Спешно ми трябва интерпретативно съчинение

[kkiutov]

Здравейте!
За понеделник ми трябва едно интерпретативно съчинение на тема:
"смъртта и безсмъртието в Хаджи Димитър и обесването на Васил Левски"
Ако някой ми помогне сще съм му много благодарен!

[Stefchyy]

Ми направи си като ти требва бе ..

[todor92]

СМЪРТ И БЕЗСМЪРТИЕ В “ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ”
Темата за смъртта и безсмъртието е една от основните теми в Ботевата поезия. С майсторството на гениален поет той преплита свобода, смърт и безсмъртие в едно цяло. Поетът е разбрал, че свободата има цена и тя трябва да бъде заплатена. Пътят към свободата е поемане на тежък дял, изплащане на дълг, мрачна решителност, свръхчовешко усилие и безмерна тъга. Героят вгражда себе си в основите на свободата.
За него смъртта не е драма, а върховна възможност за саможертва. При него смъртта е воля за смърт, да се учиш да живееш и да умееш да умираш е едно и също. Смъртта в Ботевата лирика стои над всичко, тя не е страшна, злокобна и враждебна сила, а усмихната, приканваща, зашеметяваща.
И докато в баладата “Хаджи Димитър”, героят е обгърнат едновременно в романтичен, мъченически и трагичен ореол, за да премине в края на творбата в легендата и оттам в безсмъртието, то “Обесването на Васил Левски” е елегия за мащабите на българското страдание, за голямата българска болка. Българинът е особено чувствителен, към въпроса за смъртта на своите национални герои. Народните песни, преданията, спомените за Апостола, както и творбата на Ботев дават ясна представа, че неговата смърт е предизвикала първата велика национална безутешност през епохата на Възраждането. В нея поетът слива в едно майка и родина, за да изрази и своята лична скръб по Апостола, и общонародната мъка.
Два са централните образи в “Обесването на Васил Левски” – родината-майка и загиналия син. Между тях стои класическия мотив за плача. Загубата на героя е загуба на целия народ. Гарванът грозно оповестява още един гроб в българската земя и той като че ли е зловещо ехо на безпомощния майчин глас Желанието на автора да води диалог е съдбовно, защото само чрез него може да открие сърцето си и да сподели болката. Диалогът тук е своеобразен ритуал (като магическите думи в обредите), чрез който майката ще изрече святото име, заради което е в скърби. На преден план е съдбата на почернената майка. Задал страшния въпрос в началото, поетът разбира, че отговорът ще роди нови страдания за родината и затова я жали: “Ох, зная, зная...” След тази жалба идва категоричното: “Плачи!” Лирическият Аз не оставя надежди за възможно оцеляване на юнака, както в “На прощаване”. Нещо повече, той представя и себе си като свидетел на смъртта: “Аз видях, черно бесило”. Тук се изправя ключовият образ на бесилото като обединение на личната и обществената драма. Бесилото е пред очите му. Като че ли поетът е пожелал ритуално да бъде до своя другар. Стихът “стърчи, аз видях, черно бесило” е вест не само за смъртта, но и за величието на героя, за неговата “страшна сила”. Тази картина не може да се представи като видяна от друг, тя трябва да се преживее и внуши чрез болката на очевидеца.
Народът не е непосредствено пред бесилката, но той също оплаква героя си и още по-жално, защото е в безнадеждност. Чувството е подсилено от зловещата зимна картина: грачещи гарвани и воя на псета. Картината свързана с обесването на Васил Левски, е картина на всенародното обединение в скръбта. Страданието е консолидираща сила: “старци се молят богу горещо, жените плачат, пищят децата”. Ключов стих за разбирането на елегията е стихът “зимата пее своята зла песен”. Никъде в поезията си Христо Ботев не търси знака на сезоните освен в “Хаджи Димитър” и “Обесването на Васил Левски”. Характеристиката на лятото е очертана чрез жътвата, която в “Хаджи Димитър” не е осмислена чрез плодородието и благослова на земята, а чрез болката на робините, пеещи тъжни песни. В “Обесването на Васил Левски” зимата е представена в нейния обичаен образ като изконно зло. Тя пее “своята зла песен”, защото българинът е безпомощен спрямо смъртта на героя. Зимата не е част от ритуално-празничния календар на живота му. Тя е затворила света в своя ад, в ужаса на отчайващата скръб. След смъртта на героя човешкият свят е отчаян, няма хармония между човек и природа. Хармонията е между безнадежност и пустота.
Кой е загиналият син? Това го казва заглавието на творбата – Васил Левски. Ботев е изключително пестелив на подробности . Това, което той казва е, че Левски е Синът на родината-майка, той е святата жертва на родната земя. Смъртта на героя обрича света на болка и страдание, но смъртта е и повеля да се мисли за спасение. Родила герои като Левски, надеждата за свободата на българската земя не може да загине. Пътят към свободата е проправен и в това е смисълът на героичната смърт и безсмъртието.

