PDA

View Full Version : Литература



sweet_desire_f
11-28-2008, 15:53
Ако може някой да помогне-ЛИС-Човекът и светът в стихотворението на Атанас Далчев "Повест".Благодаря предварително.

tOniTyy
11-28-2008, 16:41
Оф и ние сега сме на Атанас Далчев, но още нямаме домашно ..
А ето тук ще ти пастна няколко материали, които намерих, дано нещо да ти помогне .. :)
1.Атанас Далчев – ПОВЕСТ
Духовно пътуване на мисълта
Далчевата поезия винаги търси най-точния художествен образ, който да изрази малчаливите вълнения на лирическият АЗ за смисъла на човешкия живот. Преживяното получава метафоричен израз. То е вписано като конкретен художествен образ сред привидно зрима, поетическа реалност, прецизно очертана от вещественият обем на предметни детайли от действителността: “прозорци”, “врати”. “къща”, “книги”, “часовник”, “огледало”.
Тези фрагменти от битовата реалност са максимално натоварени с философско съдържание. В различни варианти изразяват Далчевите философски прозрения за художествения синтез между дух и материя. Незримият “път” на човешкият размисъл оставя материална следа в Далчевия поетичен свят на опредметени философски прозрения. Всеки метафоричен образ е символен знак на преживяно духовно “пътуване” към смисъла на “свръхземните въпроси”. Той е синтезирал страданията на духа, философски съотнесени към техния образ – двойник в реалните измерения на веществения, материален свят.
Мисълта “пътува”. Изпреварва човека в земният му път. Духовната пътека на мисълта слива миналото и бъдещето с настоящия момент на размисъл, който също неусетно отминава. Остава само символният знак на метафоричния образ: “прозорците”, въплътил “дирята” на вечната духовност. Но този образ е само част от Далчевата овеществена реалност на поетическите мисловни светове.
В стихотворението “Повест”, писано през 1925г. и включено в стихосбирката “Прозорец”, творецът проследява като своеобразно разказана “повест” отминалия “живот” на духа чрез настоящите философски прозрения на мисълта. Времето на отминалия живот и на настояща духовна тревога за миг “спира” своя ход в символния обем на мисловната вселена на поета, деликатно загатната от художествените образи на “прозорците – затворени” и на “вратата” – “черна и затворена”. Те очертават “началото” и “края” на едно духовно “пътуване” аз безкрая на човешката мисъл, изразена чрез пространсвения “интериор” на друг поетичен символ – “къщата”. Така чрез маркираните, символно натоварени “предмртни” образи: “прпзорците”, “вратата”, “къщата”, неусетно поетическото действие навлиза във вътрешния, невидим свят на човешкия духоовен живот.
Действието е насочено отвън – навътре. Предметният реален свят става условие за навлизане в “пространството” на духа. В неговата условна “битова” среда вещите “разказват” “повестта” на един колкото живян, толкова и нетеален – сякаш измислен живот. Той има своя художествена среда, място за изява: “къщата”, въплатила духовното битие на мисълта. Именно “живота” на мисълта и нейното дилго “пътуване” към земното битие на човека разказва Атанас Далчев в стихотворението “ПОВЕСТ”.
Озовал се в света на вечно питащата и търсеща духовност, сякаш затворена в художесвеното пространство на “къщата”, Далчевият лирически АЗ “поглежда” към зримо реалното в човешкият живот чрез новите сетива на поета. Те отдавна са открили диховното мисловното на усамотение, което едновременно открива необятни нови хоризонти пред човека и неговия неудовлетворен дух, но и в същия миг го отдалечава от обикновените земни радости в живота. Темата за отчуждението активно присъства в изповедта на “затворения” в своя свят на мисли, в своята “къща” лирически АЗ:
Прозорците – затворени и
черни
и черна и затворена
вратата,
а на вратата – листът със
словото:
“Стопанинът замина за Америка”
И аз съм стопанинът на къщата,
където не живее никой,
ала не съм аз заминавал никъде
и тък от никъде не съм се връщал.
Отчуждението е реално, а отпътуването – мнимо. Пътуването: “Стопанинът замина за Америка”, е мисловно отдалечаване от действителността. “Потъване” в самотните пространства на размисъла, който води винаги “отвъд” битийната същност на земният кръговрат. Тогава всички пътища водят “отвъд” хоризонта на познатото и известното. Потънал дълбоко в света на своя размисъл, “затворен” зад “прозорците” на своята интелектуална вселена, т.е. на “къщата”, Далчевият лирически АЗ осъзнава самотата на духовното търсене, на духовното “пътуване”, което отдалечава човека от реалността. Затова “и черна и затворена” е “вратата” към пространсвото на неговата мисъл, но същата тази “врата” е “черна и затворена” и към външния обективен свят на действителността.
Тъжна е “повестта” за човешкия духовен живот. Тя е обгърната от самота и интелектуално вглъбение. На границата между дух и материя живее човешката мисъл. Тя приобщава лирическият АЗ към вечното битие на духа но и хо отделя от земния, битиен порядък на материалното и предметното в реалния живот:
Аз не излизам никога от къщи
