PDA

View Full Version : Няколко темички за класно



laydi_Kroft
11-25-2008, 20:21
Във вторник имам класно по литература, а това е предмета по който нищо не вдявам. За това ще ви помоля за малко помощ с темите :) . Те попринцип са 6, но аз за 2 съм се намерила материал, така че ето ги 4-те теми (всичко е за Ботев):
->Личното, националното и историческото битие на робството и свободата в стих. "Борба"
->Ботевия лирически човек в диалог със себе си, светът и Бог ("Моята молитва")
->Дълбоко преклонение пред личността и подвига на героя изразено в стих. "Обесването на Васил Левски"
->Болката и гнева на поета породени от страданието на народа ("Елегия")


т.1 и т.7
RiseGirl

amazonkata90
11-26-2008, 07:35
Елегия:

На пръсти се броят онези българи, които с целият си живот до най-върховна степен са въплатили в себе си положителните качества и мъдростта на своя народ и още приживе са заслужили правото директно да се обръщат към народа си, а след смъртта си продължават да живеят в поколенията и със своите въпроси да тревожат и разбуждат тяхното съзнание. Kато Паисий със знаменитото си обръщение «О, неразумни и юроде, поради що се срамиш да се наречеш Българин?», Васил Левски – с многозначителното «Народе!!!» и - разбира се - Христо Ботев, цялата проза и поезия на който са пряко адресирани към собствения му народ. Ярък и неповторим пример в това отношение е стихотворението «Елегия» ( 1870 г. ) , което започва:
“Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз робска люлка люлее?”
И още с първите си строфи, с началната метафора, подтиква читателя към размисъл. Постигнат е поразителен ефект: думата «народ» е снабдена с едно единствено прилагателно «бедний», но именно то е, което отключва в съзнанието ни мисли за нерадостното съществуване на народа в условията на варварското владичество, а прилагателното «робска» не оставя никакво съмнение, че по-тежко не може и да бъде; думата «люлка» свързваме със спане и съненост – състояние далеч не похвално за един народ; директното питане « кой те люлее » , не оставят възможност отговорът да бъде премълчан. Следващите думи подсилват вече поставения въпрос и ни насочват към отговор, който не вещае нищо радостно:
“Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
“Търпи, и ще си спасиш душата?!”

“Той ли ил някой негов наместник,
Син на Лойола и брат на Юда,
предател верен и жив предвестник
на нови тегла за сиромаси,
нов кърджалия в нова полуда,
кой продал брата, убил баща си?!”
Удивителна е способността на Ботев да съчетава привидно далечни по своята същност или историческа хронологичност явления и характеристики и да ги подчини на една определена художествена идея: от Юда и мъчителите на Спасителя, през Лойола и фарисеите, които пеят: “Търпи и ще си спасиш душата”, до “…нов кърджалия в нова полуда”. Всичко е казано в границите само на няколко стиха, прекъснати внезапно от краткия като изстрел въпрос:
“Той ли? – кажи ми.”
Следва многозначителното:
“Мълчи народа!”
Един отговор, от който ни полазват тръпки и който не може да се отмине без сериозен размисъл.
Някои изследователи пишат, че заглавието “ЕЛЕГИЯ” било избрано от Ботев едва ли не “погрешно”, но аз възприемам заглавието като неразделна част от стихотворението. А “Елегия” буквално означава “жалост”. Ботев е обзет от неизмерима жалост за своя народ, може би не толкова затова, че народът страда, а затова, че “мълчи”. Той обича “силно” народа си и нито за миг не забравя, че е негов “син”.
В следващите стихове има потресаващ трагизъм, но и чувство за огромна сила и величие, пораждащи оптимизъм:
“Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас за свобода:
намръщен само с глава той сочи…”
В нашата литература няма по – силен, по – безнадежден образ на духовното и политическо състояние, до което едно варварско робство е довело цял народ.
Темата за нерадостната робска участ на народа е една от най – ранните във възрожденската ни литература, но в “Елегия” тя за първи път прозвучава така силно. Познатият и нееднократно използван до тогава образ – на дълбокия сън, от който трябва да се събуди народното съзнание, придобива изключителна мащабност и сила.
