sexa_na_kompleksa
11-15-2008, 09:13
Виж това:
ИВАН ВАЗОВ
“НЕМИЛИ-НЕДРАГИ”
ПЕТА ГЛАВА
Повестта “Немили-недраги” е картина на вълнуваща епоха,драматична биография на едно поколение оставило име в историята ни.С много любов Вазов пресъздава живота на българските хъшове в Румъния,като изгражда незабравимите образи на тези мъченици и герои,поборници за свободата на България.Те са хора различни,но обединени от мисълта за родината и любовта към нея от готовността да жертват живота си в името на свободата й.
С психологическо проникновение в пета глава Вазов пресъздава драматичната смърт на странджата,като описва мизерията,в която умира стария хъш,поведението и предсмъртните му думи пред Бръчков
Странджата умира сред мизерията на запустялата кръчма,изоставен от своите приятели.Но стария поборник надмогва обидата и физическите страдания с несломим дух и стоицизъм.Единствените му терзания са свъззани с неизпълнения дълг към отечеството.Последните му мигове и думи пред Бръчков са пример за човешко достойнство и всеотдаен патриотизъм.С това си поведение Странджата се проявява като героична личност от епохата на Възраждането.
Описанието в началото на пета глава изгражда ярък контраст между атмосферата в народната кръчма на Знаменосеца преди и сега,когато нейният съдържател не може да върши обичайната си работа.
Доскоро шумна,оживена и пренаселена,тази кръчма сега тъне в запустение и безпорядък,в студ и прах.Странджата е повален на одърчето от болестта и липсата на грижите му променя до неузнаваемост това убежище на българите емигранти.В кръчмата е мрачно,студено и тъжно без топлината на огнището,без веселото къкрене на боба.Художествените детайли:”съдовете,шулците, чашите,немити и без ред,лежаха повалени по лавиците и дебел пласт прах ги покриваше вече...” засилват усещането за самота и обреченост на бедния собственик.
Контрастното изображение на кръчмата преди и след повалянето на Странджата разкрива колко значим е бил стария хъш за сънародниците си.
Болестта,която поваля Странджата на легло, лишава кръчмата от човешката му топлота,а изгнаниците емигранти от неговото материална и морална подкрепа. Подгонени от глада ,те се разпиляват и изоставят болния си сънародник тогава , когато той има най- голяма нужда от тях.Отсъствието на Македонски, Попчето и Хаджият, обичайните посетители и най- блезки другари на Странджата, правят предсмъртните му дни на още по-тягостни и страдалчески. Поваленият на одърчето хъш тъгува по тях, страда искрено, че братята му по съдба са го изоставили, но той не ги кори и осъжда, тъй като битката с глада е позната на всички прокудени “най-първа и най-жестока нужда”.
Наречието “изведнъж” в авторовата реч се откроява с особена смислова натовареност.Читателя узнава още в първа глава , че съдържателят на кръчмата е неизличимо болен, а честата му кашлица напомня постоянно за това.Затова епитетът”изведнъж” в повествованието издава повече мълчаливото й понасяне, упоритото й пренебрегване, за да продължи да се грижи за другите, по-младите и по-бедни страдалци на отечеството.
Мъченичеството на стария знаменосец в последните дни от живото му се внушава особеноно силно и от описанието на физическата му немощ и променения му до неузнаваемост външен вид.
От болестта лицето на Странджата придобива смъртна бледност, очите му, “избистрени и необикновено лъскави” , хлътват ужасно, а старите рани по бузата му посиняват и потъмняват.Странджата кашля упорито, пъшка изгубва охота, а и възможност да се докосне до каквато и да е храна.Истински мъченик е стария хъш в последните дни от живота си.
По-тежки от физическите страдания и болката, “че няма да го бъде”са душевните му терзания за неизпълнен докрай патриотичен дълг.Най-силно го измъчва мисълта, че смъртта му изпреварва часа на новата борба за свободата на отечеството, че я чака на одъра, а не в Балкана.Копнежът по борбата и спомените за отминалити юнашки дни го спохождат по-често, отколкото мисълта за близките му.