и моите еднички гости са годините,
а много пъти пожълтяваха градините
и аз не съм навярно вече същият.
Осамотението и мисловното отчуждение от земно тленното и предметно реалното Далчев изразява чрез минорната тоналност на притихналата през есента в дълбок размисъл природа: “а много пъти пожилтяваха градините”. Настроението е “есенно”, изпълнено с тишина и мъдрост. Жълтият цвят в поезията на Далчев е символен знак за вечността, на вечно духовното. В него има тъга по отминалото, горещо “пладне” не живота, но и последен блик светлина от все още не залязлото слънце, от непомръкналото желание за ново “пътуване” към светлите първоизвори на човешкото битие.
Отминалото време оживява. То е “гост” в мисловната самота на поета, който долавя в “топящата” се светлина на есенното слънце духовната промяна на сетивата си:
и аз не сим навярно вече сищият.
“Повестта” за мисловното битие на лирическият АЗ е оставила материална следа чрез написаното и изреченото слово. То е опазило спомена за отминалото време. Книгата на живота вонаги стои разтворена пред човешките духовни сетива. Поколенията се сменят, но споменът за духовните пътища, изминати от мисълта, в житейският кръговрат между раждане и смърт, остава. Споменът е опредметен. Духът на предците “гледа” от портретите:
Отдавна всички книги са прочетени
и всички пътища на спомена са минати,
и ето сякаш сто години
как разговарям само със портретите.
Времето също присъства чрез черно-бялата гама на раждането и помръкването на светлината. Ходът на времето е вечен като неизменния ритъм в движението на слънцето. Неговият вечен живот е опредметен в жълтият люлеещ се диск на стенния часовник:
И ден и нощ, и ден и нощ часовникът
люлее свойто слънце от метал.
Отново в сянката на предметите: “слънце и метал”, застава вечната духовна същност на живота. Той е навсякаде. Но единствено поетичното съзнание на Далчев се докосва до неговата тайна изповед, за която “разказват” предметите. Те са обгърнати от самотното безмълвие на мисълта. А в това художествено пространство на философско прозрение два свята: на материя и дух, на условност и реалност, се оглеждат един в друг. Търсят близиста си, за да преодолеят мълчанието и натрупаната самота от вечния бях на времето в мисловния свят на човека.
Лирическичт АЗ на Далчев е сам сред покоя на своята мисъл, “дочул” сред тишината на предметният свят тайните трепети на духа, “разказващ”, безспир “повестта” на своя живот. Неговото вечно “екзистенциално” битие за миг иска да улови поетът, съзирайки отразения образ на вечността в предметният свят на вещите. Духът напомня за себе си чрез видимото и реалното. Отразеният живот на човешкият дух е тленен миг, но самотата отстъпва и сизнанието “открива” своя реален, материален двойник – човека от плът и кръв:
Понякога аз се оглеждам в огледалото,
за да не бъда винаги самотен.
Материалното, земното присъствие на Далчевия лирически АЗ е пронизано от мисловната тревога за кратколетието на човешкия живот. Неговият земен път е ясно очертан като “догарящи”, изтичащи дни към вечността. Отново усещането за неизменност в хармоничната смяна на светлина и мрак, на изгрев и залез внушава Далчевото разбиране за философската същност на човешката смърт – неотменима и неизбежна спътница на живота му:
А по стената се изкачват бавно
и догарят на потона дните ми:
без ни една любов, без ни едно събитие
животът ми безследно отминава.
Философски отчужден от суетата на тленния живот е Далчевият лирически АЗ. Самотно прозрял тъжната “повест” на земните дни преброени, той осеща ритъма на вечно изтичащия живот. Мисълта непрекъснато “пътува” между два свята: на зрима реална и на духовно субстанционално. Земното и тленното се среми към духовното и вечното. Между тях застава човека със своя мисловен свят. Той навсякъде е чужд и самотен:
И сякаш аз не съм живеел никога,
и зла измислица е мойто съществуване!
Духовните прозрения на АЗ-а го изпълват с отчуждение. Той се чувства далечен, понякога и излишен на самия себе си, на своята мисловна същност. Тя го дарява с мъдрост, но и с дълбока скръб. Отчуждението расте. Мисловният хоризонт на съзнанието, търсещо отговор на тревожно напиращи въпроси, се отдалечава. Животът на духа губи своето реално отражение, своя двойник – човека в битовата, екзистенциална рамка на времето. Лирическият АЗ осъзнава своето отсъствие и от света на мисловното, субективно безплътие, и в реалната предметна действителност на битийното си съществуване. Той е мълчелив свидетел на своето странно “отпътуване”, на отчуждението от самия себе си:
Ако случайно някой влезе в къщата,
там няма да намери никого,
ще види само прашните портрети,
коварното и празно огледало,
а на вратата листът пожълтял:
“Стопанинът замина за Америка”
Лирическият АЗ отново е на път и отново тръгва да търси материалните, веществени следи, оставени от мисълта в реалният свят на живота. По тях ще разчетете отново “повестта” за своето духовно пътуване към себе си и философската същност на човешкото битие.

