reAL_TRuth
11-20-2008, 14:16
Искам да споделя всичко, което ме изгаря отвътре. Дълго ще е, така че благодаря на тези, които ще го прочетат.
Напоследък ми се насъбра страшно много. И проблеми с учението, вкъщи и с приятелите. Но най-много ми тежи празнотата, която е залегнала в мен.
Преди година, година и половина бях друг човек. Бях винаги усмихната, изпълнена с желание за живот. Искрата си я имаше! И винаги поставях себе си на 1-во място. Излизах постоянно с приятели, разхождах се и просто живеех заради себе си. Тогава се появи едно момче, което ме накара да литна в облаците, а после ме сгромоляса на земята. Връзката ни беше от онези прекрасни неща, които няма да забравя. Бях адски щастлива с него и месеците заедно бяха най-страхотното нещо, което бях изживявала. Привързах се към него страшно много и в един момент осъзнах как компромисите от моя страна станаха много, но нямах волята да се откажа. Тогава той ме остави по възможно най-гадния начин. Не знаех защо. Чувствах се изключително зле и никой не можеше да ме изкара от вкъщи.
Минаха няколко седмици и започнах да се пооправям. Макар че исках много да го потърся, се сдържах. Но изглежда той не успя и започна отново да търси контакт с мен. Неосъзнала каква грешка ще направя, аз се поддадох на изкушението, вярвайки че може би ще бъде както преди. Но не беше. Връщането при него ми докара сто пъти повече болка, отколкото когато се разделихме. И всичко приключваше бързо. Имаше дни, в които не спирах да плача и дни, в които си обещавах да сложа чертата. Не успях. Връщах се при него безбройно много пъти. А той не беше човекът, с който бях в началото. Не знам какво бях за него...играчка, забавление? Важното е че не бях това, което той беше за мен. Дори очакването ми да ме разбере поне веднъж, беше заблуда. Той гледаше себе си. Задавах си въпроса защо продължава да ме иска да се връщам при него, но не си отговарях. Дори той не искаше да ми каже. Различното му поведение при всяка среща ме объркаше още повече. И стигнах до момента, в който бях тотално променена. Бях поставила друг човек пред себе си, най-голямата ми грешка. Тогава започнах да се боря със себе си, срещу него. Започнах да се дърпам,за да се измъкна и донякъде успях. Прекъснах контактите си с него, а когато се опитваше да ме търси, аз просто не отговарях. Минаха няколко месеца, и разбрах как той говори зад гърба ми. Стана ми много гадно, но вече бях с фалшива маска пред всички и не можех да покажа как се чувствам. Преодолях го, само се чудех защо го прави все още? Защо дори от разстояние се опитва да ме нарани? А отначало беше такъв човек... Скрих всичко в себе си. Започнах отново да излизам на срещи, но не попадах на човека, който да ме промени отново. Докато не се запознах с едно невероятно момче. Имаше тръпка, симпатии, омекване на коленете... И беше споделено. Докато един ден не осъзнах, че това, което търся в него, беше всъщност онова, което някога намерих в предишното момче. Осъзнах, че няма смисъл и реших да приключа на време. Тогава в неговите очи видях себе си. Стана ми адски болно, но аз бях искрена с него.
И той не беше единственото момче, което нараних без да искам. Просто не знам какво стана с мен и как така една връзка ме промени до неузнаваемост дори за самата мен. Днес усмивката ми я няма. Не знам за какво си струва да живея, като проблемите са навсякъде около мен. Приятелите ми... повечето дори се оказаха лицемерни предатели. Излизам, но това се случва все по-рядко. Най ме е яд, че когато остана на саме със себе си, мисля за него след толкова много време. Сякаш с него ми беше отнета искрата и желанието за живот. А как да си ги върна? Опитвах се, но вече останах без сили. Сякаш има нещо, което ме дърпа така отчаяно назад, че няма измъкване.
