Ecе [Архив] - TeenProblem.net

Tedi4ka

11-29-2008, 17:28

По първата:
ОФЕЛИЯ - ИДЕЯТА ЗА ГИБЕЛТА НА ЧОВЕШКАТА КРАСОТА

Офелия - нежна, простосърдечна, покорна, обичаща, наивна. С такива основни характеристики функционира образът, който Шекспир изгражда на своята ге¬роиня. Тя търси любов и подкрепа, зачи¬та семейството си и сляпо се подчинява на баща си и брат си. Всяко нейно дейст¬вие се ръководи от волята на близките й, а не от истинските й чувства, от страха да не бъде излъгана и опозорена. Образът на Офелия въплъщава идеята за погубената любов, за гибелта на човешката красота. Тя винаги има духовно из¬мерение.
В речта на героинята прозира наив¬ността и покорството: „Добрия ти съ¬вет ще взема, братко, за строг пазач на своето сърце...”, „Той вече е заключен и ти ще отнесеш ключа му”.
Прекомерната й любов към семейство¬то я погубва, защото, заслепена от вя¬рата в близките си, тя не вижда дейст¬вителността. Офелия обича Хамлет, но не може да защити любовта си, защото приема по принуда отрицателното от¬ношение на своя баща Към престолона¬следника. Ненавистта на Полоний към Хамлет е задължителна и за Офелия. Тя действа против волята си. Наложени са й чувства, различни от емоционалните й преживявания. Офелия е не по-малко страдаща Шекспирова героиня от Хам¬лет. Чистата им любов е обречена. Антихуманността на морала в Елсинор ги раз¬деля. Болезнена е драмата, изживявана от ренесансовия хуманист Хамлет. Самата Офелия, почувствала трагедията на своя любим, изрича истината за времето, в което живее: „О, господи, какъв сияен разум е разрушен. ” Смисълът на човешкото (хуманността на мисли и чувства) е „разрушен”. Двамата влюбени губят вярата в нравствеността и доверието помежду си. Съмняват се в истинността на чувствата, които изпитват не само те, но и всички около тях. Хамлет губи доверието в майка си, мрази втория си баща до смърт. Един¬ствено в Красивата и добра Офелия вижда подкрепа, жажда за живот, но тя го предава, погубва цялата човешка красо¬та на любовното им чувство чрез сво¬ето безволие и наивност: „Не знам какво да мисля, господарю”, „Ще бъде волята ви, господарю.” Нейният баща е не само гос¬подар в дома, но господар и на чувства¬та й. Тя не знае какво да мисли, няма соб¬ствена гледна точка към ситуацията, позиция, която да отстоява. Офелия вяр¬ва в любовта на Хамлет: „Но, господарю, чувствата си принцът изливаше във най-почтена форма”, „И думите си, господарю, той подкрепяше с безбройни светли клет¬ви”, но се оставя да бъде излъгана. Офе¬лия не осъзнава измамата. Вярва на ба¬ща си. Той е нейният покровител, човекът, който й дава сигурност и закрила. Да, тя му е дъщеря, но той е господар на чувствата и мислите й, помрачава ума й с клевети, чути от краля-убиец. Хамлет, наскърбен от поведението на Офелия, наказва своята любима с ироничното си слово: „Бодлив сте, господарю, бодлив!”, „И ще има да охкате, докато ми се притъпи бодилът”. Думите на Хамлет нараняват Офелия, но те са оставили своите трагични „следи” и в съзнанието на престолонаследника. Обиди, душевно страдание и интелектуална сила изра¬зява иронията на датския принц. Тя е не¬говото оръжие срещу трагичното круше¬ние на хуманния идеал на епохата и му дава сили да надмогне личната си драма. Но Офелия е безсилна. Душата й не може да устои пред трагичните обрати на чо¬вешката си съдба. Става жертва на антихуманността. Погубена е красота¬та на вътрешния човешки свят. Офелия въплъщава идеята за трагичната гибел на духовното у човека. Нежната и краси¬ва девойка загубва разума си от любов към хората, които е обичала най-много, на ко¬ито е разчитала. Тя се чувства сама, от¬чаяна и безсилна. Отнето й е всичко, ко¬ето е имала някога. Неутешимата й скръб намира своя сетен край в смъртта.
Офелия е олицетворение на човешката красота, нежност и доброта. Но краси¬вото в душата й е в странен допир с безволието и наивността. Вярва в доб¬ротата и честността, но не успява да ей открие. Думите, казани в състояние на безумна скръб: „И на нас всички ни! Гос¬поди, прости грешните ни души!”, изра¬зяват идеята за гибелта на човешката красота, но и силата на хуманното опро¬щение.