PDA

View Full Version : Класно по литература! Три теми!



Urlacher
11-13-2008, 16:43
Моля ви помогнете за една от следните теми:

1. Пречистващата сила на любовта в Шибил.

2. Щедрост, благородство и състрадание в Серафим.

3. Мотивт за красотата, греха и прошката в Албена.

Класното е утре и ако някой може да ми помогне ще съм му много благодарен

amazonkata90
11-13-2008, 16:47
Виж това за"Шибил":

Хуманизмът е дълбоко присъщ на българската литература ,защото неините творци са водени от действена любов към човека. През Възраждането и първите десетилетия след Освобождението хуманизмът на българските писатели своеобразно се пречупва през националното и социалното , кръвно се вплита в техния демократизъм, защото любовта е "центрирана" към човека от народа и народните маси като цяло, дори в епоха на социална поляризация.
Йордан Йовков е един от първите български творци /след П.П.Славейков/, който обръща поглед към човека като индивидуалност, към неговия нравствен свят. Потърсим ли корените на Йовковия хуманизъм ще ги открием в сложното отношение епоха - творец. Йовков се утвърждава като писател в началото на XX в., след войните, които задълбочават социалната поляризация и дехуманизацията на обществото, обезценяват човешките добродетели. Критическият реализъм притъпява социалния си патос, за да задълбочи психологическата си проникновеност. Символизмът е в криза, особено след Първата световна воина, когато под напора на събитията един след друг неговите последователи не без драматизъм се ориентират към реализма. Изгрява талантът на Христо Смирненски, който поставя началото на ново изкуство, съзвучно с времето.
В този обществен и литературен контекст се утвърждава разказвачът Й. Йовков, човек с фина душевност, деликатен и самовлъбен. На грозното в действителността той противопоставя красотата, на обезчовечаването - култа към човека, на дисхармонията в обществото - хармонията в човека. Красотата в творчеството на Йовков е позиция, от която оценява света и човека, основа на неговата нравственост и естетика, на светогледа му. Тя е дълбока свързана с хуманизма на писателя, с убежденията му, че човекът е прекрасен, той има своето право на щастие и свобода на духа. В творчеството на Йовков нравствената духовна сила на човека винаги е свързана с човечност и красота в конкретно - историческото и непреходното, в националното и общочовешкото. Доброто и красивото са основните акценти в творчеството на писателя. Доброто е в хармонизирането на отношението на човека със света. То е естественото, природното и родовото и е в съгласие с "вроденото" в човека. Доброто е в основата на цялостния човешки харакктер.

