PDA

View Full Version : За класно в понеделник...важно е ;[



ivcheto007
12-07-2008, 01:07
Трябват ми няколко есета.От произведенията "Дервишово семе" (житейският проблем,родовият дълг) и "Преди да се родя" (Животът-едно безкрайно любопитство",за патриархалното общество,картината на света).Имам класно в понеделник и затова ви моля да ми помогнете.Благодаря предварително!!! :-)

Tedi4ka
12-07-2008, 08:09
Я виж това дали ще ти помогне по първата:
В море от любов и омраза Николай Хайтов завързва възлите между човека, традициите и рода в “Дервишово семе”.
В кръга на традициите, поколенията подчиняват раждането, живота и смъртта със продължението на рода. В този кръг, като че ли няма място за лично щастие, защото човекът няма стойност извън кръговрата на родовия живот.
Конфликтът между правото на лично щастие и повелята на традицията е в основата на “завързването” на “тоя възел”. А възелът още в самото си начало е доста сложен и постепенно се затяга и събира в три нишки:отмъщение, любов и отговорност към рода.
Рамадан може да бъде щастлив само, ако любовта му не е толкова обречена. Но ако послуша сърцето си, ще наруши повелите на рода и традицията и няма да изпълни дълга към своите деца.Този омагьосан кръг му носи само болка и страдание. И животът му протича, така както са го изживявали и поколенията преди него. Личното човешко щастие е нарушено когато се подчини на колективното. Личността на Хайтовия герой е носител на нравственост, в основата на която стой пожертваното лично щастие.
Има ли човек право на лично щастие?!...Да. Но дали щастието се получава даром?!..Не трябва ли щастието да се постига чрез определени постъпки ? Когато човек иска да бъде щастлив трябва да даде нещо от себе си.Щастие за един е да има кола, за друг да нарисува картина, за трети да се скара с някого.
Щастието има различни измерения. Възможно ли е да стоиш, да чакаш, да хленчиш, че не си щастлив и да продължаваш да живееш със страданието си?! Мисля,че не. Просто щастието е в ръцете на самия човек. От самият теб и от постъпките ти зависи дали ще си щастлив или нещастен?
Би ли могъл Рамадан да се противопостави на рода и традицията и да отстоява своето щастие?!...Ако живееше днес-да, но в ония времена едва ли това би било възможно.
Във времето на Хайтовите герои човек е можел да оцелее само в общността. И ако общността го отхвърли той е обречен.
Мисля си, дали човек би могъл да бъде щастлив, ако загърби корените си и близките си хора? Съществува дълг, към тези, които са се грижили за теб.
Ако Рамадан се противопостави на родовата традиция той ще остане сам. Дали тази самота ще му помогне да върви по пътя на личното си щастие?!...Едва ли. И ако той е готов да тръгне по този път дали Силвина би го последвала?!...А неговото щастие е невъзможно без нея.
Рамадан спори с традицията, като и се подчинява. Той не е готов да я наруши, като и се противопостави, но открива мъдрата сила на опрощението, което пречиства душата му и му дава сили да продължи да живее.Това е тъжно.
Мисля си дали аз бих направил различен избор в подобна ситуация. Честно казано в момента не знам. Едва ли бих преживял нещо подобно, защото никой от моето семейство не би ме поставил в ситуация да избирам между щастието си и тях.
Мама винаги казва, че ще приеме моя избор дори да не е съгласна с него, защото ме обича. А тя смята, че обичта се изразява в това да подкрепиш другия дори в момента, когато греши.
Но има нещо, като морал, справедливост, признателност, достойнство…
Може ли човек да бъде щастлив за сметка на чуждото нещастие?!..Като си помисля Руфат също не е щастлив, въпреки че е със Силвина.
Може би личното щастие е свързано с това да устоиш на изпитанията? И да запазиш човешкото в себе си ”Ако той беше звяр, не ставай и ти !”-казва Силвина.
Тя е превъзмогнала личното си страдание и не може да се превърне в причина за чуждо нещастие.
И когато човек застане на “това кръстопътче” той търси изход, търси правилния път.
А може би милосърдието е в основата на личното щастие? Или пък саможертвата? Или любовта? Мама вярва, че може би, за да си щастлив е достатъчно да знаеш, че си сред онези избраници, надарени с възможността да обичат? Не съм много съгласен с нея, човек или обича или не обича някого. Тя твърди, че отношенията между хората не са толкова прости. Сигурно е така. възрастните винаги усложняват нещата.
Та и при героите на Хайтов всичко е много сложно. Рамадан е на кръстопът. Възелът затяга душата му. Дългът застава между доброто и злото. Смирението го държи далеч и от любовта и от омразата. И като че ли страданието само е вечния му спътник. Но това страдание е началото на пътя му към личното му щастие. Защото Рамадан знае, че ако отмъсти, отмъщението ще разруши нещо хубаво-да закриля и да се грижи за Силвина, която е смисъла на живота му. Отмъщението ще разруши и любовта. А именно в любовта е неговото щастие, въпреки че тази любов не е споделена.