Всеки ред от началото на пета глава открива една незаслужена и мизерна смърт на безкрайно шедрия, добър и гостоприемен съдъзжател на кръчмата.
Погледнато от друга страна, освен като мъченик, Странджата умира и като герой.Приближаващата смърт сигурно побеждава тленното у него.Тя обаче не успява да покоси силния дух на знаменосецът. Старият хъш стоически превъзмогва физическата болка инемощ, намира у себе си и сила да преглътне обидата, че умира сред такава мизерия, далече от близките си и изоставен от другарите си.Пред лицето на смъртта той не изпада в малодушие, не се разкайва и самосъжалявя. Епитетът”гордо”и сравнението в израза:”търпеше гордо и чакаше смъртта като своя гостенка” улавят могъществото на духа и човешкото достойнство на умиращия в това “подземие” българин.
Контастът между жалката емигрантска участ на Странджата, обрекла го да умре в мизерия, и светлите помисли в предсмъртните му дни утвърждава още веднъж нравствената му извисеност и всеотдайно родолюбие.
Речта на Странджата в предсмъртните му дни още по-категорично изявява героичното в неговия характер.
Последните му реплики, отправени към Бръчков, са накъсани заради физическа немощ и дълбоко вълнение.Те разкриват обаче , че и в сетните мигове стенанията и терзанията на умиращия патриот са свързани със съдбата на България.
Когато един ден Странджата събира сили, за да благодари на Бръчков, че не го е изоставил да умре сам в чуждата страна, този чисто човешки жест на искрена благодарност той завършва с дълбоката въздишка:”О, отечество!...” .Тя издава,че над личната му болка от безславната смърт отвъд Дунава е патриотичното му чувство,неудовлетвореност а,че си отива от света,без да е дарил отечеството с личната си себежертва в борбата за свобода.Тази извисеност на мислите му го характеризира като истински герой.
Трогателни са последните желания на умиращия Странджа.Развълнуван от утешителните думи на сънародника си,той пожелава за последен път да види символите на борбата,която е започнал.Накъсаната му реч сега завършва с признанието:”Ах,сладка е смъртта за отечеството!...”.Умиращият хъш гласно признава,че визша духовна наслада за него е себежартвата за Родината.Възклицанието открива съкровената му мечта,която владее непокосения от болестта му борбен дух-да умре в борбата,а не тук,сред чашите и шулците.Тази неосъществена мечта Странджата завещава на Бръчков.В думите: “Умри за България!...” са последните сили на стария герой.
С дълбоко психологическо проникновение Вазов изгражда тази вълнуваща сцена.
Двете”много скъпи неща” за гаснещия емигрант са мемоарът,издаден от Революционния комитет,и вехтото знаме,което е развявал на Балкана.Това противопоставяне между материалната оскъдица и ценностите на духа разкриват истинската нравствена извисеност на безкористния съдържател на кръчма.В мизерния си живот този болен човек не е заделял средства дори за смъртния си час,а всеотдайно и щедро се е раздавал за другарите си страдалци.Всред несгодите на емигрантския живот най-ценни се оказват символите на борбата,която е започнал.Тези величествени документи целува Странджат,преди да ги завещае на младия патриот.
Умиращите християни целуват кръста и се изповядват пред свещеник,за да получат опрощение на земните си грехове и пречистени да напуснат живота си.А за Странджата символите на борбата са светините,които целува ;младото”Юначе” Бръчков е свещеното лице,пред което изповядва спотаената си болка,за да пречисти изтерзаната си душа.На него той оставя и своя завет:”Вземи това от мене!Помни Странджата!Умри за България!”.
Истински нравствен героизъм са тези кратки подбудителни изречения от речта на героя .Странджата завещава на Бръчков да съхрани паметта на загиналите,идеята за революционната борба и сам да се посвети на делото,за да довърши освобождението на България.
