Спешно помагайтеее [Архив]

aDuHka

11-17-2008, 16:42

Еми аз намерих между Хамлет и Дон Кихот, ако искаш си извади информацията само за Хамлет ;) А ако не ти върши работа,съжалявам...

Сравнителна характеристика между образите
на Дон Кихот и Хамлет

Знаменателен е фактът, че първото издание на шекспировата трагедия “Хамлет” и първата част на сервантесовия роман “Дон Кихот” се появяват почти едновременно , в самото начало на 17 в. (“Хамлет” – 1601 г., “Дон Кихот” – 1605 г.).Този факт е повод за много оценки, спорове и противоречиви твърдения.
Дон Кихот и Хамлет принадлежат към една и съща епоха и затова носят чертите на ренесансовата личност, проявени в два различни характера. В тези два типа са въплътени два коренно различни противоположни особености на човешката природа.
Дон Кихот и Хамлет са изразители на две различни гледни точки към своя идеал. Изхождайки от идеалите, според които живее Дон Кихот, читателите от всички епохи се възхищават на вярата на героя в истината и в човека, на неговата преданост към идеала, на себеотрицанието и на себепожертвователността. У Дон Кихот няма следа от егоизъм и користолюбие, от гордост и самонадеяност. Смирен по сърце, той е силен и смел по дух, неговата воля е непреклонна, а вярата у ентусиазмът му са неугасими.
Подобно на Дон Кихот и Хамлет, като ренесансова личност, носи много подобни черти. Дълбока привързаност и възхищение изпитва и той към човека(монологът за човека). Неговият идеал, колкото и стеснен да изглежда след завръщането му от Витенберг, под въздействието на реалността се променя – от отмъстител за убития си баща, той се превръща активен и деен боец за възстановяване на нарушената хармония, защото достига до убеждението, че светът се е превърнал в “градина в тръни”, че “без бряг е времето”.
Прозрял истината за страшното време в което живее, обикновеният, почти неизвестен обеднял идалго Дон Кихот, решава да поправи света, да върне хармонията на идеализираното минало, въплътено в мечтата му за Златния век (речта му пред козарите). Рицарят на печалния образ многократно излага своите цели, споделя своите намерения, от които струят хуманизъм, готовност за действия и саможертва в името на доброто и красивото. Той се стреми “да отмъщава за обиди, да премахва неправди…, да изкоренява злоупотреби и възстановява правата на неоправданите”.
Хамлет, подобно на Дон Кихот, се убеждава в много истини за живота в Дания, но мъката по баща му, който е въплъщение на идеала за човек, помрачава мислите му.
“Виж колко прелест има в този лик
коси на Аполона, лоб на Зевса
и взор на Марса – жив закон и страх…”
Високата нравственост и интелектуална извисеност на принца, неговите хуманистични възгледи на ренесансов мислител, не му позволяват да предприеме необмислени действия.
“Аз искам всичко сигурно да знам…”
За него само конкретните факти – смъртта на баща му и прибързаната женитба на майка му – не са достатъчни основания за действие. Хамлет се стреми да вникне зад видимостта на нещата, да открие причините, да прецени и сам да се убеди. В този смисъл неговата “лудост” е осъзната необходимост и средство за изпитване на гузните съвести, докато лудостта на Дон Кихот е резултат от дълбок психически срив, в следствие на който му хрумва най-неблагоразумната мисъл – да стане рицар. Дон Кихот се идентифицира с рицар, а Хамлет е рицар и по дух и по възпитание, затова неговите идеи са не по-малко значими и възвишени от идеите на Дон Кихот.
По стръмните пътища на честта и славата, Дон Кихот проявява изключителна решителност, целеустременост и оптимизъм, докато Хамлет се колебае, размишлява, отлага някои действия, въпреки че е дал клетва пред призрака(отлага убийството на Клавдий). Този факт не го прави малодушен и страхлив, не отнема от славата му на ренесансов герой. Затова аз не приемам някои скептични оценки за него – че проявява егоизъм и безверие, че е скептик, който е зает не с дълга си, а със състоянието си. Хамлет, също като Дон Кихот, не щади себе си – анализира действията си, обвинява се, самобичува се и се надсмива над собственото си бездействие (монолога за Хекуба). Бездействието обаче не е безсилие, признаването на собствените си слабости и грешки е израз на духовна сила. Страданията на Хамлет са по-силни, по-болезнени и по-жестоки от всички физически болки, които понася Дон Кихот в битките. Многобройните монолози на Хамлет и особено монолога “Да бъдеш или не…” показва, че героят тръгва от битката за накърненото си достойнство и достига до осъзнаването на необходимостта да се бори с “море от бедствия” – с продажността, лицемерието, фалша и безнравствеността.
И Дон Кихот и Хамлет ценят свободата като най-възвишен идеал. За Дон Кихот свободата е “…едно от най-ценните блага, с които небесата са дарили хората”, а за Хамлет духовната свобода на човека е гаранция за свободата и хармонията в света. Именно идеалите на двамата герои стоят в основата на тяхната популярност вече четири века.
Несправедливи и превратни са оценките за отношенията на двамата герои към жените. Никой не оспорва, че у Дон Кихот няма следа от чувственост, че той обича идеалното, чисто несъществуващата Долсинея, но към Хамлет и любовта му към Офелия са склонни да проявяват пристрастия. Определят думите му като фразьорство. Според мен у Хамлет всичко е много по-сложно, защото то не се извършва на повърхността, а дълбоко в душата му. Наранената и горда душа не обича показността. Силата на Хамлет е в това, че подчинява чувствата си на разума - иначе те биха го подвели. Истината за любовта му към Офелия е изречена в сблъсъка с Лаерт.
“Четиридесет хиляди
такива братя с тяхната любов
не ще достигнат моята…”
Дон Кихот и Хамлет умират трогателно, не постигнали целите си, но не победени духом. Дон Кихот оставя след себе си Санчо – един нов Дон Кихот, а Хамлет – своя приятел Хорацио, на когото вярва и оставя своя завет. Санчо и Хорацио ще пренесат идеите на Дон Кихот и Хамлет и ще запалят огън в сърцата на всички, на които не са чужди човечността, справедливостта и свободата.