Народът, който има сили да създаде нов живот, е нарисуван като живо погребан мъченик. Непредвидимата парадоксална логика на Ботевата фантазия предлага почти сюрреалистични видения: не тялото е разпънато на кръста, а “кръстът е забит във живо тело”; не роби са оковани във вериги, а “ръжда разяда глозгани кости”. Образът на народното страдание е изкристализирал в неочаквания и само на пръв поглед странен образ: “смок е засмукал живот народен”.
Все така силно въздействащо Ботев е нарисувал зловещо обречения кръговрат на живота на роба, белязан от знаците на безнадежността: робски труд (“пот от чело”), кърваво насилие (“кървав се лее”), смърт (“над камък гробен”).
Както е прямо питането към народа, кои са виновниците за участта му, така непосредствено идва и отговорът:
“… сган избрана – рояк скотове,
в сюртуци, в реси и слепци с очи
……………………………………
……… наши и чужди гости!”
Виновниците за народното страдание Ботев характеризира с остро сатирични изрази, в които има не толкова ирония, колкото сарказъм, презрение, гняв. Народът сочи “сган избрана”. С убийствен сарказъм поетът е издал присъдата си над властническата мания за богоизбраност; точно, само с няколко съществителни е обхванал трите вечни категории народни потисници – “рояк скотове, в сюртуци, в реси и слепци с очи.”
Лирическия герой, – който при Ботев напълно се припокрива с автора – страда: защото бедният народ е приспан от философията на търпението и примирението, защото народът вярва в лицемерните молитви на духовенството, в лъжливите проповеди на представители на експлоататорската класа.
Във всички Ботеви стихотворения има тъга, дори и в най – оптимистичните, но “Елегия” е един наистина дълбоко трагичен химн на безнадежността, предизвикал във финала си основателния горестен гняв на поета:
“А бедният роб търпи, и ние
без срам, без укор, броиме време,
откак е в хомот нашата шия,
откак окови влачи народа,
броим, и с вяра в туй скотско племе…”
Каква дълбока, разкъсваща душата на поета мъка се крие в тези думи. За да се разбере обаче по-пълно написаното от Ботев, необходимо е и още нещо. Да се познава и да се вземе под внимание народопсихологията на българите - да се има предвид, че в резултат на дългото потисничество у нас са се появили пословици като : “Преклонена главица сабя не я сече!” или “Мълчанието е злато!” и други подобни. Необходимо е да се има предвид и историята. Ботев принадлежи към най-съзнателната и интелигентна част от народа, емигрирала от своята страна и търсеща изход в революционната борба. Навярно това “ние” от последния куплет фиксира именно революционната емиграция, която също не е пощадена от поета. Не е пощаден и той самият и неговата самокритичност има дълбоки причини – силната любов към своя народ и към свободата. В Ботевата творба място са намерили всички слоеве на тогавашното общество. Не са забравени и “чуждите гости”. В “Елегия” е разкрита дълбоката истина на тогавашния живот. С похватите на безжалостната сатира поетът е разобличил всички, които всъщност се примиряват с философията на търпението, мълчанието и примирението.
Като че ли най – силната, най – гневната си присъда над философията на търпението и примирението Ботев е формулирал с това убийствено и трагично – пророческо “чакаме и ний ред за свобода!”, защото човек или народ, който “чака” своя “ред за свобода”, не става никога истински свободен; защото, както учи историята, свободата не се дава, тя се взема, и това всъщност е основната тема на всичко, което е излязло изпод гениалното перо на поета и революционера Ботев.


Моята молитва:

Ботевата молитва е повелителен, мо¬гъщо разгърнат призив за борба, изграден върху антитезното начало на диалога-отрицание между поет и съвременник. Две душевности - на антихриста бунтар и човека роб - се сблъскват в конфликтното поле: на духовния бунт, взривяващ религи¬озни фикции и реални психологически бари¬ери, за да изградят олтара на нова национал¬на религия - религията на бунта, на рево¬люцията.
Това право на избор, на първожреческа ри¬туална обредност за посвещаване на българския народ в жертвения купел на националноосвободителната борба принадлежи па Ботев, направил своя избор с категорич¬ната повеля- „хляб или свинец!”
