View Full Version : тема по БЕЛ
"Саможертвата и смъртта в поезията на Ботев."
"Личността в поезията на Ботев"
"Свободата като избор в Ботевата лирика"
Ако н анякой му се намира някоя от тима теми ПЛС да я даде цхе след 2 дена имам класна.
Благодаря предварително!!!
Редактирано от ProstoAz
1 точка от правилника!
Виж дали тази ще ти помогне по първата:
Смърт и безсмъртие в поезията на Ботев
В ботевите стихотоворения “На прощаване в 1868г.” “Хаджи Димитър” и “Обесването на Васил Левски” най-ясно може да се отчете мотивите за смъртта и безсмъртието. Тези стихотворения са израз на преодоляването на “естествената” ограниченост на човека – смъртта, както и като изказ на смисъла на това преживяване, тоест – обезсмъртяването.
Превъзмогването на смъртта Ботев получава, чрез запазване на смисъла на “смъртта юнашка” в незаличими следи, каквато е и един човешки живот, отдаден на Отечеството. Въпреки това, всяко едно от стихотворението носи нов смисъл на саможертвата и ни разкрива различна гледна точка от мирогледа на лирическия герой.
От една страна в “Хаджи Димитър”, юнакът е представен като митичен образ, наред със самодивите, Балкана и гората. В това стихотворение, самата смърт е израз на безсмъртие, смъртта е невъзможност и е представена като амбивалентно цяло с живота. Ботев приобщаването лирическия герой към понятията, които са залегнали в съзнанието на хората като вечни:
“И самодиви в бели премена”
“...гора зашуми, вятър повее –
Балканът пее хайдушка песен.”
По този начин се постига овековечаването на геройската постъпка и поставя юнака в съзнанието на българите, като по този начин го обезсмъртява. Самата смърт като нещо физическо и обозримо, се превръща във вечен живот в съзнанието на цял един народ. “Хаджи Димитър” е стихотворение, което “вярва” в постигането на свободата, смисъла на саможертвата и безсмъртието на героичността.
В “Обесването на Васил Левски” визията за смъртта е тотален крах, пълна безпомощност и безнадеждност. В по-общ план тя може да бъде разгледана и като абсолютно отсъствие и лишаване на света от памет. Цялата тази представа се изгражда в читателите, чрез символи:
“Гарванът грачи грозно, зловещо”
Присъствието на гарвана през цялото развитие на творбата е основния мотив, който изгражда идея за пустота. В народното мислене птицата е символ на злото и на смъртта. Тя се асоциира и с определенията: “проклета”, “черна” и “грозно”. Картината се подсилва и от глаголите “грачи”, “вият”, “плачат”, “пищят”. Въпреки наличието на толкова много глаголи, картината която Ботев рисува си остава стационарна, което подсилва чувството за подтиснатост. За разлика от другите две стихотворения, тук смъртта не е нещо желано, мечтано. Тя е неизбежната реалност пред, която дори и природата е безсилна.
Ако проследим развитието на сюжета в “На прощаване в 1868г.”, откриваме доста по-различна представа за смъртта. Смъртта като израз на свободата. Именно в тази творба заветните думи “Свобода или смърт!” са трансформирани в “Свобода и смърт юнашка”. Свободата като цел и мечта за всеки един революционер е свързана със смъртта – неизбежна реалност, щастлив завършек на един живот. Тук безсмъртието е реализирано в щастливото завръщане в “бащиното огнище”. За лирическия герой е ясно че тази картина е почти невъзможна, затова я рисува последна. Нейното значение е символична. Завръщане, чрез разказите за героичната смърт:
“послушай ... как съм загинал,
и какви думи издумал
пред смъртта и пред дружината ...”
Чрез своята поезия Ботев разкрива нови представи за смъртта, героизма и безсмъртието, като идеали които да следваме и като награда която да очакваме. Стихотворенията задават нови нравствени и морални норми, които бъдещите поколения да следват, за да продължат делата и да станат част от героичността на своите предшественици.
Амбивалентност – 1) съществуване на взаимно изключващи се, противоположни чувства или мисли за един и същ обект. 2) Двойнственост, двузначност, противоречивост.
Виж това за втората:
Лирическият аз и другите в поезията на Ботев
Христо Ботев е изключително сложен като творец, възприеман е от всички поколения българи преди всичко като революционер и след това като поет. У него присъства типично за възрожденските творци съзнание най-напред на патриот и после на творец. Публицистиката и поезията според Ботев са средства, чрез които участва в борбата за свобода, а тази свобода за него е път към разкрепостяване на духа.