Авторовата възторжено-патетична оценка на безпримерната му обреченост на родината се вписва в този епизод в образа на поета Бръчков.
Вазов неслучайно “събира” най-стария и най-младия хъш в студената и запустяла кръчма и неслучайно преплита разказа си за сетните дни на Знаменосеца с поведението и чувствата на поета.Чрез това художествено решение автора извисява патриотичния дух на Странджата и утеърждава мъченическата му смърт като нравствен подвиг,който вдъхновява младите патриоти.
Духовната обвързаност между стария и младия хъш читателя прозира в пряката авторова характеристика:”Бръчков го слушаше с благоговение.Той приемаше като свят завет всяка дума,изскокнала из бледните уста на стария герой”.През погледа на младия патриот Странджата е “юнашка душа”,но и умиращия знаменосец се обръща към предания си сънародник с признанието:”Юначе”.
Авторовото възхищение от такъв висш патриотизъм се вписва в искрените поетически обобщения на Бръчков”...твоето име ще остане славно.Ти си един герой”,”България няма да забрави своите храбри синове”.
Чрез тази обвързаност между двамата герои Вазов внушава идеята си за приемственост между поколенията.
Последното изречение от повестта в пета глава е открита изява на очевидеца Вазов,който се прекланя пред героизма и мъченичеството на обикновените хора”тогава”,в последните година от робството:”Тъй свършваха тогава предтечите на зорницата на българското освобождение”.В тази открита изява на автора има възхищение и гордост,но и искрена болка от забравата на тези герои след Освобождението.
По този начин Вазов свързва двете епохи с благородната признателнос,а не със силста на разочарованието.
Смъртта на Странджата
( V глава)
В повестта “Немили - недраги” пета глава представя мъченическата и героичната смърт на Странджата като класически пример за мъжество и родолюбие. Знаменосеца умира в изгнание и мизерия, а не както е мечтал – в славна битка на Балкана. Но неговата гибел е осмислена и като героизъм.
Експозицията представя промяната на народната кръчма, след като стопанинът й е повален от смъртоносна болест. Тлението на живота на Знаменосеца е внушено чрез преображението на неговата изба, в която се възцаряват студът и разрухата. “Огнището загасна, дето весело къкреше бобът; съдовете, шулците, чашите, немити и без ред, лежаха повалени по лавиците и дебел пласт прах ги покриваше вече...” Картината създава печално настроение. Скромната изба на благородния герой вече не може да служи за дом на изгнаниците. От обител на съзаклятници, от пространство на един български свят в чуждата земя, от уютно и оживено кътче народната кръчма става трагичен декор на последните мигове от живота на Знаменосеца. Описанието на кръчмата контрастира с това от първа и трета глава на повестта. Победен от болестта, домакинът си отива, обърнал гръб на всекидневието, устремил се към вечността.
Старите хъшове не са около смъртния одър на Странджата. На него му е съдено да умре в самота и страдание. Започва да се разпада общността, която е крепил с духа и всеотдайността си. Всеки от другарите на Знаменосеца се опитва сам да се спаси от глада – “тая най- първа и жестока нужда”. Хъшовете са сурови хора, срещали са смъртта и тя не ги трогва. Те търсят начин да оцелеят, за да бъдат полезни на отечеството, когато то има нужда от тях. Вазов не упреква хъшовете, но се долавя горчивината му от това, че съдбата отрежда Странджата да бъде изоставен именно, когато има най- голяма нужда от подкрепата на своите приятели. С още по- трагични нотки звучи краткото авторово уточнение, че единствен Бръчков остава до смъртния одър на стария събрат. Младият поет е прозрял, че има една по- висша грижа от оцеляването на тялото – нравственото “подкрепление” за “таз юнашка душа”. Благородният жест на Бръчков е съпричастие към последното изпитание на умиращия патриот. Новакът в хъшуванията става изповедник на стария герой, осъзнава съдбата му на мъченик и всеотдаен патриот. Бдението му край одъра на Странджата е истинско посвещаване в хъшовството за поета.