2.„Повест” В своето стихотворение “Повест” авторът е искал да покаже, че самотният човек унищожава сам себе си. Неговото битие не е автентично и в сравнение с истинското - онова на социалното общуването, просто изглежда като “зла измислица”. Човекът е човек и живее истински само с другите.
„Повест” е творба, събрала на едно място всички символи, които могат да имат свързваща роля между времената. Те отмерват всеки за себе си и всички заедно кръговете на затвореното пространство, на безвременния цикъл. Изчерпването на “аза” тук всъщност е само забрава, която стига до самоизчезване. Идентификацията на субекта с обектите, с вещите в този свят е плод на трагичния унес, в който прозира и другата идентификация - живот-смърт:
.
В своята „Повест” авторът достига до най- силни художествени внушения за изчезването на човека, за парадоксалния му живот – неживот. Тъжната равносметка на автора са неизживеният живот, печалното, безплодно и обезсмислено съществование, лишено от радост и надежда; тъжното усещане за неизпитаното щастие.
Без ни една любов, без ни едно събитие
животът ми безследно отминава.

Парадоксалната ситуация, история за отдавна заминалият и никъде незаминавал стопанин, върху която се гради текстът, е ориентирана и заключена в пространството на къщата. Къщата и стопанинът са основни битийни категории, чрез които Далчев ще докаже абсурдността и погубването на човека. Къщата е обезлюдена, а листът със словата „Стопанинът замина за Америка” настойчиво се налагат като тъжно известие на некролог, оповестяващо края. Самата Америка е знак на отвъдното, на алтернативното, където лирическият Аз би могъл да се осъществи. Посланието на листа обаче е разрушено. Няма заминаване и връщане, истинското пребиваване на човека е в смазващото черно вътре в къщата със затворени врати. Задължително е обезличаването на човека, неговото тъжно изсъхване и угасване в затвора на къщата.
а на вратата – листът със словата:
“Стопанинът замина за Америка.”
И аз съм сам стопанинът на къщата,
където не живее никой,
ала не съм аз заминавал никъде
Отчуждението на самотния човек от действителността; непреодолимата, здраво укрепена преграда между индивида и другите; страхът от контакт с делничния живот отвъд границата; илюзорното, съществование, придобило измеренията на смъртта; мнимото заминаване, което всъщност се оказва неизменно пребиваване в едно и също колкото реално, толкова и нереално пространство.
Портретът е печалният опит да се удържи идентичността, да се улови лицето. Разговорът с портретите е разговор за изтичащата и разпиляваща се с времето човешка същност.
Огледалото е съотносимо с порива за спасение от самотата, с порива към намиране на себе си, който остава неудовлетворен. Огледалото като знак за безвъзвратно отминалото, но същевременно и белег на празнотата, пустотата, която обгражда Аза; непостижимото самопознание, обреченото на неуспех търсене на собствената идентичност; абсурдният опит за превъзмогване на самотата.
В основата на тази трагична краткотрайност и преходност е времето, което неуморният часовник въплъщава.