Ботев се оформя като личност в една бурна и драматична епоха, характеризираща се с духовен подем. Годините, прекарал в Русия и по време на емигрантството оформят демократичния и борбен светоглед на автора, разпалват желанието му за народнополезна изява, чертаят пътя към житейския му подвиг и духовното му безсмъртие. Борбата за Ботев е смисъл на личностния живот, неотменен дълг към народа и висша историческа повеля.
Повечето от творбите на Ботев са писани по конкретен повод, във връзка с определени лични изживявания. Ботевият лирически герой е изразител на авторовите представи, възгледи, чувства и психология. Той е патриот и демократ, непримирим противник на робството. Вътрешната психологическа напрегнатост и активност на героя са израз на изострената му чувствителност, на нравствения му духовен максимализъм, на идейната му безкомпромистност.
Проявления на лирическата духовно-психологическа и емоционална нагласа се наблюдават още в първото стихотворение на твореца (“Майце си”). Произведението е израз на напрегнати и мъчителни изживявания, изява на съзнанието за безцелно пропилян живот, за погубена младост. Наблюдават се драматични лутания в търсене на причините за това състояние. В стихотворението има преплитане между представите за обективното несъвършенство на света (“среща това що душа мрази”) и усещането за лична вина (въпросите към самия себе си, чувството на самотност,отчужденост от света на хората). Посвещението на майката и изповедния тон на творбата са убедителен аргумент за искреността на чувствата и неподравеността на изживяванията. Ботев постига внушението за емоционално-психологическите преживявания на лирическия герой чрез оценъчни определения (“жалко”,”злочестен”), изразителни глаголи (“съхне”, “вехне”), алегории (“скитник”), метафори (“мойта младост…зелена съхне и вехне люто язвена”, “сърце догаря”, “за вси желби приготви яма”), чрез огрубена лексика: “измръзнат жили”,”изгния”. Също се откриват антитеза като се противопоставят мечти и реалност, порив към близост и усещане за самота, желано и сбъднато, риторични въпроси (“…що не желях?”), анафора (“ти ли си, ти ли си”), възклицания (“ пък тогаз нека изгния в гроба!”). В образа на майката , лирическият герой вижда утеха и подкрепа, майката е негов изповедник. Лирическият аз изпитва чувства на болка,самота, страдание, породени от липсата на приятели. Той няма приятели, тъй като те не го разбират, не се интересуват от него, живеят еснафски, ограничен живот. Драмата на героя, мъчителното му духовно-психологическо състояние са осмислени в нравствено-етичен аспект.
Лирическият герой в стихотворението “Към брата си” носи у себе си същата етична неудовлетвореност, същата нравствена болка. Разкрит в подобна на тази в стихотворението “Майце си” драматична ситуация, той сякаш потвърждава представата, че ранният Ботев герой е вътрешно предразположен към емоционално-психологически кризи.Духовно-психологическата и емоционална криза на лирическия аз в стихотворението “Към брата си” е много обща с тази в стихотворението “Майце си”. И в двете произведения духовното-психологическо състояние на героя е идентично, внушено е чрез близка образност : усещане за страдание, за напрегнатост, за самотност, за обреченост и безперспективност, за загиващ живот. Идентични са още причините за кризата – имат нравствено-етичен характер.
Чувствата на национална принадлежност и отговорност, на любов към родината и привързаност към народа се определят като висш и първостепенен мотив в цялостното поведение на личността.
Промяна в чувствата и настроението на Ботевия герой започват да се наблюдават в стихотворението “Делба.”Лирическият аз звучи по-оптимистично, тъй като вече не е сам. Има някой, който споделя неговите идеи и вече могат да предприемат някакви действия. В това стихотворение за първи път се появява образът на революционера.
Поезията на Ботев е съкровена изповед на един внушителен лирически герой, роден от ярката индивидуалност на личността на поета. Вътрешният свят на Ботевия лирически аз трябва да бъде тълкуван не само чрез логиката на историческия контекст на времето, но и чрез критериите и мерките на универсалните, непреходни човешки стойности.
