juSTkiddy
12-04-2008, 12:47
Душата на човека е най-съкровеното и истинско нещо.Да се докоснеш до душата на някой означава да разкриеш всичките му мечти,мисли,надежди.Това не е лесно.Всъщност едва ли има нещо по-трудно от това да печелиш доверие.Слагаме маски всеки ден- така се скриваме,не позволяваме на другите да видят какви сме всъщност.
Да носиш маска е равносилно на лъжа.Да се преструваш на един,а да си друг,заблуждавайки другите и в крайна сметка и самия себе си.Днес около нас е пълно с лъжци и лицемери,в определени моменти всеки е лицемерен по своему.Вече свикнахме с това и се страхуваме да се доверяваме един на друг.Трудно е да прецениш кой е искрен и кой не,знаейки,че зад всяка мила дума може да се крие преструвка...Злоба,завист и потъпкване на другите с цел изпълняване за амбиции за власт - това е реалността.Отдалечаваме се един от друг,защото виждайки болката страхът надделява и затваряме черупката си,слагайки още маски..От този страх да не бъдем предадени станахме актьори,добре прикриващи истините..Като се замисля доста добре си играем ролите.Бихме взели Оскар някой ден за това.
Доверяваме се на някой и той ни предава..тогава наистина боли.Тогава си отива частицата вяра в хората,която се е противопоставяла на маските.И след поредния шамар,след поредното разочарование,питам се има ли смисъл да се разкриеш пред някой,а после да събираш парчетата от себе си?Тази реалност и тези реални хора,които не са наистина реални..иска ми се да не бях ги срещала.Понякога се замислям,гледайки малките деца и тяхната невинност ме кара да се усмихвам.Добре,че техния свят си остава непокравен и истински...Защото в очите им се вижда красотата на чистата душа.А ние вечно бягаме..от хората,от живота,от чувството за вина,от лъжите..от истината и ..от себе си.
В ума ми изниква стиха
А бликат снежинки сребристи
прелитат,блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал..
Жестоко нали?В един момент живота отнема блясъка в очите на детето и така разбира,че е порастнало.И няма връщане назад...
Аз искам да запазя детското в себе си!Искам да вярвам,че мечтите се сбъдват дори с цената на много усилия,но без измами и лъжи.Искам да обичам истински и да ценя всичко,което имам.Не искам да пропускам живота си,криеща се зад параван от маски.Няма да бъда актьор и няма да изгубя истинската си усмивка.Дори сълзите и тъгата няма да сменя за фалш!Хиляди пъти ще предпочета да изпитам болката,вместо да я крия в себе си.Ще бъда силна и понякога слаба,ще бъда каквато съм.Ще бъда истинска!
Това беше едно есе,което писах отдавна,но така и не предадох.Просто споделям и искам някаква оценка,каквато и да е :)
Да носиш маска е равносилно на лъжа.Да се преструваш на един,а да си друг,заблуждавайки другите и в крайна сметка и самия себе си.Днес около нас е пълно с лъжци и лицемери,в определени моменти всеки е лицемерен по своему.Вече свикнахме с това и се страхуваме да се доверяваме един на друг.Трудно е да прецениш кой е искрен и кой не,знаейки,че зад всяка мила дума може да се крие преструвка...Злоба,завист и потъпкване на другите с цел изпълняване за амбиции за власт - това е реалността.Отдалечаваме се един от друг,защото виждайки болката страхът надделява и затваряме черупката си,слагайки още маски..От този страх да не бъдем предадени станахме актьори,добре прикриващи истините..Като се замисля доста добре си играем ролите.Бихме взели Оскар някой ден за това.
Доверяваме се на някой и той ни предава..тогава наистина боли.Тогава си отива частицата вяра в хората,която се е противопоставяла на маските.И след поредния шамар,след поредното разочарование,питам се има ли смисъл да се разкриеш пред някой,а после да събираш парчетата от себе си?Тази реалност и тези реални хора,които не са наистина реални..иска ми се да не бях ги срещала.Понякога се замислям,гледайки малките деца и тяхната невинност ме кара да се усмихвам.Добре,че техния свят си остава непокравен и истински...Защото в очите им се вижда красотата на чистата душа.А ние вечно бягаме..от хората,от живота,от чувството за вина,от лъжите..от истината и ..от себе си.
В ума ми изниква стиха
А бликат снежинки сребристи
прелитат,блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал..
Жестоко нали?В един момент живота отнема блясъка в очите на детето и така разбира,че е порастнало.И няма връщане назад...
Аз искам да запазя детското в себе си!Искам да вярвам,че мечтите се сбъдват дори с цената на много усилия,но без измами и лъжи.Искам да обичам истински и да ценя всичко,което имам.Не искам да пропускам живота си,криеща се зад параван от маски.Няма да бъда актьор и няма да изгубя истинската си усмивка.Дори сълзите и тъгата няма да сменя за фалш!Хиляди пъти ще предпочета да изпитам болката,вместо да я крия в себе си.Ще бъда силна и понякога слаба,ще бъда каквато съм.Ще бъда истинска!
Това беше едно есе,което писах отдавна,но така и не предадох.Просто споделям и искам някаква оценка,каквато и да е :)