Това е... Надявам се да не съм отегчила никой. Ако е така, съжалявам.
Напоследък ми се насъбра страшно много. И проблеми с учението, вкъщи и с приятелите. Но най-много ми тежи празнотата, която е залегнала в мен.
Преди година, година и половина бях друг човек. Бях винаги усмихната, изпълнена с желание за живот. Искрата си я имаше! И винаги поставях себе си на 1-во място. Излизах постоянно с приятели, разхождах се и просто живеех заради себе си. Тогава се появи едно момче, което ме накара да литна в облаците, а после ме сгромоляса на земята. Връзката ни беше от онези прекрасни неща, които няма да забравя. Бях адски щастлива с него и месеците заедно бяха най-страхотното нещо, което бях изживявала. Привързах се към него страшно много и в един момент осъзнах как компромисите от моя страна станаха много, но нямах волята да се откажа. Тогава той ме остави по възможно най-гадния начин. Не знаех защо. Чувствах се изключително зле и никой не можеше да ме изкара от вкъщи.
Минаха няколко седмици и започнах да се пооправям. Макар че исках много да го потърся, се сдържах. Но изглежда той не успя и започна отново да търси контакт с мен. Неосъзнала каква грешка ще направя, аз се поддадох на изкушението, вярвайки че може би ще бъде както преди. Но не беше. Връщането при него ми докара сто пъти повече болка, отколкото когато се разделихме. И всичко приключваше бързо. Имаше дни, в които не спирах да плача и дни, в които си обещавах да сложа чертата. Не успях. Връщах се при него безбройно много пъти. А той не беше човекът, с който бях в началото. Не знам какво бях за него...играчка, забавление? Важното е че не бях това, което той беше за мен. Дори очакването ми да ме разбере поне веднъж, беше заблуда. Той гледаше себе си. Задавах си въпроса защо продължава да ме иска да се връщам при него, но не си отговарях. Дори той не искаше да ми каже. Различното му поведение при всяка среща ме объркаше още повече. И стигнах до момента, в който бях тотално променена. Бях поставила друг човек пред себе си, най-голямата ми грешка. Тогава започнах да се боря със себе си, срещу него. Започнах да се дърпам,за да се измъкна и донякъде успях. Прекъснах контактите си с него, а когато се опитваше да ме търси, аз просто не отговарях. Минаха няколко месеца, и разбрах как той говори зад гърба ми. Стана ми много гадно, но вече бях с фалшива маска пред всички и не можех да покажа как се чувствам. Преодолях го, само се чудех защо го прави все още? Защо дори от разстояние се опитва да ме нарани? А отначало беше такъв човек... Скрих всичко в себе си. Започнах отново да излизам на срещи, но не попадах на човека, който да ме промени отново. Докато не се запознах с едно невероятно момче. Имаше тръпка, симпатии, омекване на коленете... И беше споделено. Докато един ден не осъзнах, че това, което търся в него, беше всъщност онова, което някога намерих в предишното момче. Осъзнах, че няма смисъл и реших да приключа на време. Тогава в неговите очи видях себе си. Стана ми адски болно, но аз бях искрена с него.
И той не беше единственото момче, което нараних без да искам. Просто не знам какво стана с мен и как така една връзка ме промени до неузнаваемост дори за самата мен. Днес усмивката ми я няма. Не знам за какво си струва да живея, като проблемите са навсякъде около мен. Приятелите ми... повечето дори се оказаха лицемерни предатели. Излизам, но това се случва все по-рядко. Най ме е яд, че когато остана на саме със себе си, мисля за него след толкова много време. Сякаш с него ми беше отнета искрата и желанието за живот. А как да си ги върна? Опитвах се, но вече останах без сили. Сякаш има нещо, което ме дърпа така отчаяно назад, че няма измъкване.
Това е... Надявам се да не съм отегчила никой. Ако е така, съжалявам.