PDA

View Full Version : Лудостта като бягство от действителността



PiNk_GiRl
11-20-2008, 15:56
Трябва ми есе на тема Лудостта като бягство от действителността..Трябва да дадем за пример Дон Кихот..Нищо не ми идва на ума.. :-o Можете ли да ми погонете :?

amazonkata90
11-20-2008, 16:07
Оттук си извади каквото ти трябва за Дон Кихот:

Смесването на комичното и трагичното, на националната и общочовешкото, на мъдростта и безумието правят романа на Сервантес „вечна” книга и това обяснява нестихващия с годините интерес към нея. Създаден като пародия на рицарски роман романът „Дон Кихот” буди смях, но този смях носи тревога и размисъл за смисъла на човешкия живот, за необходимостта от възвишен идеал, за най- ценното човешко право- свободата.
Рицарят на печалния образ избира действието, без да се съобразява с това, че средствата, които е избрал са безнадеждно остарели. Дон Кихот непреклонно вярва в способността си да промени света, да го направи по-добър. Зад маската на безумието и скрита жизнелюбивата и благородна философия на мъдреца. Героят доказва колко тънка е границата между мъдростта и безумието. Мъдър безумец или безумен мъдрец, Дон Кихот обединява в едно неразривно цяло двете взаимноотричащи се категории. Смесването на мъдростта и безумието е част от авторовия замисъл. Романът "Дон Кихот" се ражда като реакция на вредното въздействие на рицарските романи. Използвайки най-силното оръжие - смехът, Сервантес отхвърля измислените представи за дълг, чест, любов и благородство. Писателят разбира, че бягството в нереалния свят на рицарските романи не е решение на проблемите на тогавашна Испания. Необходими са идеали и вяра в тяхното осъществяване. Така се ражда Дон Кихот, който тръгва да служи на високи идеали във време на разруха и бездуховност. Ражда се герой, превърнал се във вечен образ – обобщение на непреходния човешки стремеж към по-добър живот, към свобода и справедливост.
Дон Кихот е тъжното откровение на Сервантес за безумната смелост на човешкия разум да изрече голямата и страшна истина за света. Авторът въвежда темата за лудостта, за да противодейства но антихуманната същност на света. Той създава друг „преобърнат свят”, в който високата хуманност съществува, отразена в съзнанието на неговия герой. Търсенето на доброто, на справедливостта и нравствения идеал се приема за лудост, защото подобни намерение и действия звучат странно и неприемливо в в свят с дълбоки нравствени деформации. човешката свобода като свобода на слово и мисъл е единствено възможна във фикционалния свят на лудостта. Само обявеният за луд има неограниченото право да бъде свободен, да назовава обективните дадености с истинските им имена. Хуманната същност на човека, принуден да живее в "разглобеното време" на бездуховност и девалвация на морала, е подложена на изпитание. Дон Кихот съхранява човешкото в себе си. Единственият начин да остане докрай верен на идеалите си се оказва лудостта. Алонсо Кихана полудява, за да се роди един нов напълно различен човек - рицар, готов да защитава бедните и онеправданите, рицар, решен да побеждава в битки със страшни великани и магьосници в името на един по-добър и по-справедлив свят. Дон Кихот е пленник на своята идея-фикс, че е странстващ рицар, който дири приключения по испанската земя двеста години след гибелта на рицарството. Всичко в него е комично: фигурата, лицето, шлемът - леген, пречупеното копие, любовта му към Дулсинея, конят му Росинант и верният му оръженосец. Той не е в състояние да разграничава действителността от илюзиите. Плод на разпаленото му въображение - овчите стада стават вражески армии, вятърните мелници - великани, прислужничката от хана - благородна девица. Всичко това е смешно, но също така и тъжно, защото зад тънкото було на лудостта прозира разочарованието и огорчението от действителността, характерни само за умните и прозорливи хора. Зад неспособността на Дон Кихот да схваща реалната същност на нещата от живота се крие дълбокото отрицание на реалността и вярата в по-доброто бъдеще. Дон Кихот е едновременно смешен средновековен рицар и тъжен човек от епохата на Ренесанса. Високият идеал за хуманност, който преследва героят на Сервантес, е рицарски по своето съдържание. Изпълнен с мъдрост, достойнство и чест. Целите са благородни, но средствата са анахронични, смешни и неадекватни.
Героят е обзет от оптимистичната вяра, че може да изпълни своите хуманистични задачи, но развоят на събитията говори повече за високоблагородната същност и искреност на намеренията му, отколкото за тяхната осъществимост. Загубените реални представи за живота подвеждат Дон Кихот. Резултатът се разминава с очакванията. Още при първото излизане от дома си като странстващ рицар героят на Сервантес има възможност да прекрати едно зло, спасявайки момчето от разгневения му господар. по- късната среща с него показва друго. Ратайчето проклина всички рицари, защото намесата на Дон Кихот не само не е предотвратила злото, а е предизвикала по- голяма жестокост у господаря му.
Безумството на героя е дълбоко трагично, защото е израз на стремежа към възвишен и благороден идеал. В свят изцяло подчинен на материалното поведението на Дон Кихот изглежда безумно, защото той става рицар, за да се бори с неправдите, да защити справедливостта и човешкото достойнство. Трябва наистина да си луд , за да тръгнеш да проповядваш свободата като най- ценно човешко благо във времето, създало Светата Инквизиция. Идалгото е рицар по душа, негова основна цел е да се бори за свобода. Свобода не толкова на тялото колкото на духа и мисълта. Колко мъдър е безумният рицар, когато напътства Санчо Панса: “Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравняват нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта може и трябва да се рискува животът и обратното- лишаването от свобода е най- голямото зло, което може да сполети човека.”