И това по третата:
Свободата като избор на личността
В Ботевата поезия свободата е личностен избор на твореца,потъпсил духовните съдбини на България като историческо битие първо във вътрешния интимен свят на човека.Да избереш себе си и своята същност чрез идеята за свобода е израз на ясно осъзната значимост на избора в контекста на националноисторическата съдба на цял народ.Личните и обществени измерения на идеята за свобода намират български национален еквивалент в неповторимата душевност на изключително надарения поет.Той понася вина за интимната изолираност на човешкото съзнание на най-близки и родни.За Ботев това са майката и родината.Чрез лирическото присъствие на тези скъпи образи за всеки човек,в Ботевата поезия е създадена интимната представа за родина.Тя изразява съкровението на любовната емоция,еднакво неизповядана докрай и пред майка,и пред либе,но дълбоко потаена като синовна почит към родината.Признанието в любов пред родината за Ботев е изборът на нейната свобода,на нейното свободно бъдеще.За поета мисълта за свободното бъдеще на майка,либе и родина е въплъщение на вътрешните устои на свободната му личност.Образите им са символните знаци на индивидуалната лична човешка свобода,но и на националното свободно бъдеще на България.
Поетичната риторика в Ботевите творби”Майце си”и “До моето първо либе” въвежда идеята за свободата като неосъзнато битие на човешкото съзнание.То не е вътрешно свободно и не избира личната свобода на човека.Самата мисъл за национална свобода е чужда за духовния свят на майка и любима.Те живеят далеч от обществените кипежи на времето,затворени в несвободата на личните си интимни преживявания.Затова и изповедите на сърцето им напомнят жалейните интонации на българската народна песен.Тя създава елегичното настроение в поетичната риторика на Ботевите диалози с майка,либе и родина,които са изповеди на скръбната му душа:
Ти ли си,мале,тъй жално пела,
ти ли си мене 3 годин клела,
та скитник ходя злочестен ази
и срещам това,що душа мрази.
(“Майце си”)
Остави таз песен любовна
не вливай ми в сърце отрова-
млад съм аз,но младост не помня,
пък и да я помня,не ровя,
туй що съм ази намразил
и пред тебе с крака погазил.
(“До моето първо либе”)
Като в злочеста легенда “три годин”майката пее и жали прокълнатата със самота,обречена на скиталчество душа на сина.Това е неговото различие,неговата злочеста съдба да бъде духовно свободен сред несвободни.Най-близките оплакват”злочестия”му свободен Аз.За тях това е наказание за духовно различния от рода.Формирана е представа за росдова вина.Затова и майката пее песента-клетва,песента-жалба.Свободният духом е различен от другите,чужд е на нравствените устои на затворената общност на семейството и рода.Той е белязан със свобода на дух и съзнание.Страда сред малкия,несвободен родов свят и винаги избира самотното скиталчество на свободния.Неслучайно Ботев изповядва синовната драма на духа си:
туй,що съм ази намразилщ
и пред тебе с крака погазил.
(“До моето първо либе”)
Избраната свобода на личностния Аз не освобождава съзнанието на поета от усещане за вина.Той я носи в душата си.Тя е носталгия по интимно човешкото в родовия контакт с близките.Избралият свободата си страда за отродената си душа,изпълнена с омраза към робския свят на родното.С ясно съзнание за родова вина търси причините за своята погубена”люто язвена”младост:
Бащино ли съм пропил имане,
тебе ли покрих с дълбоки рани,
та мойта младост,мале,зелена,
съхне и вехне люто язвена.
(“Майце си”)
За Ботев родовият свят е патерналистичен.Бащата е стожерът на дома.Материалните ценности в семейството се свързват с мъжа и неговото стойностно присъсвтие в живота на родовия колектиов.Човешкото достойнство на сина се наследява от бащата.Затова и “имането”е бащино.В наследственото родово съзнание на сина то е съвкупност от ценности-духовни и материални.Личностното достойнство е формирано в интимния свят на семейството.То е духовното “имане” на всеки човек.Свободолюбието е духовното имането на Ботев.То не е разпиляно,а превърнато в лична свободна воля за избор.Да бъдеш достоен човек в несвободния свят на родното за поета не е достатъчно.Той надскача традицията.Търси достойнството на свободния човек,пожелал свобода и за родовия свят.Това създава неразбиране от страна на най-близките.Те страдат за отродения син,но и неговото страдание е не по-малко.Духовната болка расте и младостта “зелена/съхне и вехне люто язвена”.В подобно състояние на емоционален и личностен дискомфорт покрусената душа на поета не може да приеме интимната родова”затвореност”на чувствата на любимата.Отхвърля нейната любов,идваща от света на погубена,”люто язвена”младост.Вече избрал свободата на духа си,Ботев е категоричен в отказа:
Забрави туй време,га плачех
за поглед мил и за въздишка:
роб бях тогаз-вериги влачех,
та за една твоя усмивка,
безумен аз светът презирах
и чувствата си в калта увирах!