Tedi4ka
12-07-2008, 08:13
И виж това по втората дали ще ти свърши работа:
Преобърнатия патриархален космос в повестта „Преди да се родя” - ЛИС


В повестта “Преди да се родя” Ивайло Петров ни предлага един нестандартен стил на повествование – разказ за всичко преживяно от все още неродения човек. Това е един необичаен поглед към традициите, миналото, към семейството и рода.Читателя вижда като през криво огледало патриархалният бит неговата изостаналост,безпросветно т и ограниченост. Благодарение на лекия и непринуден хумор авторът внушава без болка и озлобление истини за един свят,осъден да остане в миналото.
Повествованието в “Преди да се родя” разкрива преобърнатия , отразен образ на света в съзнанието на героя. “Преобърнати’’ са времената , хората разместват своето място в хронологията на поколенията , преобърнат е родовия свят . Познатият ни патриархален космос, като носител на човешки добродетели, е разколебан.
Бавно,стъпка по стъпка, Ивайло Петров рисува картината на селския бит като същевременно представя своя обективен, но и иронично-съпричастен поглед към този свят, част от който е и той самият. Иронизирайки преобърнатата картина на родовото време, авторът отрича невежеството, примитивността и грубостта. “Преди да се родя” съдържа пародия на селската идилия не защото авторът я отрича, а просто защото тя не съществува в света на неговото детство. Иронията му обаче не изключва добронамереност както към хората, така и към случките и събитията. Тя е по скоро бунт към изостаналостта на един затворен, бавно променящ се свят, живеещ по утвърдени от векове навици.
Повестта започва с един от най-важните моменти в живота на човека – женитбата. Това събитие, което довежда до появата на разказвача на бял свят е представено максимално хумористично. Преговорите,сватосването и годежът са свързани с ”икономически проблеми”, ”тактическа грешка”, ”външни министри”, ”етикеция”.
Всички тези изрази звучат сякаш не на място, те осмиват и принизяват случващото се.
Проблемът за женитбата е проблем на главата на семейството, а не на момъка, чиято незряла възраст е посочена още с първото изречение. Обстоятелственото пояснение „едва” подсилва този факт. Родителите на бъдещия жених не се интересуват от неговите чувства. Той е длъжен да се подчини на тяхната воля, защото най важно е “… да се сдобият с още две работни ръце“. Никой не се интересува от желанията на младежа, защото според правилата и законите на патриархалния свят дълг на младите хора е да продължат рода, да народят деца. Тук на преден план излиза въпросът: Каква красота и романтика може да има в този начин на живот,когато липсва личния избор и човешките чувства нямат никаква стойност? С тънка ирония писателят описва усилията на бедното, но с претенции семейство да намери снаха за сина си. Техните усилия предизвикват смях у читателя. Бабата на разказвача смята, че “ момите от селото ще се наредят на опашка пред нашия вратник “. Когато това обаче не става, тя заявява, че “ нито една мома не й се харесва за снаха “. Авторът остроумно допълва “ без да й мине през ум, че хората нямат особено добро мнение за нашата почтена фамилия “.