[lenito_sf]

http://www.teenproblem.net/f/viewtopic.php?t=6539

Доминиращ мотив в Ботевата поезия е нравствено изстраданата и героично отстояваната свобода. Визията за нея неизменно включва саможертвената смърт. И в последното си стихотворение поетът изгражда митология на смъртта на героя, отказвайки се от непосредственото възпроизвеждане на моделите на предходни текстове като “На прощаване” и “Хаджи Димитър”.

По думите на Далчев стиховете на елегията “Обесването на Васил Левски” звучат като “надгробна песен над вселената”. С гибелта на Апостола на българската свобода осиротява общността. Всеобщата покруса, оплакването на невъзвратимата загуба е изразено като сродяване с природните стихии. В трагичен център на националния космос се превръща бесилото на “единия” жертвен син на България.

Елегията e писана към края на 1875 г. Известна е в две редакции, различаващи се съществено една от друга. Първата е позната под името “Дякон Васил Левски”, а втората “Обесвание на Васил Левски” съдържа една строфа по-малко, а четвърта и пета строфа са с разменена последователност.

Второто заглавие недвусмислено посочва реалния исторически факт. То кореспондира с образа на бесилото смислов и структурен център на творбата. Думата “обесването” насочва не към смъртта, а към осъществяването на смъртното наказание, резултат на предателство. Същевременно отглаголното съществително се натоварва със семантиката на удължения до безкрайност миг на умирането и неумирането.

Поетиката на стихотворението “Обесвание на Васил Левски” се гради върху различни типове трансформации лексикални, образни, както и на преосмисляне на цели художествени системи. Стихотворението преобръща преди всичко семантичната система на баладата “Хаджи Димитър”, неговата променена поетическа техника задава друг хоризонт на възприемане. Отказът от поетиката на баладата превръща митологичните образи на животни (сокол, орлица, вълк) в хищници (гарван, псета, вълци), обвързани със семантиката на хтоничното. Ако в баладата смъртта се интерпретира от гледна точка на безсмъртието на героическата личност, в “Обесвание на Васил Левски” се акцентира върху трагичния факт на смъртта на героя. По различен начин е изграден и централният образ. В “Хаджи Димитър” неговото митологизиране е следствие от баладичната атмосфера и присъщите преобразувания на художественото време и пространство; съдбата на централния персонаж е “разказана” в сентенция с универсална значимост (“Тоз, който падне...”). В “Обесвание на Васил Левски” са предпочетени лаконичен изказ, натуралистично изображение, експресията.

