Някой може ли да ми помогне с есе на тема "Какво остава след лубовта?" :oops:
Прочети това:
След любовта
Покажете ми един човек, който не е обичал и аз ще ви покажа един човек, който не е опитал дори и малка частица от живота. Раждаме се от любов и страст. Умираме заради любов и страст. Търсим любовта. Чакаме я цял живот. Но струва ли си?
Последно „обичам те", последна целувка, последна прегръдка, последен поглед... а после? После само самота и болка. Любовта си отива, а с нея и пламъка в сърцето, усмивката на лицето и както бе изпял един певец - слънцето в очите. Колко от нас са обичали и са загубили някого? Почти всеки. И аз, и ти, и той, и тя... А какво става след това изпепеляващо чувство? Пепел, студена и напомняща за буен огън, но просто пепел. Само болка, но зная, че с времето и тя отминава, и зная, че ще бъда много по-силна от преди. Но за сега в сърцето ми е само пепелта. Само тя остана в душата ми, точно до празнината, която се появи след като разбрах че съм те загубила. Сълзите напират в очите ми, но се опитвам да ги спра. Този път ще успея. Няма да плача вече за теб. Обещавам си. Но зная, че за пореден път няма да спазя обещанието си.
Навън вали. Дори и небето плаче с мен. Опитвам се да прогоня всяка мисъл за теб от главата си. А как? Кошмар е когато си помисля, че всичко между нас вече е само на сън. Кошмар е сънят с теб. Защото след краткотрайното щастие се връщам в студената реалност и сърцето ми отново спира за секунди. И винаги си казвам:"Край! Вече няма да мисля за теб!" И така до следващата нощ. Когато си легна ме е страх да заспя, да сънувам. Защото знам, че сърцето ми пак ще ме предаде. Пак ще тръгне към саморазрушението и ще пожелае да дойдеш в съня ми. Но как да го спра? Не мога...
След като пускам поредното CD със сърцераздирателни балади се замислям. А дали наистина любовта си отива някога? Има ли въобще такова понятие „след любовта"? Винаги обичаш някого или нещо. По един или друг начин. Любовта винаги присъства в сърцата ни. Но й трябва малко време да се отърси от пепелта. И все пак стигам до заключението, че такова животно „след любовта" няма. Има само временно отчаяние поради любов.
Тази мисъл успокоява съзнанието ми и диска с баладите вече е на стоп. Сега знам, че колкото и болка да изпитам, то любовта е още до мен и няма да си отиде. Ще обичам приятелите си, роднините си, домашния си любимец. Лесно е да продължаваш да обичаш, особено ако го искаш. Любовта не си отива никога - тя просто преминава от един вид обич в друг. Това ме устройва - поне за сега.
Доближавам се до прозореца. Навън дъжда вече го няма. Слънцето се опитва да прокрадне лъчите си през облаците и успява. Точно както любовта си проправя пътя през болката. „Любовта никога не си отива"-помислям си за пореден път, взимам ключовете и излизам навън. Искам да се потопя отново в слънчевата светлина, а може би в някой от лъчите ще ме намери отново онази по-специална любов. Пак толкова чиста, пак толкова искрена и пак толкова обнадеждаваща както преди.