Ботев не моли, той повелява. В диалогичната риторика на антите¬зата: „Не ти! - А ти! ”, застава основният опонент на лирическия герой в условния диалог-борба - времето и родените от стра¬ха и заблудата антихуманни категории на „божествена справедливост”.
Тази „чиста истина”, Като субстанция на библейска мъдрост, Ботев отрича и развен¬чава, доказвайки лицемерния, фалшив морал на несъществуващи хуманни категории.
В първата строфа можем да открием ми¬ниатюрния модел на поетическа структура, разгърната в общата композиционна постройка на творбата. Отрицанието, ка¬то основна художествена цел, преследва¬на от Ботев, за първи път е фиксирано във Втори стих па първа строфа: „Не ти, що си в небесата”.
Разгърнатото, доказано тезисно отрица¬ние можем да открием в следващите пет строфи. Наблюдава се петстепенно градирано отрицание, което има своя вътрешна композиция.
Основното композиционно ядро от три строфи, в които е разгърнато отрицани¬ето на три основни функции на религията като универсален модел на насилие и потисничество, има своя структурна рамка с въ¬ведение - отрицание, и финал - обобщение на отрицанието.
Ако разгледаме художественото прост¬ранство на Ботевото поетическо отрица¬ние (именно в тези пет строфи), ще от¬крием, че в първата се изгражда базата на отрицанието, а това е православната християнска вяра:
Не ти, комуто се кланят
православните скотове.
Това всъщност е и въведението-отрицание.
Следва основното композиционно ядро с отрицанието на религията като духовно насилие над човека, във втора строфа:
не ти, който си направил...
човекът... роб да бъде на земята
В трета строфа - отрицание на религи¬ята като официален инструмент на соци¬ално разделение:
не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
моите братя сиромаси.
В четвърта строфа - разобличение на фарисейски морал и нрави:
не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи,
за да обобщи във финалната пета строфа направените разобличения на „светата обител” като храм на лъжци, тирани, глуп¬ци и душмани:
не ти, боже, на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!
Художествено-материалното, обективирано в петстепенното отрицание, гради психологическата основа за преход от отрицание към позитивно внушение като градивен елемент на антитезисното Ботево „не ти - а ти!” поетическо начало.
„Кървавото, грешно царство!” на лъжци, тирани, глупци и душмани е видимата об¬ществена надстройка, която Ботев атакува отвътре, внушавайки ново действе¬но национално съзнание. То се гради на нови духовни стойности - конфликтно проти¬вопоставени като обществено-историческа динамика на вътрешните „А3”-ови прос¬транства на реалната социално-историческа пасивност на официалните институции, поддържащи религиозни фикции и заблуди.
Внушението-утвърждение на ново „АЗ”-ово съзнание Ботев приема като духовно кръщение, при което новото българско колективно съзнание ще се присъедини Към всенародния духовен празник на отвоюва¬но чрез личен избор човешко достойнство. Това е силата на разума - божествената искра на тайнството, наречено лично дос¬тойнство и национална гордост:
а ти, що си в мене, боже
А ти, боже, на разумът...
Мислещият човек е единственият самовластен господар на обществено и национал¬но съзнание. Той избира празниците за ду¬ховно, личностно кръщение на българина. Защитава и историческите му интереси: „А ти, боже, на разумът, защитниче на робите...” Колективното съзнание - като аморфно,неличностно присъствие в обществената реалност - е излишно и ненужно за Ботев. Заменил библейската категория любов към ближния с борба заради ближния, поетът разкрива новата молитва на българина, про¬низана от активна действена любов, съграждаща храма на свободния човешки дух:
Вдъхни всекиму, о, боже!
любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа.
Молитвеният шепот на „А3”-а, обърнал взор към дверите на своето собствено съз¬нание в първи стих на първа строфа - „О, мой боже, правий боже!”, достига до вътреш¬ната аргументирана категоричност на императива-повеля в първи и втори стих на осма строфа:
Вдъхни всекиму, о, боже!
любов жива за свобода,
която получава обективна художествена материализация в открития призив за бор¬ба:
да се бори кой как може
с душманите на народа.
