Помагало - help please =) [Архив]

todor92

11-20-2008, 11:13

Заповядай

Отчуждението, самотата, обречеността на човешкото съществувание в творчеството на Атанас Далчев

Атанас Далчев е виден представител на българския реализъм.
Неговото творчество се появява в момент, когато поезията на българските символисти започва да се изчерпва, да губи обаянието си над читателите. Съвършенството на формата на стиха, към което се стремят символистите, се превръща в клише. Поетите на символизма обогатяват за кратко, и то с изяществото си на стиха, българската поезия, без да добавят ново съдържание и личен светоглед. Вече клишираната символистична образност и патос потискат естествената изразност на лирическия герой, правят го да изглежда изкуствен и не на място. Образите, наложени от символистите започват често да се повтарят и да губят силата си и поетическото внушение. И в този момент като противовес на творческото безсилие на символизма и бързо остарелите му и превърнали се в шаблони образи навлиза един нов начин на писане в българската поезия, чийто ярък представител е Атанас Далчев.

РЕАЛИЗЪМ. Новият стил РЕАЛИЗЪМ се налага с ясно доловимата в стиха предметност, с едно сетивно и плътно усещане за маса, тегло, вещественост в светоусещането. Но все пак това е лирика, която е твърде различна от пролетарската (която съществува по едно и също време с тази на Далчев), понеже лирическият герой все така остава дистанциран и пасивен към разрешаването на големите социални проблеми, макар и да се вълнува от тях. В РЕАЛИЗМА трагедията на човешкото общество е сведена до малката, лична трагедия на ОТДЕЛНИЯ човек. Реализмът не рисува мащабни сцени на социалното нещастие, а се занимава изключително с трагичната съдба на МАЛКИЯ ЧОВЕК. Личната трагедия, безпомощността му, е едва отличима в света, прозаична, делнична, и поради това незабележима и незаслужваща внимание от "другите". Личната драма, болката на малкия човек не вълнуват никого другиго, освен самия него.Той е отхвърлен и аутсайдер, неразбран от хората, дори неразбран и от себе си. "Малкият човек" става излишен и в собствените си очи. Далчев съчувства на лирическия си герой, но не дава рецепти за разрешаването на това страдание и болка. А болката и страданието не са причинени само от необходимостта за физическо оцеляване в света: Не само неговото страдание, но и неговите радости не вълнуват никой. Това е Самота, пълна и абсолютна самота.
.
В творчеството на А. Далчев главно място заемат четири стихосбирки: "Прозорци" (1926 г.), "Стихотворения", "Париж", "Ангелът на Шартър", "Стихотворения '65" .
*** Далчев въвежда в българската поезия нов лирически субект - един обезличен субект, без име, лице, без ясни представи какво желае и не желае. Лирическият субект няма смисъл и цел на съществуванието си. И което е по-важното: няма надежда... Можем да определим лириката на Далчев като крайно песимистична, осеяна с дълбоко минорни настроения на тъга и болка. Но при все това - забележете! - не и отчаяние. Далчевият лирически герой е трагичен, тъкмо защото неговият вътрешен свят, схващан като дълбоко морален и стоически, не може да бъде унищожен от разлагащата враждебна действителност. При Далчев лирическият герой не използва намеци - той ясно схваща безсмисленото си съществувание, авторът разсъждава чрез лирическия си герой, затова поезията е отчетливо разсъдъчна, на моменти близка дори до изразните средства на прозата. Аналитизмът на Далчевите стихове е много силен. Отчуждението и самотата, скръбта са основни мотиви в творчеството му. Те идват като резултат от огромното разминаване между автора (разбирай лирическия герой) и действителността ("външния свят"). Може да се предположи, че една такава бездна между действителност и вътрешния душевен свят ще предизвика морална деградация в лирическия герой, но вместо това лирическия герой се превръща в наблюдател, който оценя света.
Неговият вътрешен свят просто е отделен от света, и сякаш действителност и лирически герой са две независими една от друга вселени. Читателят така и не успява да разбере към какво точно се стреми лир. герой, какви са неговите идеали и вълнения. Но е ясно едно: действителността се схваща като враждебна и опасна за човека и за доброто, което живее в него. Лирическият герой е оценител, който вижда жертвите на този враждебен свят, обектите на неговото наблюдение. Това са старите моми, които целодневно "точат нишки от коприна" в очакване на нощта. Денят е сякаш лош сън, и само нощта и истинският сън им дава сили на следващия ден да продължат унилото си, безрадостно съществуване преди "последният жених да дойде и скъса нишката надве." ("Старите моми"). Зад тази метафора се крие, естествено, образа на смъртта. Но смърт, изпреварена от смъртта приживе. Далчев се вълнува не толкова от физическата смърт, колкото от изпреварилата ги социална смърт на едно безсмислено съществуване, което не може да предложи нищо на Човека - освен неговата морална гибел. В този свят на безрадостност надеждата се появява много рядко - и то само за да изчезне миг , след като се е появила - само за да се подчертае нейната неосъществимост (виж образа на стария хамалин от "Любов").