Доказателство за мъченичеството на Странджата в предсмъртните му дни е пестеливото му портретно описание. Бледността на лицето му, “ужасно” хлътналите очи, потъмнелите рани създават представа за непрекъснато отпадане на болния, който страда и от кашлицата, раздираща гърдите му.Болестта сломява тялото, но не и духа на Странджата. Той стоически търпи физическите страдания и споделя с младия си събрат само душевните терзания. Поведението му пред смъртта е пример за духовната сила на един герой. Пряката му характеристика и сравнението стават израз на тази идея: ”Той познаваше, че няма да го бъде, но търпеше гордо и чакаше смъртта като своя гостенка.” По тежка от мъките на изтощеното тяло е болката от несбъдната мечта. Мисълта, че чака смъртта прикован на легло в чуждата страна, а не я среща в бой за свободата на родината, тормози Странджата, защото е патриот. Вазовият герой е неутешим, че умира в постелята, а не в сражение на Балкана. Пред смъртта в паметта на стария хъш възкръсват образите на близките му, останали в родината, с която е навеки разделен. Тежи му и фактът, че за целия си достоен и героичен живот не е успял да събере имущество, което в знак на благодарност да завещае на Бръчков. “Аз нямам нищо. Нищо нямам...освен едни паници – те не струват нищо. Нямам нищо какво да ти оставя за спомен.” В признанието има сдържана болка и желание за последен благороден жест. Многократното повторение на отрицанието “нищо” и уточнението, че Бръчков е принуден да продаде съдовете от кръчмата, за да плати погребението на своя другар, потвърждават, че хъшовският живот обрича достойните българи на несрета и мизерия.
Преките характеристики на героя и диалогичните сцени съпоставят образите на Бръчков и Странджата. Умиращият разбира на какъв стоицизъм и жертваност е способен младият хъш, предчувства може би бъдещите му героични подвизи и го нарича с обич “юначе”. Той е дълбоко трогнат от милосърдието на младият българин, дарил му последна утеха, оказал му грижа и почит. С патетичните си слова поетът вдъхва вяра във вечната памет за славните дела на герои като Странджата. Кончината на Знаменосеца е трагедия, но и прослава на героичния силен дух. Някогашният поборник прави равносметка на своя живот, защото е родолюбец: ”О, отечество!...Ах, сладка е смъртта за отечеството!” Привързаността към отечеството е източник на сила. Тя му е необходима, за да посрещне твърдо смъртта и да остане верен на идеала: ”Спомените за тия юнашки дни правеха го да му поолекне”. Авторът не рисува конкретни сцени от битки в Балкана, за да постигне психологически вярно изображение. Многословието не е присъщо на човек, който бързо гасне. Мислите на Знаменосеца са фрагментарни, в тях се преплитат настояще и минало; репликите му са кратки, обобщаващи. В житейската си равносметка Странджата с носталгия и радост откроява славните хайдушки дни.Те контрастират на жалката реалност, но помагат на болния да запази човешкото си достойнство: ”...но търпеше гордо и чакаше смъртта като своя гостенка”. Наречието “гордо” и сравнението “като своя гостенка” внушават, че роденият за подвизи може да превърне дори обикновената раздяла с живота в героична битка. Така печели възхищението на съвременници и потомци: ”...твоето име ще остане славно.Ти си герой...България няма да забрави своите храбри синове.” Тези думи на Бръчков са висока оценка, която напомня за копнежа на Ботевия герой от стихотворението “На прощаване” да остане в народната памет. Чрез младия идеалист Вазов приканва българите да помнят делата на храбрите предци.
