Помощ.. :) [Архив]

goodboy2

11-16-2008, 18:45

Проблемът за човешката природа в „Хамлет” и „Тартюф”
Съчинение

Епохата на Ренесанса е време на разцвет на културата, литературата и театъра, които проявяват интерес към човека и неговия вътрешен свят. Създават се много драми, трагедии и комедии, представящи проблемите в човешката природа. Такива са „Хамлет” на Шекспир и „Тартюф” на Молиер. Героите и в двете творби представят по различен начин образа на ренесансовия човек.
В „Хамлет” се открояват вечните проблеми за отмъщението, за злото и двойствеността в човешкия живот, за любовта и собствената човешка воля. Шекспир успява майсторски да ги изрази с помощта на характерните сценични похвати. Чрез своята творба пък Молиер представя негативните черти в човешката природа. С комедията си “Тартюф” той язвително осъжда лицемерието, мнимите добродетели, наивното лековерие и безотговорността на Човека. Художествените образи в комедията са носители на една преобладаваща страст, порок или добродетел.
В трагедията „Хамлет” именно човекът с ренесансов дух не желае да приеме безкритично заобикалящата го действителност. В опитите си да пренесе високите идеали на Рененсанса, които е възприел като студент във Витенберг, датският принц се ръководи от принципите на хуманизма и от неговата мярка за човека като „венец на природата”. В Елсинор истински пример за човек според нето е убитият крал, неговият баща. Следвайки своя обет – да отмъсти за родителя си, младият Хамлет навлиза в сложни перипетии по пътя към истината. Истината е неудобна за братоубиеца Клавдий и той с усърдие я прикрива. Откриването на истината се превръща в първостепенна задача, която изостря всичките му сетива. Неговият търсещ дух е вечно неспокоен и неудовлетворен. Той усеща една прикрита неприязън и заплаха не само за себе си, но и за всеки, който дръзне да търси истината. Шекспировият герой започва да търси чест, благородство и справедливост в един свят, който е твърде различен от неговите личностни представи за хуманистични ценности.
Неслучайно Хамлет определя Дания като затвор, дори – в духа на трагическия хуманизъм – заявява, че такъв е целият свят – затвор, „и то образцов, с безброй килии, клетки, ями”. Хамлет съзнава огромната отговорност, която носи като човек, възпитан в идеите на хуманизма, затова насочва усилията си да промени, до колкото е възможно, света около себе си и да възстанови разрушената хармония. В търсене на своята собствена идентичност и тази на човека изобщо, датският принц преминава през ада на съмнението и колебанието. Думите на Призрака на убития му баща – стария крал – внасят огън в душата му, подклаждан вече и от синовния дълг. От друга страна обаче, като ренесансова личност, на него са му чужди отмъщението и сляпата вяра в духове. Затова има потребност от безспорни доказателства за изясняване на истината за вината на крал Клавдий. Хамлет е сложен характер, с определено хуманистични възгледи за цената на човешкия живот. Неговият ум е способен да проникне дълбоко в същността на хората и на техните думи и действия. Той не се поддава на ласкателствата на краля, а усърдно търси възможност да свали маската на двуличника и да покаже истинското му лице. Наричайки го „грозен сатир пред Аполона”, датският престолонаследник прави сравнение с „ един тъй рядък, тъй достоен крал” – със своя баща, който за него съвпада с идеала му за човешка личност:
Човек бе той – погледнат като цяло.
Такъв аз няма втори път да видя!
Принцът съзнава колко често хората се заблуждават от привидното, без да търсят истинските стойности.
В трагедията си „Хамлет” Шекспир насочва вниманието към вечните екзистенциални проблеми. Сред тях особено се открояват тези, които са свързани с ренесансовите идеали.
Същото прави и Молиер в комедията си „Тартюф”. Чрез творбата си той се бори срещу едни от основните проблеми в епохата на Ренесанса – лицемерието, егоизма, глупостта, наивността.
Образите на лицемерния измамник Тартюф и наивния Оргон показват същностни черти на човешката природа. Наглото измамничество и лицемерието са немислими без наличието на наивност и заслепение. Тартюф е немислим без Оргон. Те са носители на противоположни нравствени същности, затова взаимно се отричат, но в същото време взаимно се допълват. Двамата герои са обсебени от една доминираща страст – доведеното до крайност публично демонстрирано благочестие, което ги поставя в драматични ситуации. Характеристиката на нрава им – като определен художествен тип – герой – е неизменна: Тартюф е лицемер-злодей, Оргон – заслепен наивник. Тези техни нравствени характеристики са всъщност двигатели на сценичното действие.
Съществен елемент в саморазобличаването на Тартюф е противоречието между неговата мнима святост и похотливостта му. Ядро на сценичното действие стават Елмира и Дорина, които решават да разобличат измамника, използвайки слабостта му към жените и похотливостта му. Лицето на човешката нравственост твърде често е скрито зад „маската” на лицемерието. За Тартюф религията е база за обсебване на нечие съзнание, за манипулация и за притежание на лесно придобити материални блага. Тартюф е класическият пример на лицемерно поведение. Умело скрито, негативното в поведението на героя „изкушава” непредубедената нравственост на Оргон. Той е готов да промени съдбата на най-близките си, но безропотно да следва пътя на „добродетелта”, начертан му от Тартюф. Лицемерието е антихуманно, защото коварно и насилствено разрушава най-съкровеното в човешките взаимоотношения – доверието. Лицемерието винаги носи белезите на поначало погрешно формирана ценностна система. Необходимо е активно противодействие срещу него, за да се възстанови нарушеното равновесие между човек – общество – нравственост.
Конфликтът между Тартюф и неговите разобличители е своеобразна битка за свободата на човешката личност. Най-ярки нейни представители в комедията са Дорина и Клеант. Постигнал целта си, Тартюф най-после разкрива истинското си лице. Лицемерът въобще не е смутен, когато Оргон с помощта на Елмира го разобличава. Образът на Тартюф и неговата нравствена същност стават класически синоним на негативното и бездуховното у човека.
Низките страсти на човешката природа твърде често са неоткриваеми зад благовидната нравственост на високи обществени цели и уж безкористни лични намерения. Лицемерието се оказва нравствен проблем на всяко време, епоха и общество, включително и на нашето съвремие.
Трагедията “Хамлет” отразява новия светоглед на Шекспир, свързан с кризата на европейския хуманизъм и проблемите в човешката природа. Така и Молиер създава комедията “Тартюф” като изобличение на лицемерната набожност, установила се като опасно явление във Франция през 17 век. Но комедията се превръща в безсмъртна творба, демаскираща една вечна човешка проява – лицемерието. Тя е присъда и над наивното лековерие и безотговорност.

Тука има доста инфо стига да го прочетеш ще си намериш ;)