Много често героят приема за истински въображаемия свят, в който живее. С ентусиазъм той се хвърля да поправи злото и да възстанови справедливостта, но резултатът обикновенно е трагичен- страдат невинни, страда и самият дон Кихот. Такива са епизодите с погребалната процесия, нападението над овчето стадо, освобождението на каторжниците, разпрата с козаря. почти всички подвизи на Дон Кихот имат трагикомичен характер, но по важен е техният нравствено- етичен ефект. Те представят идалгото като извисена личност, показват мъдреца в него, способен да търси и да оцени доброто във всичките му измерения.
Дон Кихот възприема най-доброто от рицарската философия - равнопоставеността и зачитането на човешкото достойнство. Рицарят на печалния образ смята, че качествата на един човек се определят не от произхода му, а от делата му. В речта си пред козарите той разкрива основните моменти от своята философия. Дон Кихот вярва, че истински щастлив век е не този, в който царства безогледната жажда за богатство, а “златния” век, в който хората не са знаели значението на думите “мое” и “твое”. Идалгото смята, че любовта трябва да бъде проста, непринудена и естествена. С тези си философски схващания той изпреварва времето си с няколко века. Неслучайно никой не го разбира и мъдрите му думи се възприемат като безумие.
В епохата на рязко класово деление Дон Кихот се отнася по един и същи начин с херцога и с простия селянин. Той ги възприема като равнопоставени личности, зачита правото им на лична чест и човешко достойнство.
Във време, когато думата любов е загубила свещената си същност, жената е онеправдана и безправна, а бракът е не съюз на сърцата, а договор по сметка, рицарят изповядва безкористна и чиста любов към Дулсинея дел Тобосо.
Пълното разминаване между благородството и човечността на Сервантесовия герой и позорната испанска действителност определят дълбокия трагизъм на този образ. С речта си пред козарите, с думите си при освобождаването на каторжниците, със съветите си към Санчо Панса “безумното идалго” провъзгласява цяла хуманистична програма. За жалост, внушава авторът с горчивина, само един безумец може да вярва в осъществяването й. Само един луд може да върви срещу доводите на разума и с непресъхващ оптимизъм да се хвърля в единоборство с цял свят от злини, за да възстанови доброто и справедливостта. Чрез безумието на Дон Кихот Сервантес изразява собствената си болка от трагичното разминаване между мечта и реалност. Чрез мъдростта му авторът разкрива собствените си хуманистични възгледи. Любовта към човека е движеща сила в романа. при всеки от подвизите си Дон Кихот е уверен, че е необходим на страдащото човешко същество. Съветите, които дава на Санчо са насочени към възпитание в общочовешки добродетели- състрадателност, справедливост, благородство. Те са изпълнени с мъдрост и неподправена любов към обекновения човек. Вслушвайки се в мъдрите думи на идалгото за момент забравяме за лудостта му, усещаме болката и разочаровението от действителността и стремежа към изграждането на един по- добър свят.
„Болното” време деформира болезнено човешкото съзнание. Човекът търси спасение в обетована земя на мечтите. Появява се мотивът за пътя, който в средновековните рицарски романи е низ от приключения, а в романа на Сервантес е непрестанна среща със злото, носеща тъга и разочарование. Мъдрецът Дон Кихот преодолява „гравитацията” на грозното в реалностите на времето, устремява се към високите пространства на възвишената духовност. Бездуховността на времето приема този полет към свободните пространства на духа като отклонение от нормалното, окачествява действията му като проява на лудост. Дон Кихот остава верен на своята двойнствено същност. Той е безумец, но и безкрайно мъдър човек. Идеалите му надхвърлят рамките на времето, в което живее, и го определят като човек на бъдещето, едновременно с това той остава потопен в миналото, откъснат от своята действителност. От невъзможността да се осъществи възвишения идеал комичното започва да звучи тъжно. Дон Кихот е „разумен в безумието” и „мъдър в лудостта си”. Лудостта му отрича недъзите на реалността и търси съвършенството на идеала. Скритата мъдрост в безумието му търси и открива доброто в свят, в който властват злото, порока и несправедливостта. Мъдрото безумие превръща Дон Кихот в представител на човечеството, което се стреми да постигне повече от това, което му позволява епохата. С право можем да кажем, че Дон Кихот и неговите последователи стоят в основата на човешкия прогрес. Прогрес, който е възможен само благодарение на хората, които с твърда вяра в доброто, дръзват да се борят с вятърни мелници, да се борят не с копие и меч, а с честност, толерантност и човеколюбие.
Съчетаването на социалното, националното и общочовещкото в един образ превръщат обикновения безумец в необикновен мъдрец. Дон Кихот надхвърля авторовия замисъл и заживява отделен живот като символ на честния, благороден мечтател- хуманист, следващ своя висок, нравствен идеал. Той е вечен образ, защото е носител на непреходни нравствени ценности. Рожба на ренесансовото отношение към света и човека, той остават докрай верен на хуманистичните си възгледи. Дон Кихот е вечен, както е вечно и съзнанието, че смисъл на човешкия живот е стремежът към доброто, истината и справедливостта.