Завладява ни усещането за изчерпаност на човешкия живот, за достигнат предел, отвъд който губят смисъл и стават излишни желанията, стремежите, поривите за промяна; песимистичното съзнание за извървения докрай път.

3.Привидно стихотворението е поетичен разказ за едно безцелно, безкрайно тъжно и самотно съществуване; всъщност то е обобщение на човешкото битие изобщо. Това е най-директното послание на Далчев за безсмислието на човешкия замен път. Твотбата е разгърната под формата на изповед от първо лице, но далеч не е интимно откровение, а художествено поднесен философски размисъл. Езиковите форми подсилват усещането за неотменната повтаряемост на дните (“прозорците – затворени и четни/ и черна и затворена врата”/. ”И ден и нощ, и ден и нощ часовникът/ люлее свойто слънце от метал”), но нищо не се променя край нас или ако се променя, то е незначително, изгубено в равното течение на самото време. Дори имаме усещането, че и времето е спряло. Рамкиращият мотив: “Стопанинът замина за Америка”, със своята в случая метафизична многозначност, звучи като въпрос: “Дали действително присъстваме в този свят?” Днес когато всеки трети бъкгарин мечтае да замине за Америка с еднопосочен билет, този Далчев стих се приема почти иронично и предизвиква неволна усмивка, но това е сувсем друга страна от взаимоотношението изкуство – потре*ител. Смисълът на творбата, кокто го е формулирал Далчев, е в строго определена посока – ние отсъстваме от този свят, защото нищо съществено не остава след нас.
В стихотворението се преплитат предметна анимизирана конкретност и открита асоциативна условност. Това е една тягостна картина на пълното монотоние, като внушение далеч надхвърля индивидуалната съдба на лирическият субект. Внушението е обобщаващо за човешкото съществуване и пълна самота на личността. Поетът е потърсил метафизична символика – жовотът е дом, “където не живее нокой,/ала не съм аз заминавал никъде/ и тук от никъде не съм се връщал”; “и ето сякаш сто години/ как разговарям само със портретите”.
Това е харметичен свят, заключен в самия себе си. За лирическият герой сътресенията на епохата изобщо не съществуват. Те не са били. Нищо не е било. Само равното съзерцателно битие, в което границата между земно присъствие и отсъствие е илюзорна самоизмама. Тук не пулсират изгатящите въпроси на Яворовата драма, които изпепеляват душата. Тук витае кротко примирение, усещане за безцелност, безмисленост. Дали сме на земята, или – не, резултатът е един и същ. Винаги и навсякаде. Размисълът, емоционалното изживяване е вместено идинствено в индивидуалното човешко същество със знак на равенство между един и всички. Законите на природата са всеобщи. Стихотворението не е търсачество, не е мъчителен самоанализ, не е лутане между полюсни възможности. То е констатация, естетически свършена, емоционално разтърсваща. Няма пролука и няма просветление: “без ни една любов, без ни едносъбитие/ животът ми безцелно отминава”. Далчев достига до една жестока формула: “зла приумица е мойто съществуване”.
Ярко метафоричният стих (“всички пътища на спомена са минати”, “моите еднички гости са годините”, “догоряват на потона дните ми”…), изкуството да внуши сетивно размислите си, претворяват една философска концепция във великолепна, силна поезия, оформят един непознат дотогава глас в българската поезия. Далчев в кратко метафорично съзерцание естетически изживява онези вечни болезнено изгарящи въпроси, които в поезията на Яворов напомнят вулканичен кратер.
“Повест” е признание за човешкото крушение. Затова и внушението е може би най-тягосното от всички творби на ранния Далчев. В понататъшния път на твореца тази констатация, без да е отречена, отстъпва пред триумфа на жизненото тържество.
Изкуството е послание, но колкото и да е категорично, естетически съвършено, то предизвиква различни реакции. Всеки сам определя до колко ще го възприеме, безрезервно или с резерви, и до колко ще му се противопостави. Някой може да каже: “Повест” е строго личната участ на лирическият субект. Но! Това са извечните въпроси, който терзаят човешкото съзнание от зората на обществото до днес. И винаги.


