шекспировите италианци, Пушкиновите испанци. ''Дон Кихот'' е най-испанската, но същевременно и най-общочовешката книга. Литературните герои стават толкова популярни, те така заживяват в живия живот и до такава степен съучастват на хората в пътищата и делата им. Блестящият рицар се играе от застарелия съсухрен идалго, чевръстият оръженосец – от дебелия непохватен негов съсед, блестящите доспехи са заменени с няколко ръждясали останки, лъскавите шлемове – с бръснарски леген, буйните коне – с мършава кранта, красивите дами на сърцето – с миризливата селянка. Възвишеното е станало низко, героичното – безпомощно, тържествено-патетичното – смешно, и в тази игра на живота социалните върхове са отправени към низините, ''горе'' е станало ''долу''. Всички изисквания на пародията са изпълнени. Целта е постигната – рицарския роман е смазан. Разумът на безумието. Истината е, че от една страна липсата на каквито и да било добродетели в днешно време (каквито Дон Кихот безспорно притежава) са нещо трагично. Романтиката, добронамереността, искреността и др. са неща, без които лично на мен ще ми бъде трудно да живея, но за жалост все по-често се сблъсквам с деградиралия човешки мироглед и ценности. Безразличието на хората към тези нравствени качества ме кара да се замисля, дали човекът е толкова съвършено същество, колкото е описано в Дарвиновата теория. Дори и аз като Дон Кихот жадувам за обич... Обич не от роднини или близки, а искрена, добронамерена и чиста. Обич, която да сплотява хората, а не да ги отчуждава. Любов, в която няма противоречия. Просто любов към ближния... Но може би и аз като героя на Сервантес съм наивен. И аз вярвам в химери. Втори Исус няма да се роди! Колкото и странно да звучи... Истината е, че няма кой да изцери народа на безсмислието. Няма да има Нирвана на морално деградиралото човечеството. Образът на Дон Кихот е пародия във всяко едно отношение – външност, доспехи и т.н. Може би и двамата със Санчо са малко или много посредствени и са изпълнени с прагматизъм, защото специално главния герой -Дон Кихот-прекалено много драматизира и идеализира ситуациите, не приема поражения, измисля си неща с цел да утвърди без проблеми и пречки своята трансцедентална битова и житейска политика. Истината е, че в джунглата на човешкото безразличие, хората като героя на Сервантес /донкихотовците/ няма да успеят да намерят своето място сред малодушието на човечеството към тези, дори и преувеличени, и идеализирани нравствени качества – би сразило и унищожило последователите на Дон Кихот. Хубаво би било, ако поне малко приличахме на ''рицаря'' от романа – да не се отказваме от целите си, да бъдем закрилници на романтиката, която определено си изчезва, да спасяваме доброто, та дори и да бъдем мечтатели... Защото ''човек е толкова голям, колкото са големи и мечтите му''. Но мечтател определено не значи фантазьор или наивен човек, който вярва в неща, които никога не биха могли да се случат. Защото ''човек може да иска Луната, но това не значи, че ще я получи'' (Силвен Руде). Границата е много малка, но както казват французите: ''Viver le petite differensсе'' (фр. ''Да живее малката разлика''). Да си герой в негероично време е трудно или по-скоро невъзможно. В това се състои и пародията в романа на Сервантес. Разумът на безумието – така Исак Паси характеризира ''Дон Кихот”. Вярно е, че Дон Кихот има последователи – не е лошо! Стига тези хора да са ''здраво'' стъпили на земята – без да преувеличават, хиперболизират или идеализират действията и поривите си, които в последствие се оказват и комични. Една латинска мъдрост гласи: ''Dum spiro - spero'', което означава: ''Докато дишам – надявам се''. Затова и аз се надявам добрите и поучителни качества на Дон Кихот да останат в бъдещето. Деградацията на човечеството се дължи главно от борбата за власт, узурпирането й и ''тиранията'', на която сме жертва всички. За това по-добре Дон Кихот, отколкото Граф Дракула или Терминатор. Трябва да вярваме, че не всички ангели имат крила и да потърсим своя в действителността – в джунглата на човешката трагедия – та дори и той да се казва Дон Кихот.