Любовта на Шибил е израз на духовна сила, която извисява човек до ръста на планината. Шибил е млад и хубав, мъжествен и суров. Освен физическа неговата красота е в разцъфтяването на нравствени пориви, във вътрешната му свобода. Той не познава колебанията. Следва решенията си неотклонно. Няма страх от смъртта. Йовковите герои са чужди на мъчителните вътрешни противоречия, на съмненията и раздвоенията на модерния човек. Те са душевно цялостни. Най-често изживяванията им не са сложни, но пълнокръвни - в това съзираме косвената реакция на Йовков срещу естетиката на символизма и срещу етиката на човешкото раздвоение.
Смъртта на Шибил е проста и великолепна песен за величието на хайдутина и силата на любовта. Шибил върви огрян от пролетното слънце, като ореол около осанката му са венецът на Балкана и цветните облаци на овошките. После между двата трупа като петно кръв се червенее карамфил. Всичко в този разказ звучи на струната на най-висока и най-чиста романтика - и обстановката, и събитието, и природата. Тази романтика е плод на голямата любов на Йовков към човека, на вярата му в красотата, заложена в човешката душа.
Шибил не познава половинчатостите в живота, отдават се на желанията си докрай, за тях не съществуват преградите на общоприетата нормативност.
Любовта при Йовков често е призвана да осъществи в героите радикална смяна на мисли и устои, която довежда със себе си преоценка на собственото битие. Срещата с Рада се оказва решаваща в живота на Шибил, защото тя пробужда любовта, а с нея човешкото начало в разбойника. Красива е Рада с джанфезена рокля и дяволита усмивка. Красив е Шибил със смелостта си, когото заптиета и кърсердари търсят под дърво и камък, красива е и природата. Йовков търси не само физическата красота, но и вътрешното обаяние, оная мъчно уловима и непозната сила, която увлича и покорява: ”Каква чудновата бърканица от жена, дете и дявол" - мисли Шибил за Рада. Страшният хайдутин е уловен в момент на разчупване, ставане. Красотата на Рада ражда любовта, а тя променя Шибил. Любовта извисява духовно човек. Чрез нея Йовков внушава: всеки човек е способен да обича. Любовта променя хайдутина Шибил към добро. Героят не мисли за обири и за убийства. В края на разказа той е вече друг. Йовков дава своя шанс на човека, решил да се промени към добро. Млад и красив, красив и добър е Шибил: "Дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато. Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но хубав и напет". В края на разказа сравнението на карамфила с петно кръв символизира пречистващата и извисяваща любов, красотата в човешкия живот и способността да се обича.
Писателят - хуманист говори с вълнение за красотата - любов, за необходимостта от чувството на дълг към близки и народ ,зове за премахване на злата стихия в човека и за стремеж към добри дела ,за съгласуване на сърдечните влечения с повелите на времето.
Героят е поставен в началото на разказа в кръстопътни екзистенциални ситуации, моменти, в които е взел съдбоносни решения да промени досегашния си безнравствен живот. Цялото му поведение в разказа е разкрито чрез жестове, които преобръщат изцяло традиционния модел за героичното в българската литература. Шибил слиза от планината, за да захвърли хайдушките дрехи; и слиза заради жена; изгубва хайдушкото си романтично име – майка му го назовава с името Мустава, с което е известен преди да стане Шибил, и като връх на това отива доброволно да се предаде. За разлика от него героят на Ботев например се устремява към Балкана, нарамва пушката, сбогува се с либето, заради борбата отива геройски да загине като запази по този начин безсмъртно своето име. Става ясно от тези жестове на Шибил, че Йовков търси героиката не в патриотично - националното, а в индивидуално - психологически план. До срещата с Рада Шибил е бил опонент на света долу. Тривиално познатия свят е тесен за неговия порив към волен живот, юначност и сила. Но попадайки в света горе Шибил е заживял в нравствен хаос – станал е разбойник. Той е нарушил хармонията у себе си между естетичните и етичните импулси. Според хуманистичните концепции на Йовков грешникът не е изначално обременен със зло, безнравственият му живот е само временен епизод от неговото битие. Знак за трагичната му заблуда, че може да живее в единение със себе си като нарушава морални закони на живота, съгражда човешкия ред. Процесът на синхронизиране между етичните и естетичните стремления започва в мига на внезапната среща с Рада. Това е мигът, в който Шибил разбира, че светът горе не е истинско царство на свободата и красотата. Знак за неговото духовно разколебаване е отношението му към Рада. За разбойниците от групата Рада е плячката, за Шибил тя е друго. Разбойниците гледат алтъните, знак че емоциите им се движат в прагматичен периметър. Шибил гледа лицето – естетическа проява. Това различие в позициите е знак за разкриване на Шибил и със света горе. Мразен от съселяните си, Шибил става чужд и на своята чета. Те побягват от него като от “чумав”, защото не могат да му простят, че е нарушил свещената хайдушка клетва – няма място за жена в душата на хайдутина. Срещата с Рада довежда героят до неговото тотално отчуждение и от двата свята. Става ясно, че светът горе не може да бъде царство на свободата, защото налага забрана на правото за любов. Отчуждаването на Шибил от двата свята е разкрито чрез ярка ярка пространна метафора: “Шибил изпрати жените до края на гората, където вече започва полето”. Краят на гората и началото на полето е не само пространството, но и екзистенциалната граница, символизираща междинно ничията среда, в която се озовава героят. Срещата с красотата е съдновна, тя се явява регулатор на нравствеността, катализатор на духовната промяна, сила, тласкаща героя към промяна на досегашната си социална самоличност. Поривът на Шибил към Рада е абсолютно безсе*ичен, над него не могат да властват съображенията на разума над предупрежденията на майката да не отива на срещата, защото ще го убият, е знак, че естествения инстинкт на Йовковия герой е по-силен от инстинкта за самосъхранение. Сцената на втората среща на Шибил и Рада е максимално естетизирана. Тя създава впечатление, че красотата ще извърши отново чудото – превърнала веднъж разбойника в смирен и почтен човек, тя ще умилостиви дебнещите го в засада съселяни, ще помогне да опростят греховете му. Оказва се, че и тук подвластен на красотата отново е индивидът, а не групата, беят изрича думите: “Какъв юнак! Какъв хубавец!” – идеята за неподсъдимостта на красотата. Физическата хубост е знак и за духовно обаяние според бея. Прагматичния конструктивен рефлекс на греха в лицето на Велико Кехая.
Значението на смъртта – В един план е кулминационен момент, в който грешникът постига духовно единение със себе си, в друг план тя е израз на несъвместимостта на романтичното - любовните копнежи с битовата проза на живота (забранената любов между чорбаджийската щерка и обирджия не може да има реализация). В трети план смъртта е доказателство, че човек с изключителни физически и духовни възможности не може да се вгради в обикновения свят. В четвърти план едновременно с това гибелта му въвежда идеята за изкуплението на греха – конфликтът между моралиста – обвинител и покъртителната картина – Йовков оневинява.
Йовков е в духа на романтичните традиции в класическата литература, използва един устойчив художествен модел, базиращ се върху успоредяване на идеята за духовното прераждане на грешника с идеята за смъртта като най-пълноценностна проява на изкуплението.


Преклонението пред човека играе твърде важна роля в творчеството на Йовков. То еманципира етиката му, дава му широта на погледа и мъдрост на оценките. Кое е добро за Йовков? Добро е всичко, което дава криле на човека. Мярката за стойностните неща на писателя е разгръщането на човешката природа. От всичко човешко Йовков най-много обича размаха и красотата на безкористния, самозабравения и жертвения порив към красивото и хуманното, без което животът на човека е немислим.