MusicIsTheKey
11-16-2008, 13:53
Трагичното в образа на Хамлет
Хамлет е първата от поредицата велики трагедии на Уйлям Шекспир.Тя пресъздава една епоха на подлост и жестокост, срещу която воюва един човек изпреварил съвременниците си , самотен , но дълбоко хуманен, който иска да съхрани най – възвишеното у човека .
Тази борба между доброто и злото е основната идея , която авторът вплита в образа на датския принц . Хамлет е трагичен в борбата , защото е самотен. Неговата самотност е резултат от новият му начин на възприемане на света . Тъжната истина , че не всичко е такова каквото изглежда, че доброто е илюзия, а злото е жестоката реалност, правят героя още по самотен, още по трагичен.
Получавайки вест за внезапната смърт на своя любим баща и за прибързаното решение на майка си да се ожени за Клавдий е първото му разочарование от живота.
По късно той вижда такива неща, който „дори не е сънувал”. Хамлет от самият дух на баща си научава за трагичната му смърт . Потресен е от страшното престъпление и така получава първия си житейски удар. Хамлет вярва в хората и доброто , но започва да разбира, че злото е много по – голямо. Той е разочарован най- вече от близките си хора – майка си и чичо си . Новият крал е олицетворение на злото и двуличието. Убива хладнокръвно брат си и се настанява на неговото място на престола и при жена му . Хамлет е разочарован и от своята любима Офелия , която се подчинява безспорно на съветите на баща си и брат си.
Предаден от майка, приятели, любима , Хамлет е измъчван не толкова от жажда за лично отмъщение, колкото от мисълта , че злото е навсякъде около нас, но макар и да го вижда не може сам да се справи с него. Той усеща, че борбата срещу злото е непосилна задача за сам човек и вижда, че в този свят , злото е повече от доброто.
Хамлет е смел, умен, но нерешителен. Във това се състо и трагедията му. Знае, че е призван да отмъсти за баща си , но се колебае , започва да протака и отлага. Дори и да накаже злосторника , убивайки Клавдий, злото няма да бъде премахнато. Хармонията в целия свят е нарушена , не само в Елсинор.
Хамлет е отчаян и това отчаяние го довежда до мисълта за самоубийство. Своите чувства , той изразява в монолога „Да бъдеш или не това е въпроса” . Може би го спасява единствено хуманистичният му идеал и желанието да отмъсти за смъртта на баща си.
Хамлет е най-трагичният Шекспиров герой. Трагизма му се проявява в противоречието между желания идеал и невъзможността да го осъществи. Не се примирява със злото и сам тръгва да се бори срещу него.
Това е трагедията на един честен човек , който воюва сам срещу злото.Именно с благородството си и непримиримостта към предателството и подлостта Хамлет днес продължава да предизвиква нашите симпатии.
Трагизма в образа на Хамлет
Природата като неизчерпаемо грижовна майка надарява английския драматург Уйлиам Шекспир с изключителна интелектуална мощ, поразително богато въображение, ненадминат реалистичен усет за кипящия около него многолик живот. Най-великият поет на Ренесанса в Европа няма университетско образование, но притежава рядката способност да наблюдава внимателно, със спокойствието на мудрец хората окло себе си, да анализира проникновено житейската им философия, да проследява сложните им взаимоотношения. Неговият ум черпи знания от ежедневното му общуване с хората, от разнообразните морални проблеми, които повдига непрекъснато най-мъдрият учител на хората – Животът.
Шекспир се налага в английския театър с майсторството си да възпроизвежда завладяващо неопровержимата логика на живота. Създателят на трагедията за датския принц ни внушава от сцената една житейска максима-мисловната мощ и моралната безкомпромистност на аналитично вглеждащия се в битието човек не винаги могат да се овладеят стихията на развиващия се по рядко ообозримите му вътрешни закони живот.