Категоричният, могъщ, мажорен вик за борба озвучава приглушените молитвени пространства на зависима, робска, човешка душевност.Свободата на духа озарява с празнична светлина съзнанието на „А3”-а. Човекът ве¬че не изпитва страх, не се моли, а сам кове съдбата си. Последните две строфи са личната молитвена изповед на Ботев, чийто глас-камбана озвучава далечните родни пространс¬тва:
О, мой боже, правий боже!
Подкрепи и мен ръката
………………………….
Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина.
Освободения дух на отчужденото съзна¬ние Ботев скрепява с категоричния импе¬ратив на личността:
Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът
Извиканата, заявена на висок глас лична жертвеност като могъщ песенен порой зазвучава в българското национално съзнание;:
Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!...
Песента на бунта, песента на революци¬ята е гласът на Ботевата молитва за нова българска национална религия.


Борба:

Особеното личностно, вътрешно-психологическо състояние на лирическия герой от финала на стихотворението „В механата” прераства в естествена, наситена с трагичните видения за същностните корени на българското предателст¬во, художествена среда за изява на лирическия „АЗ” в поетическото пространство на Ботевата „Борба”.
Семантиката, скрита в заглавието на творбата, носи белезите на една „застинала динамика”, на прекъснат полет. Възправящ духовен ръст, наци¬оналният личностен „АЗ” сякаш гради мисловния „неръкотворен” паметник на своя човешки бунт. Статиката на прекъсната поривност е заменена с експресивната динамика на мисълта, която има агресивно задълбочена низходяща градация в психопространството на „А3”-а:
В тъги, в неволи младост минува кръвта се ядно в жили вълнува.
Вълнението на мисълта минава като трагичен трепет през настоящето на българина, който мо¬же да открие истината за своята екзистенция в емоционалния регистър на доброто и злото, чиято нравствена светлосянка откриваме полюсно про¬тивопоставена в двете характеристики на българ¬ската национална трагика:
1. Фолклорната представа за ада на човешката душа
и
2. Библейските хипнотични видения за българския национален апокалипсис.
Фолклорната представа - „кръвта се ядно... вълнува” - душата-ад в българския фолклор се конкретизира в душата-„яд”. Метафоричният ре¬зонанс от пулсациите на образната смислова дъл¬бина, заключена в словосъчетанието душата-„яд”, очертава семантичното поле на Ботевата философ¬ска категория - „злобна ги памет”, която на свой ред смислово уплътнява динамизираните тревож¬ни трепети на „високочестотната” Ботева поетич¬на мисъл, осъществяваща връзка с библейското начало на човешката омраза:
...злобна ги памет често повтаря в гърди ни любов, ни капка вяра, нито надежда от сън мъртвешки да можеш свестен човек събуди!
Основните библейски нравствени категории се оказват противопоставени в един трагичен без¬порядък - любов (3) - вяра (1) - надежда (2), който поставя трагичния кръст на хаоса и безверието, в чиято кръстопътна и конфликтна среща е кулми¬национният миг на българската историческа съдба. Апокалипсисът се оказва не само разрушение, но и градивна, отрицателна емоционална енергия в психобездната на душата-ад, очертана от Ботев дълбините на българската национална мисъл, която изразява „злобната памет”, заключена в гърдите на песенния фолклорен герой, който се слива с лирическия „АЗ” на поета в търсене на кра¬сивия - прекъснат грубо от действителността -мисловен полет на истинското, бунтовно, творческо начало на българина.
Три образни представи - фолклорна, библейска и социално-историческа - за съдбата на българската душевност очертават художествените па¬раметри на съня - като метафорично, поетично измерение на историческия резонанс от библейс¬ката по нравствена дълбочина национална трагика. Пътят към Голгота за българина се оказва път към собствените предатели, път към душата на човека до теб, където може да срещнеш рецидива на на¬ционалното предателство - този път класифицирани от Ботев като „злобна ги памет често пов¬таря”.