“Обесването на Васил Левски” съчетава жанровите особености на елегия, ода и балада. Героят и родината са двата полюса в образната система. Пресъздадено чрез множество конкретни детайли, родното пространство се смалява и персонифицира в образа на оплакваща майка. Обръщението от I строфа на творбата започва да изгражда това внушение:

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Осъществен е образен паралел между първото и второто двустишие. Като ехо на майчиния плач се носи зловещият грак на гарвана http://www.teenproblem.net/forumтрадиционен погребален символ, особено функционален в романтическата поетика (напр. “Гарванът” от Е. А. По). Ефектите на лирическата експресия се постигат чрез съчетанието на алитерация (“о” http://www.teenproblem.net/forum“а”) и асонанс (“г” “р”). Кръстосаната рима (“плачеш” “грачеш”) свързва в неотделимо цяло природното и човешкото, съзнателното и интуитивното, лиричното и митичното.

Лирическият Аз оплаква съдбата на майката, чийто образ във II строфа е обгърнат с ореола на святост (чрез метафората “свещен глас”) и мъченичество (чрез библейския архетип “глас в пустиня”). Картината на страданието е графика. Със значенията на неутешимата скръб, на вечния траур се натоварва устойчивото словосъчетание “черна робиня”. Фолклорно маркираният образ придобива нова идеологическа функция, означавайки трагизма на националната съдба.

Повелителната форма “Плачи!” в началото на III строфа рязко обвързва страданието и самотата на родината със смъртта на нейния “един син”. Причините за неговата гибел не са упоменати. Те могат да се изведат от извънтекстовата реалност. Художествената аргументация е в признанието на изключителността му, защото жертвата е за всички, но пътят към нея е възможен единствено за героя. Да се съхранят живи болката по него и паметта му повелява лирическият глас.

Елегията е единствената Ботева лирическа творба, в която се изговаря името на черната робиня майка родина България. Парадоксално именно смъртта на нейния “един син” е възкресение на общностната национална идея. С акцента “един син” творбата пресъздава библейския мит за човекоспасителя, разпнатия, “поел” греховете на хората върху себе си. Пътят към възкресението минава през разпятието. И ако лобното място на Христос е известно, то гробът на Левски е и знаен, и незнаен. Географската точност на реалията “град София” се разколебава от неопределеността на пространствения маркер “там близо край”. “Черното бесило” емблема на предателството и позора, поема значенията на жертвоприношението, на смъртта героика, превръща се в новия символ на общността. С огромната си притегателна сила той извършва две пространствени деформации “свива” и затваря в кръг около себе си българската земя и редуцира, прави обозримо абстрактното множество народ.

Фигурата на обесения е фокусът на творбата, чийто композиционен център е третата строфа единствената, в която се говори пряко за героя. Той добива ореола на недосегаемост и енигматичност заради парадокса “виси... със страшна сила”. Всички внушения за вътрешна мощ, за метафизично надмогване на житейския предел, за живот в смъртта, за непобедимост се резюмират в метафората хипербола “страшна сила”. Силен се оказва мъртвият, оплакваният, пиедестално въздигнатият над множеството на оплакващите, безсилни в своята вцепененост, обърканост, неутешимост. Пространственото обособяване на лобното място и липсата на конкретни пластични детайли в образа на централния персонаж говорят за това, че този образ е резултат на митологизиращо извисяване на индивидуалното. Внушават го и благоговеенето пред него, и безкрайната скръб, предизвикана от неговата смърт.

Четвъртата строфа излъчва апокалиптично видение, в което властват знаците на смъртта и на ужаса. Гракът на гарвана, воят на “псета и вълци” се смесва с човешките гласове в един пароксичен хор на “отечествения плач” (Р. Коларов). Светът е деформиран, останал сякаш без опорите си, лишен от действеност и мъжка сила. Гласовете на хората са градирани възходящо по своята интензивност от изричаните молитви на старците през плача на жените до пищенето на децата. Но тези гласове са същевременно деградирани по отношение на силата на самите субекти.