Косвено свидетелство за героизма на Странджата в миналото и в предсмъртните му дни са реликвите и заветът, който оставя на младия си другар.Въплъщавайки идеала на умиращия, те утвърждават идеята за приемственост между поколенията. Светините, свързани с “юнашките” дни, имат символично значение. Късът от хайдушкото знаме е знак за непобедимия човешки дух и вярата в окончателната победа. Мемоарът е исторически документ, доказващ съществуването на революционното движение. Двете вещи са съкровището на умиращия. Той трогателно се разделя с тях с прощална целувка, защото са свързани със смисъла на живота му. Ярък е контраста между вида на документа и духовното му съдържание. Реторическото възклицание “Величествени документи!” внушава свещения смисъл на вещите и за Бръчков, и за Странджата. Приемникът на реликвите е призван да съхрани идеала, който те въплъщават. Дарявайки тези скъпи вещи, Знаменосеца благодари на младежа за грижите и го приканва да поеме по неговия път. Прави го, защото, подобно на Ботевия герой от “На прощаване”, е осъзнал, че животът на един човек не е достатъчно дълъг, за да бъде завършена борбата за свобода.
Заветните думи на Знаменосеца: ”Помни Странджата! Умри за България!” са кулминацията на пета глава. Те изразяват гордата самооценка за живота и смъртта на патриота и са призив да се служи на България. Изнемощелият хъш е горд, защото не е изневерил на идеала. Живял е честно и другите има какво да научат от него. Родолюбието, мъжеството, чувството за дълг извисяват Знаменосеца, поставят го в пантеона на безсмъртните. Странджата печели последната си битка, защото побеждава страха, малодушието и отчаянието.
Пета глава завършва с кратък епилог, в който Странджата е назован един от “предтечите на зорницата на българското освобождение”. Трагичната съдба на Вазовия герой е пример за всеотдайността на предвестниците на едно друго светло време – на свободна България. Пътят към това бъдеще преминава през тяхната саможертва. Образът на Знаменосеца се огражда от ореола на светостта и се съединява със символа на българската свобода.
Смъртта на Странджата ( Vглава)
Странджата – старият знаменосец, е един от централните герои в повестта “Немили-недраги”. В неговия образ Вазов съчетава най-благородните и възвишени черти на българския поборник от годините на националноосвободителните борби. Той е от онези безименни герои, без чиято саможертва делото на големите апостоли на свобода би било невъзможно.
Странджата въплъщава нравствения патос на борбата, разкрива в най-чиста светлина духовната същност на хъша и става изразител на съкровените мечти на народа за свобода, справедливост и достоен живот. Кръчмата му е притегателно място за българските емигранти в Браила. Старият хъш се превръща в техен духовен баща и пример за подражание. Геройските му подвизи личат от дълбоките следи от рани по тялото му, но духът му е жив и непреклонен. Голямата му надежда е, че преди да умре, още един път ще развее знамето в Балкана. Като истински патриот и борец за свобода, знаменосецът предпочита геройската гибел пред безличната смърт в леглото. За съжаление неговата мечта не се сбъдва.
Странджата е повален от тежка болест, която години наред го мъчи. Кръчмата се опразва, хъшовете се разпръскват един по един. Изчезва топлината от този “остров” на българския дух и героизъм: “Огнището загасна, дето весело къркаше бобът...Разстройството и запустението царуваха вече в кръчмата, тъй шумна и многолюдна преди няколко време”. С тези думи Вазов изразява огромната си болка и съпричастност към страданието на стария хъш. Огнището се явява не просто част от обстановката в кръчмата, а изпълнява ролята на символ, в който се съчетават в едно надеждите, вълненията и страховете на българските хъшове. Огнището е онова място, което събира членовете на патриархалното семейство, сгрява ги със своята топлина, прави ги единни и уверени. То е знак за сплотеност и обич. Странджата е човекът, който доскоро е поддържал огъня не само в кръчмата, но и в сърцата на братята си по съдба.