За разлика от непосредствените му предшественици, разработили същия сюжет (Кид и Марстън), Шекспир пренасочва вниманието на тогавашните зрители от външните обрати, съдържащи се в познатата им интрига, върху драмата на главния герой в трагедията. Намерението на великия драматург не е да възпроизведе на сцената един стройно психологически обоснован и неотстъпно логично действуващ персонаж, а да ни представи един самобитно размишляващ и изживяващ индивид, който предизвиква у нас едновременно размисъл, учудване, привързаност и състрадание. Шекспир създава неповторимо жизнен герой, тъй като подбудите, които го движатм похватите, които ползува, и целите, към които се стреми, са сложно сплетени.
Първите изледвачи на образа на Хамлет в трагедията на Шекспир открояват два съчетани умело в него традиционни за елизабетинския театър сценични типа-типа на отмъстителя и типа на мелахоника.
Не по-малко широко разпространена в английския ренесансов театър е традицията да се представя меланхоличният съзерцател. Отличителните характеристики на меланхоличния темперамиент според тогавашните недоразвити “научни” представи били мнителността, вглъбената разсъдъчност, липсата на желание за действие, склонността да се размишлява върху интимната същност на хората и дълбоката логика на човешките взаимоотношения.
Героят на Шекспир е действително прекалено мнителен, предразположен повече към размисъл, отколкото към действие, настойчив да вникне в истинската логика, която предопределя междуличностните отношения в датския кралски двор. Но образът на Хамлет не остава на нивото на традиционните в елизабетинския театър типови сценични фигури на отмъстителя и меланхолика.
След срещата с Призрака героят си дава сметка,”че всеки има свойте дела и задължения”-естествено и самият той. В края на първото действие Хамлет се добира до важното прозрение относно преходния характер на съвремието му, който, според повечето коментатори на пиесата, предопределя тормозещото начинанията на сина отмъстител раздвоение:
“Векът е разглобен. О, дял проклет:
да си роден, за да го слагаш в ред!”
След като се докосва по време на срещата с Призрака до отвъдния свят, след като приема от убития си баща една отнесена в гроба истина, героят на Шекспир е сякаш озарен от някаква мистична проницателност. Тази проницателност, подбудена от сянката на убития крал, поражда у датския принц приумицата “да разиграва ролята на чудак”, т.е да се преструва на луд пред онези, които имат пряка или косвена връзка със злодеянието на Клавдий.
Не бива обаче на фона на кипящата активност на злодея Клавдий да се подценяват начинанията на Хамлет, които разстройват предначертанията на коварния му враг и доказват, че пасивността на умозрително настроения принц не бива да се пренася без уговорки в анализа, върху цялото му поведение в пиесата. Макар по погрешка, Хамлет убива Полоний, успява да се освободи от злонамерените си “приятели” Резенкранц и Гилденстерн, съчинява изкусно уличаващата интрига на представлението клопка, приема дуела с Лаерт, макар че знае кой е истинският му победител. Общо взето пасивният съзерцател Хамлет ни убеждава чрез тези си начинания, че е достоен противник на узурпатора, т.е синът на убития крал непрестанно тревожи, пряко или непосредствено, нечистата съвест на Клавдий. Мисълта за братоубийството ляга като непоносимо бреме в съзнанието на злодея Клавдий и започва да го разяжда. Престъпникът признава, че “пърхащият му дух” не може да се откъсне от “лепкавия клей” на угризенията, защото осъзнава:”Не може прошка да получи, който задържа плячката на своя грях.” Обремененият от злодеянието ум на Клавдий не може да намери покой в молитвата:”Не мога да се моля! Страстно искам / и с ум го желая, но не, не мога.” Това мятане в агония, тази потънала в калта, обсебена от ужас душа на краля е своебразно предизвестия за скорошната физическа гибел на кралеубиеца.