Това двойствено впечатление за нарастващи по интензивността си звукове и същевременно за нарастване на слабостта и безпомощността е преход към последната пета строфа. Тя трансформира образната структура на предходната строфа. Гласовете на живите същества се преобразяват в звуци на стихиите. Човек и природа се сливат в изразяването на скръбта. Времевата определеност (зимата) преодолява историческия факт, за да изгради символичния план (сезон на смъртта в природата). В новия трансформиран поетически мит за смъртта и безсмъртието на героя присъства обичайната Ботева етимологическа фигура “пее песен” (срв. “Балканът пее хайдушка песен” “Зимата пее свойта зла песен”). Моделът на апотеоза от “Хаджи Димитър” е преобърнат в образа на вселенския “плач без надежда”, в една космическа елегия за героя.

Стихотворението демонстрира как едно чувствително съзнание (на лирическия Аз) продължава да изстрадва невъзвратимостта на пожертвания. Именно това съзнание е искрата живот в пустинята свят, защото е прозряло, че смъртта е мяра за ценностното. Извървелият пътя до своята Голгота бесилото е постигнал себе си в жертвената смърт, станал е “един...син” на майката родина. Той е вече в “другото” измерение на родното, осъществил свободата в смъртта и превърнал се в паметен знак на човешка

ако това ти помогне брау на мене :D

[kkiutov]

Леле мерси много!
Незнаех че сте толкова бързи. :grin: :grin: :grin: :grin: :grin:

[Tedi4ka]

Темата за смъртта е един от основните философски проблеми. За духовния човек смъртта не означава единствено край на земното съществуване, но преди всичко живот след смъртта. За духовните хора най-истинския живот започва отвъд границите на видимия свят, отвъд земните страсти и стихии. Смъртта е другото име на живота.

Различните човешки култури осмислят проблема за смъртта от различни позиции. Традиционните общества побеждават страха от смъртта трансформирайки я в ритуал на посвещение, на преминаване в друго измерение на съществуването. Безсмъртието е свързано освен с религиозните вярвания и с идеята за героизма и паметта на живите за умрелите. Тялото, белязано от своята тленност, не може да постигне безсмъртие тук на земята. Безсмъртен е единствено духът както и героическите жестове, останали в паметта на поколенията.

За Ботевия човек смъртта не е драма, а върховна възможност за саможертва. При него смъртта е воля за смърт, за него да се учиш да живееш и умееш да умираш е едно и също. Ботевият герой побеждава смъртта, за него тя е върховно самопостигане и преображение в паметта на народа. Смъртта в ботевата лирика стои над всичко, тя не е страшна, злокобна и враждебна сила, а усмихната, приканваща, зашеметяваща.

Проблемът за смъртта най-често свързваме с подвига и саможертвата на героя, в името на родината и социалната справедливост. Особено сме чувствителни, когато разглеждаме въпросите за смъртта на нашите национални герои. Споровете около последните мигове на много от тях все още не са заглъхнали и с времето все по-трудно става да се открои мистичното от реалното. Това е така, защото в представата за саможертва на бунтовника народът влага и своето виждане, което не винаги се свързва с действителните събития. Съществено за него е да изведе от смъртта на юнака идеята за прераждането, како и идеален модел за поведение. Народните песни, преданията, спомените за апостола, а и творбата на Ботев дават ясна представа, че неговата смърт е предизвикала първата велика национална безутечност през епохата на възраждането. В стихотворението се пее с тъжна мелодия, скрито от ръка на ръка се предава портретът на Левски. Така е изцяло българско, за да тръгне преданието, че той е жив и не е заловен от турците. Ботев обаче не повтаря своето “Жив е той, жив е!”.