В дълбините на душата се раждат черните мъртви обеми на тежкия, „пиянски” сън, изплакан от ли¬рическия герой във „В механата”, но резониращ трагично в психологичните измерения на българската национална самоличност: „Свестните у нас считат за луди”
Съзнанието - мъчително пречистено - преминавало през греха и националното предателство възкръсва като плаха надежда за себепознание, като народна свяст, която на мястото на библейс¬ката, апокалиптична омраза ще съгради храм на възкръсналата любов на българина. Но в мига, в който националният личностен „АЗ” ще познае се¬бе си в разбунената свяст на своя съвременник, идва прозрението за историческото повторение на националната съдба на българина като трагичен резонанс на извършен, но неизкупен грях. Този път наказанието е безмилостно. Човекът с пречистено опростено съзнание от безкрайното, вечно повторение на греха, като национално предателство, е обявен за луд. Светлината на блесналата природна свяст по¬мръква. Идва механизмът на робското бездуховно монотоние, когато „злобна... памет често повтаря” и напомня за лудостта на стореното през дългите векове на тежък „пиянски” сън. Любовта отстъпва място на дълбоката омраза.и ненавист. Неслучайно Ботев се опитва да промени нравствения катехизис на потъналия в трагичен унес българин. Омразата е поле за изява на потиснато, депресирано човешко съзнание. Свободната, разкрепостена, преодоляла националния комплекс личност предпочита свободата на избора, който е единствен, уникален и възможен само в нравст¬веното пространство на категорията любов.
Срещу тоталната разрушителна сила на наци¬оналната омраза Ботев противопоставя библейс¬кото нравствено опрощение на любовта. Тази ви¬сока духовност на българското национално мис¬лене не може да не породи злостна вълна на отрицание. Величието на българското самосъз¬нание, превъзмогнало комплекса на робската си потиснатост, провокира дребнавите страсти на от¬мъщението и омразата:
Свестните у нас считат за луди!
Редом с болката възправя ръст Ботевото инте¬лектуално превъзходство над бездуховното робс¬ко безгръбначие на глупостта, присъща на несвободния, депресиран, зависим човек.Ботевата ирония, низходящо градирана, пре¬раства в сарказъм:
...глупецът вредом всеки почита...
Смисловият обем на определението „богат” е интелектуалното противодействие на поет и лирически герой срещу безумието на националната характеристика - луди. Богатството - като разпиляна национална нравственост и добродетели, довели ни до лудостта на отцепредателството и братоубийството, е противопоставено на лудостта да познаеш отново величината на националния си дух - като интелектуално богатство и превъзходство на собствената си личност.
Ботев проследява нравственото „девалвиране” на стойностите в народната свяст:
Богат е, казва, пък го не пита ,
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил...
Насилието трагично обезценява българските национални стойности: колко е... изгорил... ; ...колко... е ограбил.
Човешката душа се превръща в олтар на омра¬зата и насилието. Любовта насилствено е прого¬нена от сърцето на българина с „молитви, с клетви, с думи лъжливи”. На нейно място идва отчуждението, лудостта да не познаваш дълбините на националната си самоличност. „Мъртвешкият сън” на болната бъл¬гарска душевност става реалност:
И на обществен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват.
Ето я лудостта на бездуховното робско безгръбначие:
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин заедно мъдруват.
Преобърнатите национални добродетели, за¬местени с тотална омраза, обезсмислят и поня¬тието мъдрост. Ботевото отрицание тук носи си¬лата на своего рода библейски апокалипсис. С тази разлика, че поетът предпочита пародията като по-силно духовно оръжие за борба с глупост¬та на своето време:
че страх от Бога било начало
на сяка мъдрост...
Мъдрост и страх - две взаимоизключващи се понятия отричат реалността на логичен мисловен процес и доказват истината за трагичното обез¬ценяване на българските национални стойности. Отмъщението и омразата превръщат хората в стадо хищници:
...Туй е казало
стадо от вълци във овчи кожи.
Ако съпоставим двете определения: „Свестните у нас считат за луди” и „...Туй е казало стадо от вълци във овчи кожи - в условен психологичен план ще открием историческата истина за лудостта на безсмисленото отмъщение и национална омраза, изравнили в ду¬ховно отношение българина със скота.
Страхът носи сложната диалектическа връзка между деструктивната сила на разрушението и без¬плодната насилствена святост на деформираната, отчуждена до безразличие, народна свяст.
Трагичният диалектичен възел между разруше¬ние и безсмислено съграждане на „лъжи святи” е разсечен от личното поетическо прозрение на Ботев, предрекъл липсата на исторически хори¬зонт за българина, пародирайки притчовата иносказателност на библейската мъдрост:
Соломон, тоя тиран развратен,
отдавна в раят нейде запратен,
със своите притчи между светците,
казал е глупост между глупците...