В творчеството на Далчев отчуждението, самотата често се подчертават с един особен похват на автора. Далчев използва физическото пространство, което обрисува, като вътрешен интериор на душевния свят на лирическия герой. Пространството сякаш е преобърнато наопаки. Заглавия като "Болница", "Стаята", "Хижи" само идат да подскажат, че писателят се интересува не толкова от пейзажния детайл, колкото от това да придаде чувството на скръб и отчуждение от света. Ясно е, че образите на болницата и стаята не са стойностни сами по себе си. Те просто искат да ориентират читателя в света на духовното опустошение и нищо-неслучване, което цари в душата на лирическия герой. А какво по-изразно от това да изразиш тази потиснатост, като я сравниш с причинителя й - света, който не желае да отговори на твоите потребности, и лирически герой, който не може да се впише по никакъв начин в този свят.
*** В "Повест" героят казва: "Стопанинът замина за Америка/ И аз съм сам стопанинът на къщата,/ където не живее никой/ ала не съм аз заминавал никъде/ и тук отникъде не съм се връщал/ Аз не излизам никога от къщи." В тези стихове отчуждението от света се предава чрез лишаването на субекта от движение, самият той в някаква степен вече се идентифицира с къщата. Къщата е образ на неговата умъртвена душа. Тоест той живее единствено чрез себе си и за себе си, без връзка с другите хора по света. Животът му минава "без ни една любов/ без ни едно събитие". Къщата оживява, парадоксално, като става образ на душевната смърт на героя.
В този смисъл, важно е да подчертаем отново, че в поезията на Далчев предметният свят е просто средството, с което автора оживява своята душевна скръб и отчуждение. Самият свят, действителността е нужна дотолкова, доколкото е средството, с което поетът гледа навътре към себе си, а не навън.
Погледът навън, към предметите, се оказва всъщност поглед насочен единствено навътре, към себе си.
В стихотворението "Младост" привидно се въвежда един по-бодър тон. Уж целта е да се представи един очакван образ на млад и жизнен човек. Но бързо неговата разходка се превръща в движение, което всъщност само подчертава безсмислеността си: "и скитах, без да мисля нищо"... Общуването не е общуване, а "четех, вървейки, гласно фирмите..." Натрапва се образа на очилата - те са както средство за виждане, но така и някаква особена "увеличителна" преграда, която всъщност не допуска света до сетивата... "И за да виждам ясно сънищата/аз лягах си със очила". Светът е сън, а сънят - истинската реалност, в която пребивава героя.
Лирическият герой (авторът) разбира какво са му отнели книгите. "До мене ти не стигна никога,/ о, зов на любовта,/ и аз загубих зарад книгите/ живота и света." ("Книгите"). Подобен мотив се появява и в "Нищий духом". Авторът директно разкрива връзката си с лирическия герой. Разочарован е, заради нещата, които опитът на другите, добит единствено чрез книгите, му е отнел. Книгите са му донесли самота и скръб и са го лишили от правото сам да достигне до истините в живота, като изживее всички грешки, които един млад човек би могъл да допусне.
Излизането от чувството на отчужденост отново - за кой ли път - само подчертава тази отчужденост; в "Дяволско" поетът се опитва да установи контакт с този така чужд му и враждебен свят като: "и яростно... замервам хората със пръст от старите саксии без цветя"... При ексхибиционизма, болният човек се "показва" внезапно на нищо неподозиращите минувачи. Така ексхибиционистът компенсира липсващата му увереност за едно истинско и РАВНОСТОЙНО запознаство, като предпочита с нищо необвързващия момент на "показването", а после - и на "бягството", скриването от обекта на изненадата си.
Нещо подобно се случва и с лирическия герой на Далчев. Замерянето "с пръст от старите цветя" на минувачите е също отчаян опит да предизвикаш РЕАКЦИЯ, НЯКАКВА, КАКВАТО И ДА Е РЕАКЦИЯ ОТ СТРАНА НА ХОРАТА, ОСВЕН РАВНОДУШИЕ И ОТЧУЖДЕНИЕ.