Изправен пред “безбройните камшици и обиди на времето”, отвратен от “откритата неправда на силния, съдийския бавеж, надменността на ранга, произвола на всеки, който е получил власт”, героят на Шекспир, освободен от илюзията за лека победа, се опълчва в края на монолога срещу страха от смъртта, който “смазва волята ни и ни кара да се мирим с известните беди”. Хамлет възстава срещу собствената си, извънмерно разсъдъчна природа, която сковава активността му.
Високата отговорност на разсъдъчня отмъстител Хамлет го подтиква към внимателното вглеждане във вината на родната му майка Гертруда и в неустойчивата човешка позиция на единствената му възлюбена Офелия. Двете интимно вързан с датския принц жени, макар че изпитват чувства от различно естество към него, са дълбоко потресени от внезапно обадалата ума му “лудост”.
Срещата между Хамлет и майка му е устроена от неуморимия интригант в кралския двор Полоний. Гертруда, станала съучастница в извършеното срещу покойния й съпруг престъпление, се плаши от странните проявления на траурната покруса у сина й, опитва се да го вразуми, да го примири с новия “крал” на Дания. Хамлет е преднамерено остър,саркастичен, на моменти непристойно откровен спрямо майка си. Неговата изявителност е подбудена от бенравствената й пасивност, престъпната отстъпчивост и подкупната женственост,които я вкарват в “мазното легло на похотта”, подвеждат я да приеме веднага след убийството на мъжа й ласките на кралеубиеца.
В изключително драматичната сцена, която се разиграва между майката-грешница и търсещия истината син, се намесва Призракът на бащата, който, появил се отново от отвъдния свят, проявява затрогваща благородническа толерантност спрямо недостойната си съпруга. Намесата на Призрака тук може да се тълкува като опит за смекчаване на вината на любимата Гертруда, като реверанс към женската слабост, която често става жертва на изплетени от изкусни злосторници козни. Може да се каже също, че в случая бащата дава урок по човечност и толерантност на сина си, ожесточил се извеунмерно във възстановяването на справедливостта.
Нещастната Офелия, пила “нектара на любовните думи” на Хамлет, е потресена, когато слуша “ как ума му висш фалшиви, дрънчащ като разстроена звънарна”. Трагедията й, поразително сходна с драмата на любимия й Хамлет, по-късно се задълбочава. Тя навлиза в душевна криза, след като нейния възлюбен убива по погрешка баща й. “Помръкването на ума” у Хамлет и нелепата гибел на Полоний се съединяват в единен мисловен поток, който разклаща устоите на разума й, отприщва стихията на една разтърсваща ни полуда, която е завладяващо поетично пресъздадена от драматурга Шекспир. В безумните бълнувания на Офелия, в които се сплитат загрижеността й за датския принц със скръбта за загубения баща, се роят гробищни образи и асоциации.
Финалът на трагедията “Хамлет” убеждава по странен начин, чрез осеяната с трупове сцена преди окончателното падане на завесата, че над човешкия живот все пак бди някаква висша справедливост, някакъв всевиждащ здрав разъм, който възстановява неправдите и внедрява хармония в човешките нрави. Едва ли е необходимо да обосноваваме логиката на възмездяващата съдба, по която тя превръща коварния убиец, узурпатора на датския трон Клавдий в бездиханен труп. Общо взето е ясно, че Гертруда се самонаказва с изпиването на отровата по повеля на същата съдба, поради престъпната й нерешителност и женска слабост, които я подвеждат да съучастничи с вялата си пасивност в злодеянията на втория си мъж. Гибелта на Лаерт може да се обясни с недостатъчното му вникване в мотивите на влюбения Хамлет, който неволно подбужда умствено разстройство у обичната му Офелия, загрижен преди всичко за моралната й устойчивост като човек. Не бива да забравяме, че Офелия е склонна да се подведе по интригантските заръки на Полонй-да разкрие истинските подбуди на смущаващата краля “лудост” на принца.