hgfgfhjgjhjkkkkj
11-24-2008, 22:45
Здравейте! От доста отдавна не съм пускала тема, но май тук е най-доброто място, където мога да си излея душата..Ох, толкова много ми се е насъбрало, че направо не знам откъде да започна..
Преди около 5 месеца се преместих да живея в чужбина и животът ми тотално се преобърна..По принцип съм адски оптимистично настроен човек, тръгнах с аболютно позитивна нагласа; че си струва, че тази промяна ще бъде положителна, че ще ми осигури по-добър живот..Надявах се, че ще свикна бързо с новата среда, че ще си намеря приятели за нула време и изобщо.. рай.
Хах, колко наивна съм била..8-) Веднага щом дойдох тук, трябваше да се сблъкам с реалността, която за съжаление нямаше нищо общо с идеализирания от мен свят, който си представях. Отначало изобщо не знаех къде се намирам и какво става с мен..не можех да повярвам, че приятелите ми, роднините ми, целия ми свят е толкова далеч.. всичко ми липсваше, чувствах се ужасно празна и самотна. Все пак се опитвах да бъда силна, да не драматизирам прекалено нещата.. а и наште са с мен,така че до известна степен ми беше добре, всичко беше нормално.
Ии разбира се, в началото на септември дойде най-отвратителната част от всичко-училището.На идея си нямах колко трудно ще ми бъде да се впиша.Приятелски настроена съм, опитвам се да си говоря със съучениците ми.. и въпреки това просто някак си не се получава.Повечето са затворени, не особено общителни.. сякаш не ме приемат,чувствам се страшно изолирана.И така вече 3 месеца просто не мога да си намеря среда.Животът ми стана адски скучен и еднообразен(нещо което не беше изобщо присъщо за забавното ми и безгрижно ежедневие в БГ).
Въпреки че смятам,че съм силен характер и че знам, че може би това е временно положение и не трябва да се предавам в никакъв случай..понякога просто не издържам.Имам чувството,че се задушавам, не мога да си намеря място, идва ми да крещя.. побърквам се. Самотна съъъм, отчаяно имам нужда от някого, на когото да се опра,някой, с когото да мога да си споделям и да ме разбира.. Не знам, може би отчасти вината е в мен, може би аз не съм достатъчно инициативна и самоуверена,и не правя достатъчно усилия, за да променя положението в което съм.. ноo факт е, че това е адски труден период от живота ми ии понякога направо не знам какво да правя..колкото повече го мисля и премислям,толкова по-объркана ставам ииии направо издивявам.
А имам и толкова други неща, върху които трябва да се съсредоточа.. трябва да помагам да нашите,трябва да си намеря работа, трябва да се готвя за кандидатстване(вече започнах,само че тук това е дълъг и малко сложен процес). Трябва да се стегна, трябва да вкарам живота си в ред.. само че наистина не знам откъде да започна.
Опитвам се да бъда силна, опитвам се да мисля позитивно и да гледам от хубавата страна на нещата.. но понякога просто избухвам в сълзи.Толкова неща имам в главата си, че ми се струва, че направо ще избухне..
Засега уж се държа.. нещата, които ме крепят, са вярата, че накрая някак си всичко ще се оправи, че ще изгрее слънце и на моята улица;филмите с щастлив край, музиката, както и красивите спомени.. моментите на радост с приятелите ми, 8те най-прекрасни месеца в живота ми с бившия ми приятел.. :)
Оох, съжалявам, че се получи толкова дълго и благодаря на всички, които са го прочели! :-) Много ще се радвам на някой коментар/съвет. :)
Преди около 5 месеца се преместих да живея в чужбина и животът ми тотално се преобърна..По принцип съм адски оптимистично настроен човек, тръгнах с аболютно позитивна нагласа; че си струва, че тази промяна ще бъде положителна, че ще ми осигури по-добър живот..Надявах се, че ще свикна бързо с новата среда, че ще си намеря приятели за нула време и изобщо.. рай.
Хах, колко наивна съм била..8-) Веднага щом дойдох тук, трябваше да се сблъкам с реалността, която за съжаление нямаше нищо общо с идеализирания от мен свят, който си представях. Отначало изобщо не знаех къде се намирам и какво става с мен..не можех да повярвам, че приятелите ми, роднините ми, целия ми свят е толкова далеч.. всичко ми липсваше, чувствах се ужасно празна и самотна. Все пак се опитвах да бъда силна, да не драматизирам прекалено нещата.. а и наште са с мен,така че до известна степен ми беше добре, всичко беше нормално.
Ии разбира се, в началото на септември дойде най-отвратителната част от всичко-училището.На идея си нямах колко трудно ще ми бъде да се впиша.Приятелски настроена съм, опитвам се да си говоря със съучениците ми.. и въпреки това просто някак си не се получава.Повечето са затворени, не особено общителни.. сякаш не ме приемат,чувствам се страшно изолирана.И така вече 3 месеца просто не мога да си намеря среда.Животът ми стана адски скучен и еднообразен(нещо което не беше изобщо присъщо за забавното ми и безгрижно ежедневие в БГ).
Въпреки че смятам,че съм силен характер и че знам, че може би това е временно положение и не трябва да се предавам в никакъв случай..понякога просто не издържам.Имам чувството,че се задушавам, не мога да си намеря място, идва ми да крещя.. побърквам се. Самотна съъъм, отчаяно имам нужда от някого, на когото да се опра,някой, с когото да мога да си споделям и да ме разбира.. Не знам, може би отчасти вината е в мен, може би аз не съм достатъчно инициативна и самоуверена,и не правя достатъчно усилия, за да променя положението в което съм.. ноo факт е, че това е адски труден период от живота ми ии понякога направо не знам какво да правя..колкото повече го мисля и премислям,толкова по-объркана ставам ииии направо издивявам.
А имам и толкова други неща, върху които трябва да се съсредоточа.. трябва да помагам да нашите,трябва да си намеря работа, трябва да се готвя за кандидатстване(вече започнах,само че тук това е дълъг и малко сложен процес). Трябва да се стегна, трябва да вкарам живота си в ред.. само че наистина не знам откъде да започна.
Опитвам се да бъда силна, опитвам се да мисля позитивно и да гледам от хубавата страна на нещата.. но понякога просто избухвам в сълзи.Толкова неща имам в главата си, че ми се струва, че направо ще избухне..
Засега уж се държа.. нещата, които ме крепят, са вярата, че накрая някак си всичко ще се оправи, че ще изгрее слънце и на моята улица;филмите с щастлив край, музиката, както и красивите спомени.. моментите на радост с приятелите ми, 8те най-прекрасни месеца в живота ми с бившия ми приятел.. :)
Оох, съжалявам, че се получи толкова дълго и благодаря на всички, които са го прочели! :-) Много ще се радвам на някой коментар/съвет. :)