Каменната мъртва застиналост на идола - тотемния знак въплътен, материализиран страх - за¬лива душата на българина с пустота и мрак. Сту¬деният отчужден образ на вкаменена - същест¬вувала някога, но изпепелена - българска цен¬ностна система от добродетели извиква от гневно разбуненото съзнание на лирическия АЗ саркас¬тичния, плющящ като бич по заспалите съвести, пародиран благослов:
Бой се от Бога, почитай царя!
Тотемният каменен идол на българска наци¬онална глупост Ботев взривява отвътре, намира историческите аналози на древна, разрушена, „окаменяла” човешка мъдрост -процес, идентичен с националните параметри на българската тра¬гична лудост:
Свещена глупост! Векове цели
разум и съвест с нея се борят...
Светостта на греха и „окаменялата мъдрост” на националната мисъл изграждат трагичното психо-пространство на историческа безперспективност за българина. Той е с „окаменяла”, но вдигната за действие десница. Това е съхранената, прекъсна¬та поривност като реална духовна потенция на бъл¬гарския исторически хоризонт.
Статичната, мъртва неподвижност на реално съществуващ, но прекъснат потенциал за дейст¬вие има свои традиции в световната история на насилието:
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
Светът и българската национална душевност ста¬ват съизмерими в трагичната покруса за нравст¬вено девалвирани общохуманни човешки стой¬ности:
... тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша със вяра...
Каменният студен идол на страха и отчуждени¬ето в по-новата история на човешката цивилиза¬ция е заменен с желязното - безгранично като апо¬калиптично зло - насилие над свободата на чо¬вешкия дух като „разум и съвест”.Съграденият олтар на омразата, страха и отмъ¬щението в душата на българина с „молитви, с кле¬тви, с думи лъжливи” разкрива вълчата същност на националноисторически морал с обществено афиширан страх, чийто външен атрибутивен знак откриваме не само в униформата-белег: „стадо от вълци във овчи кожи”, но и в социалното по¬ведение на българина:
...мълчи, моли се, кога те бият,
кожата да ти одере звярът,
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай…
Българската национална екзистенция, лишена от перспектива, се превръща във външна, атрибутивна, знакова функция на апокалиптичното же¬лязно насилие над човешкия дух. Животът на бъл¬гарина - безсмислен и безнадежден - сам пре¬раства в тотемен апокалиптичен знак на трагично прокълната национална екзистенция. Гигантски хиперболизираният, метонимичен знак: „кожата да ти одере... ” е съизмерим с реално изживя¬ната като физическо и духовно насилие болка по загубеното през вековете интелектуално богатст¬во като разрушено национално превъзходство от отрицателните енергии на настанилия се в храма на българското достойнство звяр. Изворите на национално духовно благородство пресъхват. Омразата и злото, фолклорно олицетворени в пе¬сенния образ на коварството и предателството -змията, гасят родолюбивия пламък на национална и лична човешка гордост:
... кожата да ти одере звярът
и кръвта да ти змии изпият...
Българската национална идентичност е заменена с безсмислената марионетна функция на сту¬дения каменен тотемен идол на страха, с глупавия национален нихилизъм и историческото „късогле¬до” безразличие към вопъла на човека до теб.Звярът, съградил олтара на омразата в душата на българина, сякаш нашепва в молитвен „мърт¬вешки сън”: „на бога само ти се надявай... ” и внушава сред хипнозата на понесена болка в народната свяст - лудостта на родовата забрава:
„Боже, помилуй - грешен съм ази”.
Българинът, приел идеята за греха, но не като библейско, а като национално единоначалие и из¬вор на „зло безконечно” - сякаш признава гре¬ховната „вълча” същност на родовия си корен, с което оневинява насилието и вечното зло:
Думай, моли са и твърдо вярвай -
бог не наказва, когото мрази...