4."В стих. "Повест" драмата на човешкото съшествуване подобна на "зла измислица" ,е неприемането на конкретното битие и заместването му с проекцията на измисленото.Тогава човекът остава трагично раздвоен м/у реално и желано.Съществуването му се превръща в тотален отказ от света -тук:
“И аз съм сам стопанинът не къщата,
където не живее никой.”
Това е съществуване без живот ,дом без човек ,свят без субект -тотална деперсонализация на изкуството:"И сякаш аз не съм живеел никога...". В творбата Далчев разкрива едната от формите на лишаване на човека от съществуване -въображаемото му пренасяне в друг свят и отказ да приеме този ,в който е.
Смъртта се констатпра и в други проявления -изчезване на Аз-а ,замяната му с негови отражения ,които са знаци на отсъствието му от този свят.Огледалото остава"коварно и празно" и от него гледа само несподелената човешка самота.Проекцията унищожава първообраза.Отражението отсъства ,за да оголи драмата на човепкото отсъствие:"Стопанинът замина за Америка".Повтаряцата се ден след ден драма е на несъстоялото се несбъднато човешко съществуване."


Общо взето в нета има много неща... ;)

sweet_desire_f
11-28-2008, 19:02
Мерси много :)

ilianka95
11-29-2008, 08:43
Трябва ми съчинение разсъждение на 10 глава на Немили недраги ''Хладнокръвие и решимост при изпълнение на една патротична мисия''

sexa_na_kompleksa
11-29-2008, 08:48
Трябва ми съчинение разсъждение на 10 глава на Немили недраги ''Хладнокръвие и решимост при изпълнение на една патротична мисия''

Виж тези теми:

http://www.myschoolbel.info/Temi_LITER_7klas/Ivan%20Vazov%20-%20Nemili-nedragi%20-%20Misiqta%20na%20Makedonski%20-%201.html

http://www.myschoolbel.info/Temi_LITER_7klas/Ivan%20Vazov%20-%20Nemili-nedragi%20-%20Misiqta%20na%20Makedonski%20-%202.html

http://www.myschoolbel.info/Temi_LITER_7klas/Ivan%20Vazov%20-%20Nemili-nedragi%20-%20Misiqta%20na%20Makedonski%20-%203.html

http://www.myschoolbel.info/Temi_LITER_7klas/Ivan%20Vazov%20-%20Nemili-nedragi%20-%20Makedonski%20mejdu%20avantiurizma%20i%20geroizm a.html

ilianka95
11-29-2008, 12:26
mersi mnogooo !!!

beti_niki
12-01-2008, 14:08
Трябва ми съчинение разсъждение (есе) на 2,3 глава на Немили недраги

Cherrry
12-01-2008, 14:17
хора много е спешно трябва да отговоря на въпроса : Какво означава фактът , че един и същи сюжет може да породи различни поуки?

ПОМАГАЙТЕ ПЛС

aliceWoNder
12-03-2014, 18:38
Ако може някой да помогне-ЛИС-Проблемът за човешкото съществуване в стихотворението "Повест".Благодаря предварително.(Спешно е!)

LadyDi
12-04-2014, 13:03
Ако може някой да помогне-ЛИС-Проблемът за човешкото съществуване в стихотворението "Повест".Благодаря предварително.(Спешно е!)

не можа да използваш онова, което е написано по-горе ли?