Стихотворението “Обесването на Васил Левски” започва с обръщение към майката. Желанието на лирическия Аз да води диалог е съдбовно, защото само чрез него може да се открие сърцето и да се сподели болката. Диалогичността тук е своеобразен ритуал (като магическите думи в обредите), чрез който майката ще изрече святото име, заради което е в скърби. Ботев не бърза да посочи за кого “тъй жално, тъй милно” плаче родината-майка. Той разкрива първо не великата жертвата на Апостола, а образа на гористната страдалница. На преден план е съдбата на почернената майка. Задал страшния въпрос в началото, героят разбира, че отговорът ще роди нови страдания за родината и затова я жали: “Ох, зная, зная...” След тази жалба идва категоричното: “Плачи!” Лирическият аз не оставя надежди за възможно оцеляване на юнака както в “На прощаване” и “Хаджи Димитър”. Нещо повече, той представя и себе си като свидетел на смъртта: “Аз видях, черно бесило”. Картината на бесилката е пред очите му. Сякаш лирическият Аз е пожелал ритуално да бъде до своя другар. Стихът “стърчи, аз видях, черно бесило” е вест не само за смъртта, но и за величието на героя, за неговата “страшна сила”. Тази картина не може да се представи като видяна от друг, тя трябва да се преживее и внуши чрез болката на очевидеца.

Народът не е непосредствено пред бесилката, но той също оплаква героя си и още по-жално, защото е в безнадеждност. Чувството е подсилено от зловещата зимна картина: грачещи гарвани и воя на псета. Показателно е, че във всенародната скръб на старците, жените и децата – липсват мъжете в действена възраст. Оплакването е безутешност, която ще отнеме силата на мъжа за други дела, която ще отнеме волята му за смърт. В българската представа жената трябва да е чувствителна за жертвите, а мъжът за свободата. И все пак картината, свързана с обесването на Васил Левски, е картина на всенародната съборност в скръбта. Страданието е консолидираща сила: “старци се молят богу горещо, жените плачат, пищят децата”.

Ключов стих за разбирането на елегията е стихът “зимата пее своята зла песен”. Никъде в поезията си Христо Ботев не търси знаковостта на сезоните освен в “Хаджи Димитър” и “Обесването на Васил Левски”. Характеристиката на лятото е очертана чрез жътвата, която в “Хаджи Димитър” не е осмислена чрез плодородието, дарбите на природата, благослова на земята, а чрез болката на робините, пеещи тъжни песни. Идеята е съотнесена към времето кагато полето е най-плодно, а човешката душа най-безплодна. Призвнието на жътварката е да жъне, но в творбата тя само пее тъжни песни, родени от болката.

В “Обесването на Васил Левски” зимата е представена в нейния обичаен образ като изконно зло. Тя пее “своята зла песен”, не защото се е случила смъртта на Апостола, а защото българинът е безпомощен спрямо тази смърт. За българската традиционна култура знаково през зимата не е полето, а домът в който той осъществява всички свои обреди и празници. Зимните му ритуали са пълни с очакване за добри вести. Коледната благословия е за множене на българина. В нея отсъства коледната оптимистична визия за бъдещето. Зимата вече не е част от ритуално празничния календар на живота му. Според творбата зимата е неизменна, защото няма добри вести и сякаш той престава да вярва в тях.

Стихотворението “Обесването на Васил Левски” е втората творба, в която Христо Ботев изразява пълна безнадеждност. Първата е “Борба”, която поетът успява да допише, за да изрази оптимизма и рашителността си: “Ще викнем ние: “Хляб или свинец”” За втората обаче не намира духовни сили – остава при болката, при плача на майката. И все пак бесилото на Апостола според творбата се е превърнало в пространство на родовата съборност. Именно в всеобщата скръб, старците, майките и децата се изживяват като единни. Истината за смъртта на Апостола е част от съзряването на народа, защото в болката е трябвало отново да търси път към себе си и вярата си. Така истината, пораждаща безнадеждност, става по-необходима, отколкото заблудите на оптимизма. Творбата може би казва, че трябва да се стигне до “дъното” на страданието, за да дойде и мигът на възкресението.
Заповядай :)