Вяра в омразата - това е новият нравствен катехизис на „съгрешилия българин” който ще, изкупи греха на предците с твърдата, жестока вяра в бога на омразата и отчуждението. Превърнал се¬бе си в марионетен, атрибутивен Знак на вълча същност и вечно апокалиптично разрушение, чо¬векът и светът се изравняват в общия ход на „зло безконечно”:
Тъй върви сватът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
Черно-бялата контрастна гама на греха и изкуплението е затвореният вечен кръг на отчуждение,омраза и отмъщение - психопространството на „сън мъртвешки”, където денят и нощта губят реалните си граници и в тяхното аморфно безлико сливане откриваме тайния космически знак на категорията време,която няма минало и се движи само към бъдещето, за трагично загубена национална идентичност. Предупреждението идва от дълбините на разбунена родова памет.Вълчата същност на българската душевност отрича високата нравственост на библейските ка¬тегории вяра, надежда и любов като вечна пречистваща духовна сила.Отчуждението във вечния кръг на българското „зло безконечно” ражда не любов, а омразата-неверие, отмъщението-безнадеждност.Вечна е не целебната духовна светлина на любовта, вярата и надеждата, а мракът, вечната нощ на кървавото, грешно духовно пространство на българската национална съдба, на царството на трагично разпокъсаната българска национална духовност.Отчуждението, омразата и отмъщението отне¬мат светлината на българския дух, градят тъмното безнадеждно пространство на греха като вълча същност на:
...това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
Полетял стремглаво в своята скръб безконечна към ада на българската душевност, Ботев взривява тъмната греховна глъбина на българина с отприщената неукротима светлина на поетичната си мисъл, „режеща” неистово националното съзна¬ние с блясъка на възвърната вяра в потенциални¬те възможности на българина сам да понесе надеждата за борба:
Кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своят свещени конец...
Светлината на личния избор става обещание за светло бъдеще. Поет и народ излизат от мрака на тъмната робска нощ, направили своя залог за красиво, жертвено бъдеще като послание към поколенията:
Ще викнем ние: „Хляб или свинец !”


„ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ”


Извисил духовността на българина, превърнал Балкана в национален жертвеник на героичност и безсмъртие в баладата „Хаджи Димитър”, Ботев търси реалните конкретни измерения на подвига в историческите факти на националната съдба. Реалност и легенда се сливат в трагичната съдба на дякон Игнатий - Васил Левски. Легендарната безименна героика на националния ни фолкло¬рен епос получава ново именно назоваване. След смъртта на Хаджи Димитър, като прокълната тра¬гична последователност идва обесването на Васил Левски. Две лични съдби навеки се сливат с националната съдба на България. Тези красно¬речиви жертвени примери дават основание на Ботев да назове родното пространство, осветено от красивата трагична саможертвеност на други--родина - майка.Неговото обръщение: „О, майко моя, родино мила... ” - е елегично послание към цял народ за осъзнаване трагичната вели¬чина на изграден вече национален кри¬терий за мястото на личността в жертвената съдба на родната земя.
Риториката на поставения въпрос: „Защо тъй жално, тъй милно плачеш? ” - съдържа реалната картина на безс¬мислена национална жертвеност. Българинът пази в съзнанието си тра¬гичната легенда за героичната смърт на незнайния чутовен юнак, а не знае гро¬ба на своя съвременник. Остава глух и сляп към трагичните факти на своя делник, който е част от красивата елегична песен за възкръсналата жертв¬еност, за новата героична история на България. Птицата - като митологичен знак, дошъл от легендарното минало - носи белезите на прокобата, на наследствената нихилис¬тична безнадеждност, чийто суеверен страх отк¬риваме в символния грак на гарвана: „Гарване и ти, птицо проклета, на чий гроб там тъй грозно грачеш? ”
Диапазонът на художествената перспектива в позицията на поета има две проекции:
първо - към легендарното минало, обвеяно според Ботев в тази творба не толкова с героизъм и величие, а със суеверия и страх;
и второ - към съвременна¬та реалност, изпълнена с грозния грак на усеща¬нето за бъдеща прокоба в душата на българина.
Външно - обектно-реално и вътрешно - национално-психологически, те се изравняват със зна¬ка на общата печал. Родното пространство худо¬жествено е обективирано чрез митологичната безкрайност на забравената сякаш и от бога земя, наречена България, и уподобена метафорично на гробница:
над чий гроб там тъй грозно грачеш?
Националната душевност, като трагична про¬екция на унаследена мисловна съдба, получава художествено-метафорично олицетворение в зло¬вещия символен образ на гарвана.
