Анализ на тема... [Архив]

amazonkata90

11-26-2008, 16:29

Вазовата концепция за родното въплъщава както възрожденски, така и модерни представи, обхваща различни измерения: природа и история, национален живот и героика, бит и народопсихология, колективни нагласи и индивидуален поглед. В текстовете на българския класик родното определя етическите и естетическите норми на българския човек, свързани със самоосъзнаването на моралния дълг и с избор на пътя към самоосъществяване. Разбирането за съдържанието на житейските жестове и усетът за красиво също произтичат от идентификацията на родното. То е осъзнавано като устойчив непроменлив свят на ценностното, но и често е представяно като пространство на прехода между различни епохи, тревожно променящ ценностните ориентации. Пространство на социални конфликти и на нравствена криза, родното е свят, с който Вазовият лирически човек остава винаги духовно свързан, въпреки раздвоението между възхитеното превръщане на България в утопия и горчивината от разкриването на тъмните страни.

С тези представи за нееднозначността на своето се свързва и стихотворението “Отечество любезно, как хубаво си ти!” То продължава възрожденската традиция на митологизирането на България като рая на земята, но разкрива и нови измерения на отношенията между човек и родина. Реторическата стратегия на творбата се гради върху антитезата между красотата, плодородието, пищността на българската природа и нейната недооцененост от общността.

Първите три строфи са възхвала на отечеството, разгърната с обичайната за одически текст реторика http://www.teenproblem.net/forum обръщения, въпроси, градация, плеонастични конструкции, хиперболизация. На принципа на контраста и антитезата четвърта и пета строфа разкриват друг поглед към прекрасната родина, изобличавайки парадокса на отчуждението от своето. Възхвалата и гневът, полемиката и сатиричното изобличение са аспекти на текста, които го свързват както с жанра на одата, така и с този на гражданската елегия.

Будителският призив на лирическия говорител внушава, че е честит този, който има такава родина, но и че е срамно, ако не го разбира, ако примитивният практицизъм прави невъзможна естетическата наслада, чистата радост и духовната връзка с отечеството. В своята средищна част http://www.teenproblem.net/forum III строфа http://www.teenproblem.net/forum текстът препотвърждава възрожденската митологема за българския Едем, но и променя този образ, защото природното лице е някак странно невидимо за българския човек, който сякаш сам се е прогонил от рая. Ако в миналото робството е адът, в който е поместен раят на родното, то настоящето, времето след Освобождението, очертава нов парадокс http://www.teenproblem.net/forum на една друга отнетост на отечеството, на особена разлъченост на българина от своето http://www.teenproblem.net/forum заради неосъзнаване и слепота за ценностното. Затова още първата строфа чрез метафориката на “погледа” настоява върху преоткриването на своето и очертава границите между “небето безкрайно” и земята, сбрала “всички блага и дарове”. Преходът от обобщението за нагледното (небе, земя) към детайлизацията на природните форми във II строфа, е демонстрация на способността да се вижда неизчерпаемостта на родното, защото се обича. Но перспективата е и обърната http://www.teenproblem.net/forum опознаването, вглеждането в пейзажите, които са картинна галерия на природната одареност, е и изживяване на любовта, за която отечеството е “достойно”.

В IV строфа сюжетът за “погледа” се доразгръща с догадките за невидяното все още, за неизбродимите скрити светове на родното, за ненамерените му богатства и неразгадани тайни...

Отечество любезно, как хубаво си ти!

Стихотворението е написано през 1882г. в Хисар и издадено през 1884г. в стихосбирката „Поля и гори”.

Основен мотив в стихотворението е възторгът от красотата на България. Сам Вазов пита защо толкова малко български поети възхваляват природата на майка България. По повод това стихотворение той казва: „Може би България затуй ме обича, че и аз страстно съм я обичал.”
Не случайно България е наречена „отечество любезно”, тя дарява всеки със своите блага дори неблагодарните и тези, на които тя е чужда на сърцето.
Още с първите редове Вазов иска да ни покаже как макар малките си размери, България е безкрайна за тези, които я обичат и разбират нейната красота. Как с всеки миг тя се променя, за да стане още по-прекрасна за своите чеда.

„Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-нови красоти:”

В следващите редове виждаме разнообразието на природата в различни форми и цветове. Такива от които всеки би трябвало да остане запленен. Вазов рисува картини изпълнени с динамика и живот.

„тук весели долини, там планини гиганти,
земята пълна с цвете, небето със брилянти...”

В края на първата строфа, авторът все още не може да скрие своето въодушевление и отново възкликва:

„Отечество любезно, как хубаво си ти!”

Вазов задава риторичния въпрос : „Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?”, с който овенчава началото и края на втора строфа, след което пояснява на всички, които биха си помислили, че има по-красива и по-богата страна от Родината, именно защо няма друга на света като България.

„…Ти сбираш в едно всички блага и дарове:
хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,
на Изтокът светлика, на Югът аромата,
горите ти са пълни с хармония и хлад,
долините с трендафил, гърдите с благодат…”

В началото на трета строфа авторът се обръща с въпрос към родината: „Отечество, не си ли достойно за любов?” В тази и следващата строфа той иска да разбере как може някой дори да си помисли да не люби и цени достойнствата на майка България. Вазов се опитва да разбере какво му липсва на отечеството, че не всички го любят безрезервно, както самия той. Четвърта строфа започва с едно признание към родината и поредния упрек към народа: „Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?” Вазов е огорчен от отношението на хората към тяхната родина. Той вярва, че ще види още много от красотите на България, които стоят скрити, защото знае, че тя дава всичко на тези които я обичат. А за хората които се срамят да се нарекат българи и не желаят да опознаят и обикнат земята си, тя ще остави благата си скрити.

„…Не те познават даже децата ти сами
и твойто име свято не рядко ги срами!
Какъв ли свят прекрасен в теб йоще скрит остава?
Какви ли тайни дремят, богатства, красоти
по твоите долини, поля и висоти?...”

Вазов осъзнава, че дори тварите в гората и птиците, които изпълват висините познават по добре България от колкото нейните чеда. Той е наясно, че за народа важно е че отечеството му дава храна и подслон, но не изпитва нужда да я опознае и залюби Родината. Тя обича неблагодарните, както майка люби чедата си, но за тях тя винаги ще остане чужда и те ще умрат в прегръдките и като чужденци.