Единствен Бръчков остава близо до Странджата в последните дни от живота му. Той е неговия дар от съдбата, неговата морална опора. Младият хъш чувства, че няма право да изостави героя, пред когото изпитва възторг и благоговение. С голяма печал той наблюдава как лицето на знаменосеца “от ден на ден се измахваше и добиваше смъртна бледност”. Очите му хлътваха ужасно, а раните по бузата му “посивяха, а после потъмняха”. Лека-полека смъртта слага своя отпечатък върху лицето на тежко болния хъш. Съзнанието му обаче е още будно, а от очите му текат сълзи, когато вижда голямата преданост на Бръчков. Този човек, който не е трепвал пред смъртта в Балкана, сега се просълзява, трогнат от вниманието на младежа. Той не се страхува от смъртта и я очаква с гордо достойнство. В тези страшни минути сила му дават спомените за геройските битки в Балкана. Голямата му болка обаче е предизвикана от факта, че умира в леглото, а не в бой с врага.
Усещайки своя край, Странджата прави равносметка на живота си. Той се връща към мисълта за роднините, които е оставил в отечеството, но това е само за миг, защото мислите му отново се насочват към Балкана. Старият хъш е оставил родния дом, пренебрегнал е личното си щастие в името на България и това го изпълва с удовлетворение и гордост. Сега хъшоветъе са неговото семейство и той с тревога пита къде са другарите му, къде е Македонски, къде е Хаджият. Дори в последните минути от живота си отново се тревожи за тях и мисли за родината си. Щастлив е, че поне ще умре в ръцете на българин в тази чужда страна. Сякаш се пита дали е имал смисъл живота му, дали някой ще си спомни за него. Това са терзания на един нравствено извисен човек, поставил себе си изцяло в услуга на отечеството. Думите на Бръчков в този драматичен момент събират цялата му обич и признателност към Странджата и към борците за свобода: “Ти си честит поне, че ако умреш,умираш с тия славни резки по челото и с тия хубави възпоминания в сърцето...България няма да забрави своите храбри синове” Странджата се трогва, защото единствената награда, за която е мечтал, е признателността на народа. Словата на младия хъш са като лековит балсам за страдащата му душа. Те донякъде премахват болката по неосъществената му мечта, и макар да не загива в битка с врага, той умира със съзнанието за изпълнен патриотичен дълг: “Странджата се просълзи. Простря костеливите си ръце и стисна силно Бръчковата ръка. Сладко му беше да чува тези утешителни думи, когато надеждата го оставяше.”
Всяка дума, произнесена от устата на стария знаменосец, звучи на Бръчков като завет, носи нравствено послание, което вази не само за него, но и трябва да достигне до бъдещите борци за сводода. Неслучайно писателят събира най-стария и най-младия сред хъшовете. Поколението на старите борци за свобода – в случая Странджата, завещава на младите – в лицето на Бръчков, безценни реликви на революционната борба: къс знаме със свещените думи “...или смърт!” и мемоарът, издаден през 1867г. от Революционния комитет. Това са предметите, които иска да види Странджата, преди да умре! Той се обръща към Бръчков с думата “юначе” и го моли да му покаже за последен път светините, свидетелстващи за минали героични битки, за проявена саможертва. Разказвачът не може да сдържи чувствата си пред тази сцена и стига до възклицанието: “Величествени документи!” Бръчков трепери от вълнение, За първи път той се докосва до истински символи на борбата, за пръв път е толкова близо до мечтата си. Страндажата целува свещените реликви и се прощава с тях така, като би се простил със скъп за него човек в предсмъртния си час. Те са най-скъпото, което притежава, затова иска да ги завещае на бъдещите борци за свобода Последните думи на стария знаменосец са: “Умри за България!” Това е заветът, който отправя към младите – да доведат революционното дело докрай. Старият знаменосец знае, че е нужна пресметливост в борбата, за да се постигне голямата мечта – свободата на България.
След два дни Странджата умира. Единственият, който го изпраща до гроба, е Бръчков. Вазов завършва главата с думите: “Тъй свършва тогава предтечите на зорницата на българското освобождение”. С тези думи той продължава задочния си диалог със своите съвременници, припомняйки им безкористния патриотизъм на истинските борци за свобода.