Грозният вик на трагично прозряна, но безсмис¬лено бездействена любов към народ и родина свързва двете проекции в творческата позиция на Ботев: легендарно минало и трагично насто¬яще с две нови поетически реалности в елегичния протяжен тон на оплакваческата народна песен:
РОДИНАТА - ГРОБНИЦА: „На чий гроб там тъй грозно грачеш? ”
И ДУШАТА-ГАРВАН: „Гарване и ти, птицо проклета... ”
Песента-плач се излива от прокълнатата душа на българина, за да озвучи осиротелите, мъртви родни поля.
Външно - обектно-реално - „...гроб там”, и вътрешно - национално-психологическо - „... Гар¬ване и ти, птицо проклета... ”, се вливат в но¬вата черна песен за величавата трагика на човек и време в пределите на родната българска земя.
Символният грак на гарвана деформира краси¬вите модулативни тонове на националната песен¬на душевност, а ниският бездуховен полет на птицата-прокоба над родните пространства чрез ре¬алното, но и символно свято присъствие на майка¬та, чертае кръстния знак на черното, глъхнещо в мрака на вековете, трагично знание за светостта на националната жертвеност.
Сакралното пространство на библейската ка¬тегория любов оставя като национално наследс¬тво в Ботевата поезия странната любов на бълга¬рина към родна земя, която той трагично призна¬ва като послеслов на своя живот и търсения едва в реалното битие на своята смърт.
Смъртта е трагичната среща между тъмната ста¬родавна легенда и черната нова песен, в която остава само тъмният майчин глас, оказал се све¬щен за всеки българин и за всяко време: „Ох, зная, зная, ти плачеш, майко, затуй, че твоят свещен глас, майко...” Тъмната стародавна легенда, черната нова пе¬сен и тъмният майчин глас носят тройното прокобно зачатие на националното безверие и безнадеждност: „...че твоят свещен глас, майко, е глас без помощ, глас във пустиня!” Светлината, плиснала като надежда в странна¬та красива среща със смъртта - „и смъртта й там мила усмивка”, помръква отново в тъмната сянка на черното, страшно като излъгана наци¬онална надежда, бесило:
стърчи, аз видях, черно бесило.
Умира надеждата. Умира единственото спасе¬ние за България. Трагичното предчувствие за но¬во национално предателство, изречено от Ботев в „Елегия”: „Тоз ли, що спасителят прободе на кръстът нявга зверски в ребрата” - се сбъдва.
Трагичният знак на предателството издига ве¬личавата си тъмна прокоба като черно бесило -„Там близо край град София...” Остава тъмнината на болката и странната трагична светлина на неизповедима тръпка, която се излива от дълбината на свещената синовна, но и майчина-силна и страшна като смърт¬та-любов. Реалното отдалечаване след биологическата кончина на героя от родните поля, води до инобитийно сли¬ване между човек и родина: „И твой един син, Българийо, виси на него със страшна сила”. Ботев не само определя родното пространство като сакрално, майчино, свещено, но и назовава чрез сливане¬то на любов и смърт националната ка¬тегория Родина с името на България.
Жертвената смърт на синовете ново-покръства и назовава родната земя ка¬то единствено свято място за любовта, но и за смъртта на българина. Огромна рана - студена, хищна като вълча паст - зейва в душата на майка и син, на народ и родина: „и студ, и мраз, и плач без надежда...” Страшната песен на смъртта кънти в душевни¬те двери на националния личностен „АЗ”, залива родната земя с високите чисти тонове на майчи¬ните поплаци. Между грозните обектно-реални обеми на смъртта и инобитийната космическа безплътност на страшната като вечно страдание национална памет застава сакралният образ на майката, на Мадоната, на вечната, понесла клетвата, но и благослова, кръста и бесилото ка¬то трагични знаци на клетвена българска съдба в съзнанието на поколения българи:
О, майко моя, родино мила...
Скръбта прераства в проклятие. Трагика и съдбовност сплитат песенния национален венец на синовна любов и майчина скръб в сакралното -клетвено пространство на майка-родина:
И твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.
О, майко моя, родина мила...

iliika7aa
12-09-2008, 16:07
Мерси много..и на мене ще са ми от голяма полза :grin: 8-)