(“До моето първо либе”)
Поетът признава преживяното робство на емоционалната зависимост:”роб бях тогаз-вериги влачех”.Усещането за отнета свобода го изпълва с презрение към самия себе си.Той се е унизил доброволно,по собствен избор:”та за едно твоя усмивка,/безумен аз светът презирах”.Малкият свят на интимното го е отделял от другите,от света.Обсебен от всепоглъщащо любовно чувство,човекът се затваря в себе си,превръща се в роб на лично емоционално пристрастие.Губи свободата си и правото на избор,воден от интимния импулс на чувствата.Подчинява се на любовния порив.Неговата емоционална сила е неконтролируема.Не човекът,а сърцето избира.Това е призната слабост,неосъзнато робство и избрано човешко унижение.Вътрешната необходимост от свобода поставя човека в трудната ситуация на избор.Тогава той избира себе си като личност.А тя винаги е свободна и готова да воюва срешу всяко насилие и робство.Ботев избира свободата на личността.Това е неговата любов към човешкото достойнство,която ражда гордата повелителност на стиховете:
Забрави за онез полуди,
в тез гърди веч любов не грее
и не можеш я ти събуди
там,де скръб дълбока владее,
де всичко е с рани покрито
и сърце зло в злоба обвито.
(“До моето първо либе”)
Ботев изповясва душевните си терзания,преминал през най-голямото самоунижение.Да обичаш робски,зависим от всепоглъщащата те страст,убива самата любов.Тя вече не е радост,а болка.Страдание и скръб носи любовта.Изпълва душата,но и сърцето,с тъмни предчувсвия за идващо зло.А това е усетената болка на духовно несвободния,изповядана от Ботев с експресивната сила на фолклорния поетичен образ-“сърце зло в злоба обвито”.Ботев е с дълбоко ранени поетични сетива.Душата му понася болката на всички унизени от любовта-робство.Това е най-силната личностна самозащита на поета.Той се изправя срещу духовното робство на цял народ.Влиза сам в битка със злото,робски подчинило човешкото достойнство.Това е нова болка за душата на поета,останала неразбрана от”мили другари”,майка и любима:
Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея,
но те не знаят,че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!
(“Майце си”)
Ботев изповядва личните мотиви за задълбочаващата се родова вина,че той-свободният духом-остава неразбран.Чужд е ня майка,либе,”мили другари” и родина с желанието да бъде свободен,да дари със свобода и тях.Осъзнава трагичното разделение между свободната личност и неосъзналия робството на духа си родов колектив.Това поражда носталгия в Ботевите поетични изповеди:
Освен теб,мале,никого нямам,
ти си за мене любов и вяра;
но тука вече не се надявам
тебе да любя сърце гогаря!
(“Майце си”)
Независимо от болката и болезнената самота,Ботев е категоричен в избора си.Любовта към поробената родина и робски унизената душеевност на майката е равносилна на емоционална смърт и ново духовно изпепеляване на поета.Затова говори глаголната форма”догаря”. Пепелни са следите в душата на Ботев от такава робска любов.Той избира любовта на сърцето си към свободата на майчиния си и български дух.Осъзната е цената на избора.Това е ново страдание и тъга на поета,но сила за националния избор:
Много аз,мале,много мечтаях
щастие,слава да видим двама,
сила усещах-що не желаях?
Но за вси желби приготви яма.
(“Майце си”)
Любовта към свободата на собствения си емоционален избор Ботев внушава като вътрешна необходимост и на любимата.Това е нейният път към скръбният глас на народното страдание,който звучи единствено в душата на поета.А там,сред болката и скръбта на цял народ,”де е се с кърви облено”поет и любима ще намерят свободният и емоционален избор на сърцето си.То е общ,единен и за двамата.И Ботев призовава любимата да чуе зова на свободната любов,който пее за свободният избор на българина.Друг път за любимата няма.Това е нейната алтернатива-свободата като личен избор:
Запей или млъкни,махни се!
Сърце ми веч трепти,ще хвръкне,
ще хвръкне из горо-свести се!
Там,де земя гърми и тътне
от викове страшни и злобни
и предсмъртни песни надгробни...
