Solitude
11-16-2008, 10:35
Даже не знам с каква цел пускам тая тема... не очаквам нищо определено, просто искам да си излея мъката :-# :-#
Значи... влюбвала съм се няколко пъти в момчета (не ми е провървявало) и все пак доста трудно. Не знам, не съм от влюбчивите, никога не съм чувствала някого като Правилният. Оф не, става объркано, почвам от начало. Тъй де.
Аз също пиша за любовен проблем, само че моя е доста по-особен...
Така де, да започна от началото: по принцип имам високи изисквания за идеал. Е, никога не се придържам към тях, защото ако го правя ще си остана сама (не че иначе не съм сама, де). Обаче съвсем случайно намерих Нея (да, съвсем правилно прочетохте- Нея. Тя е момиче, аз също.) А и за хората като мен е по-трудно да си намерят сродната душа.
В нета се запознах с най-сладурското, мило, хубаво и готино същество и съм сигурна, че напълно покрива идеала ми за Тя. За първи път срещам такъв човек. /за мен е важен характера,тогава мога да си затворя очите дори ако е зелена, плешива и с 4 очи. (добре де, засега на такива индивиди не съм попадала), пък тя, освен че
събира всичките си качества, които ме карат да се чувствам така, е и адски сладка и хубавка- просто като й видя очите,макар и да съм ги виждала само на снимки, и съм готова да се разтопя. Само за нея си мисля, даже за краткото време, от което я познавам, вече я сънувам ии... брр, не знам как да го опиша... като видя, че ми е писала или че е драснала мнение във въпросния форум, в който се запознахме, трепвам... и.... да, влюбена съм в Нея. Искам да й подаря всичко- и небето, и звездите, и морето, и земята, всичките цветя
на света... искам ей сега, точно сега, да се появи до мен и да й се хвърля на врата.
Обаче. (Как я мразя я тая дума) Тя е с 5 години по-голяма от мен. На 20 е, а аз съм едва на 15. И живее в София, а за мен това е на другия край на света. Е, не точно на света, но... на 300 километра. Да бъдем реалисти, шанса да обърне внимание на тъпо хлапе като мен, което на всичкото отгоре е на 300 километра (пък и на фона на всички хубави Софиянки... накъде съм тръгнала и аз ) е 1:32806536250745. А и се държи малко студено и рядко пише, но когато си пишем...това са ми най-хубавите минути в денонощието.
Не знам, абсолютно се побърквам. Отдавна не съм хлътвала по някого така.... тя е страхотна... мисля, че я обичам.... освен това тя е бисексуална.
Не мисля, че има друга като нея, няма да открия втора такава. Съсипана съм.
Толкова ми е омръзнало да водя обречени и загубени битки. До гуша ми дойде, втръсна ми. Не знам, сигурно доста пъти са отваряли чадър над главата ми, чупила съм огледала и тем подобни неща, явно ми е писано да съм сама.
Не искам да се боря вече, уморих се.
Уморих се. От цялата тая работа... всеки път.... усещаш онова прекрасно чувство, разливащо се от сърцето ти и достигащо до всяко капилярче в тялото... не ядеш, не спиш, от теб блика енергия, а източника на тая енергия е обекта на твоя сърцетуп... следват куп въпроси, съмнение, тълкуване на всеки един жест... след това идва отчаяние, после малка, краткотрайна искрица на надежда и в следващия момент те поливат със
студена вода и разбираш, че няма смисъл... и пак пропадаш... и пак....и всичко се повтаря.
Писна ми.
Всяко едно изречение което тя каже все едно е мое. Всямо действие, жест... не знам, сякаш виждам някакво много по-добро 'аз' в нейните очи.
И... не знам какво да правя вече. Опитвам се да я забравя, но не мога...
...и това беше.. просто исках да кажа какво ми е.
:cry:
Значи... влюбвала съм се няколко пъти в момчета (не ми е провървявало) и все пак доста трудно. Не знам, не съм от влюбчивите, никога не съм чувствала някого като Правилният. Оф не, става объркано, почвам от начало. Тъй де.
Аз също пиша за любовен проблем, само че моя е доста по-особен...
Така де, да започна от началото: по принцип имам високи изисквания за идеал. Е, никога не се придържам към тях, защото ако го правя ще си остана сама (не че иначе не съм сама, де). Обаче съвсем случайно намерих Нея (да, съвсем правилно прочетохте- Нея. Тя е момиче, аз също.) А и за хората като мен е по-трудно да си намерят сродната душа.
В нета се запознах с най-сладурското, мило, хубаво и готино същество и съм сигурна, че напълно покрива идеала ми за Тя. За първи път срещам такъв човек. /за мен е важен характера,тогава мога да си затворя очите дори ако е зелена, плешива и с 4 очи. (добре де, засега на такива индивиди не съм попадала), пък тя, освен че
събира всичките си качества, които ме карат да се чувствам така, е и адски сладка и хубавка- просто като й видя очите,макар и да съм ги виждала само на снимки, и съм готова да се разтопя. Само за нея си мисля, даже за краткото време, от което я познавам, вече я сънувам ии... брр, не знам как да го опиша... като видя, че ми е писала или че е драснала мнение във въпросния форум, в който се запознахме, трепвам... и.... да, влюбена съм в Нея. Искам да й подаря всичко- и небето, и звездите, и морето, и земята, всичките цветя
на света... искам ей сега, точно сега, да се появи до мен и да й се хвърля на врата.
Обаче. (Как я мразя я тая дума) Тя е с 5 години по-голяма от мен. На 20 е, а аз съм едва на 15. И живее в София, а за мен това е на другия край на света. Е, не точно на света, но... на 300 километра. Да бъдем реалисти, шанса да обърне внимание на тъпо хлапе като мен, което на всичкото отгоре е на 300 километра (пък и на фона на всички хубави Софиянки... накъде съм тръгнала и аз ) е 1:32806536250745. А и се държи малко студено и рядко пише, но когато си пишем...това са ми най-хубавите минути в денонощието.
Не знам, абсолютно се побърквам. Отдавна не съм хлътвала по някого така.... тя е страхотна... мисля, че я обичам.... освен това тя е бисексуална.
Не мисля, че има друга като нея, няма да открия втора такава. Съсипана съм.
Толкова ми е омръзнало да водя обречени и загубени битки. До гуша ми дойде, втръсна ми. Не знам, сигурно доста пъти са отваряли чадър над главата ми, чупила съм огледала и тем подобни неща, явно ми е писано да съм сама.
Не искам да се боря вече, уморих се.
Уморих се. От цялата тая работа... всеки път.... усещаш онова прекрасно чувство, разливащо се от сърцето ти и достигащо до всяко капилярче в тялото... не ядеш, не спиш, от теб блика енергия, а източника на тая енергия е обекта на твоя сърцетуп... следват куп въпроси, съмнение, тълкуване на всеки един жест... след това идва отчаяние, после малка, краткотрайна искрица на надежда и в следващия момент те поливат със
студена вода и разбираш, че няма смисъл... и пак пропадаш... и пак....и всичко се повтаря.
Писна ми.
Всяко едно изречение което тя каже все едно е мое. Всямо действие, жест... не знам, сякаш виждам някакво много по-добро 'аз' в нейните очи.
И... не знам какво да правя вече. Опитвам се да я забравя, но не мога...
...и това беше.. просто исках да кажа какво ми е.
:cry: