olive_oil
11-13-2008, 16:35
Като начало искам да ви кажа, че преди да ми се случи всичко това, колко за банално смятах жалванията на несподелено влюбените момичета. Днес обаче далеч не ги иронизирам в мислите си.
През лятото започнах да сервирам в ресторант близо до вкъщи. Запознах се с едно момче (клиент) на 24. Поиска ми телефона и без мн овъртане му го дадох. Излизахме две седмици и без да се колебая преспах с него. Просто се влюбих безумно и реших че той е Човекът. Паралелно с излизанията ни той казваше колко много го притеснявала разликата в годините. Аз го убеждавах, че щом се харесваме това няма значение. Обясняваше ми как не бил толкова добър, за колкото съм го мислела и че когато бил на моите години преспивал с момичетата и ги оставял. Сега след три месеца си казвам че изобщо не се е променил. Също така не му се искаше да се обвързва, защото му предстоеше заминаване извън софия за цяла година. Но не го обвинявам за нищо и съм все така съм готова на всичко, за да бъда с него. Знам, че звучи банално, но е истина. След като спряхме да излизаме и уточнихме, че нещата няма да продължат, поне не сега се случи нещо и в семейството ми. Майка ми си тръгна от втория си съпруг. Аз останах да живея при него с брат ми. Реших и да остана на работа. Всички ме убеждаваха да уча и работя, но бях толкова потресена и разтресена от това че въпросното момче на иска да е с мен, че обезумях. Обуждах и се карах с майка ми, обвинявах я, че заради нея спирам училище и си мислех, че ще се почувствам по-добре. Сега имам изпитни сесии по няколко предмета, като се провалих на два от три изпита. Сега с чиста съвест мога да кажа, че провалих живота си, защото не бях на себе си. Не проумявам как успях да се влюбя толкова много и то само за две седмици. И става все по-зле. Спира да ме интересува всичко и всички около мен. Продължавам да работя, след работа седя на компютъра и с часове играя карти. Спя по няколко часа и дори не ми пука че съм уморена. Имам чувството, че това което чувствам далеч надвишава границите на разумната любов. Незнам какво става с мен. И никой не вижда че съм се променила. Не споделям особено и всички си мислят, че съм наред. Държат се сякаш съм същата, но не виждат, че не съм. Преди обичах да се разхождам, да съм сред хора, да се забавлявам, дори да уча. А сега само се моля и плача, за това, че той не иска да е с мен. Имам чувството, че мразя всички наоколо, но не и него. А така ми се иска да го намразя. Но не мога.
Мерси на всички, посетили темата ми. Благодаря предварително за всички мнения, положителни или отрицателни.
През лятото започнах да сервирам в ресторант близо до вкъщи. Запознах се с едно момче (клиент) на 24. Поиска ми телефона и без мн овъртане му го дадох. Излизахме две седмици и без да се колебая преспах с него. Просто се влюбих безумно и реших че той е Човекът. Паралелно с излизанията ни той казваше колко много го притеснявала разликата в годините. Аз го убеждавах, че щом се харесваме това няма значение. Обясняваше ми как не бил толкова добър, за колкото съм го мислела и че когато бил на моите години преспивал с момичетата и ги оставял. Сега след три месеца си казвам че изобщо не се е променил. Също така не му се искаше да се обвързва, защото му предстоеше заминаване извън софия за цяла година. Но не го обвинявам за нищо и съм все така съм готова на всичко, за да бъда с него. Знам, че звучи банално, но е истина. След като спряхме да излизаме и уточнихме, че нещата няма да продължат, поне не сега се случи нещо и в семейството ми. Майка ми си тръгна от втория си съпруг. Аз останах да живея при него с брат ми. Реших и да остана на работа. Всички ме убеждаваха да уча и работя, но бях толкова потресена и разтресена от това че въпросното момче на иска да е с мен, че обезумях. Обуждах и се карах с майка ми, обвинявах я, че заради нея спирам училище и си мислех, че ще се почувствам по-добре. Сега имам изпитни сесии по няколко предмета, като се провалих на два от три изпита. Сега с чиста съвест мога да кажа, че провалих живота си, защото не бях на себе си. Не проумявам как успях да се влюбя толкова много и то само за две седмици. И става все по-зле. Спира да ме интересува всичко и всички около мен. Продължавам да работя, след работа седя на компютъра и с часове играя карти. Спя по няколко часа и дори не ми пука че съм уморена. Имам чувството, че това което чувствам далеч надвишава границите на разумната любов. Незнам какво става с мен. И никой не вижда че съм се променила. Не споделям особено и всички си мислят, че съм наред. Държат се сякаш съм същата, но не виждат, че не съм. Преди обичах да се разхождам, да съм сред хора, да се забавлявам, дори да уча. А сега само се моля и плача, за това, че той не иска да е с мен. Имам чувството, че мразя всички наоколо, но не и него. А така ми се иска да го намразя. Но не мога.
Мерси на всички, посетили темата ми. Благодаря предварително за всички мнения, положителни или отрицателни.