(“До моето първо либе”)
Поетът чува тези”предсмъртни песни”.Избрал е пътят на саможертвата.Тя е неговата първа голяма любов,която ще донесе свободата на България,майка и любима.Духът му е свободен.Готов е да срешне смъртта.Осъзната е националната необходимост от лична саможертва.Там страшната буря на кървавия бунт е срещата със смъртта,но и със свободата-единствена цел и същност на Ботев:
Там...там буря кърши клонове,
а сабля ги свива на венец;
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец
исмъртта и там мила усмивка,
а хладен гроб-сладка почивка...
(“До моето първо либе”)
Майка,либе и родина са част от песента на свободния дух и от красивата усмивка на жертвената смърт,за които копнее душата на Ботев.Пред неговата синовна обич към свободата на България отстъпва по сила всяка човешка страст и любов.Свободата на личността е залог за свободата на родината.Тази вътрешна убеденост на Ботевият дух го прави свободен да избере смъртта,от чиято”кървава напивка ” ” и любов немее ”.За поета свободата на Б-я е личен жертвен избор.Затава мечтае Ботев в изповедния финал на “До моето първо либе”:
Кървава да вдигна напивка,
от коя и любов немее,
пък тогаз и сам ще запея
що любя и за що милея?...
И до днес стиховете на Ботев пеят в българската душа за голямата любов на поета към свободата на родината.В тях личи изборът на личността,избрала пътя към свободата в името на родината,България!!!
И ето пак по третата(малко по кратка)
През ренесанса и Просвещението една от най-големите ценности е свободата.На нея се гледа като на висш идеал и съкровено право на всеки човек –правото да живее необременяван както физически така и духовно.Свободата е възможност за личен избор,вяра в постигането на идеалите.Докато средновековното мислене призовава към вяра единствено и само в Бог ,в ренесанското и просвещенското разбиране на двете понятия Бог и свобода се изравняват.Ботев също е повлиян от тези идеи като литературен и обществен деец по време на Българското възраждане.В своята поезия той проповядва вяра в свободата и стремеж към пълното и постигане.Ботевият герой е разтърсван от бурни чувства и мисли по пътя към свещената свобода.
В първите си стихотворения Ботев показва преосмислянето на целите и отркриването на истински важните неща в живота .Лирическия герой от “Майце си” страда, младостта му е “люто язвена”.Той не може да продължава да живее без приятели, с които да споделя терзанията си.Единствената опора в този коварен свят е майката.Давайки му своята прошка и благословия , тя ще му помогне да открие своя нов идеал-свободата.Свобода лична , но и свобода на избора.
За да извиси идеята за свобода над всичко ,Ботев я представя в опозиция с робския свят и робската психика.Народът е роб: “Кой те в таз робска люлка люлее?”Подтиснат е всеки “глас за свобода”.Страшна е картината на робското унижение:”кръстът е забит в живо тело”.Макар и малцина ,сред Ботевите съвременници има и свободни духом , които “на глас” тичат “народен”,”там” “за мило-за драго”.
Лирическият герой от “На прощаване” е приел идеята за борба като начин за постигане на свободата на родината.Той е “със сърце мъжко ,юнашко”.Изпитва вътрешна потребност от свобода. За него робството е най-голямото зло и той завещава своята вяра в свободата на идните поколения-своите “братя невръстни”:
Да помнят и те да знаят
че и те брат са имали,
но брат им падна загина
затуй, че клетник не трая”
Ботевият герой живее с мисълта за смърта като вероятен изход от борбата за свобода.Но тя няма да е страшна ,а ще бъде пример за другите, защото е смърт в името на свободата – най-висша ценност за героя.Човешката смърт е път към национално безсмъртие:”Жив е той ,живе? Там на Балкана “
Балканът е пространството ,обитавано от най-смелите, от героите-борците за свобода.
Той е притивопоставен на полето, където звучи тъжна робска песен.балканът закрилникът на свободните духом,също пее своята песен.Превръща в безсмъртие духа на загиналите за свобода.Ботевите стихове
Тоз който падне в бой за свобода ,/той не умира/…… озвучават цялото родно пространство с идеята за безсмъртиеТя остава завинаги в съзнанието на всеки българин.
В Ботевото творчество свободата е ценност.Тя е вътрешна потребност от личен избор , който води към страшния но славен път на саможертвата.Борбата за свобода е единствения свободен избор за Ботев и неговия съвременник.Свободата е всичко за Ботевия лирически герой.За нея той е готов на най-голямата саможертва-да се “венчае” за “смъртта”, ако това е единственият път към свободата на родината.
Леле ти си върхът!!!
Мерси много!!!
моля надявам се да съм ти помогнала :)
laf4eto91
12-14-2008, 14:44
ei 4ove4e i az blagodarq :) :) :) :)