Истинско драматично приключение е търсенето на мома. Гочо Патладжана, който има “ дяволски усет да намира за всекиго жена “, е главният помощник, а Каракачанката е “ добре законспириран шпионин ”. Действието от тук нататък преминава през много комични ситуации, представени като дипломатически преговори. В хода на тези „преговори”, с всяко изречение се задълбочава горчивата насмешка на повествователя към този свят, където бъдещата невеста може да струва две овце, два декара нива, а заколването на кокошка и изпичането на баница да се приема като извънредно „трагично събитие”.
Най-ярката проява на ироничния подход в творбата е сватбата – последвала „бъркотията” при кражбата на булката. Ирония съпровожда описанието на този изпитан от времето обичай: “ В ония диви и чудесни времена по нашия още по-див и чудесен край ставаха много и различни кражби. Крадяха се овце, волове, коне, крадяха се и моми.”Сватбеният ритуал в повестта е истинска пародия на този тържествен момент в живота на всеки. Обстановката е лишена от красота и романтика. Онова, което всички очакват е “ сладката ракия “. Подготовката за първата брачна нощ е представена от разказвача като подготовка преди състезание: “ Патладжана даде на баща ми най-подробни инструкции, за да го подготви психологически така, както треньорът подготвя състезателя,....” Тази ситуация няма нищо общо с любовта, тя е по-скоро комична. Авторът иронично определя бъдещия си баща като “ хвалипръцко “, каквито са и всичките му земляци. Нероденият още разказвач гледа на баща си от дистанцията на времето,на духовно разграничилия се човек. Затова не си затваря очите пред неговата простота, и духовна ограниченост. Укор се долавя в отношението на семейството към бъдещата майка, която трябва да работи наравно с другите. Вместо с грижи и внимание бременната жена е обградена с неразбиране от всички и незаинтересованост от страна на своя съпруг, който поради невежеството си дори се срамува, че ще става баща.
Майсторски боравейки с художествените изразни средства, авторът изгражда пред читателя една невероятна по своята яркост пародийна картина на патриархалния свят. Отнасяйки се към миналото с насмешка, той изпитва съжаление за изгубените завинаги родови ценности. Знаците на подмяната на истинските с фалшиви ценности се откриват много по-ярко в настоящето,където героят не се чувства сигурен и защитен. Писателят разкрива истината за чуждия му съвременен свят: “ Разбира се, времето безпощадно променя всичко, променя традициите, колкото и да се стараем да ги съхраним, или най-малкото ги осъвременява.” Ивайло Петров не обвинява и не отхвърля миналото. Той не е убеден в превъзходството на новия начин на живот, защото сведен до вещите и фактите, светът продължава да бъде проблем.
Ироничният свят на повествователя, представен пред нас чрез пречистващата сила на смеха, с пълно основание може да бъде наречен свят на преобърнатите ценности. Героят преосмисля истината за правото на избор на личността. Родът е духовният корен на всеки човек, но личността е тази, която трябва да избере как да живее. Така връщането към миналото се превръща в път за преосмисляне на настоящето и подобряване на бъдещето.

Tedi4ka
12-07-2008, 08:14
И пак по втората:
Картината на света в "Преди да се родя"
(Интерпретативно съчинение)


Повестта "Преди да се родя" е уникална творба за времето си. тя е на-добре познатата слеска тематика,която разработват Йовков и Елин Пелин, но светът е представен по един по-раличен начин.

Ивайло Петров преминава утвърдените граници. Той поглежда трезво и описва действително патриархалната епоха. Не идеализира селото и не се усеща натрапчива носталгия, а тъкмо обратното - служи си с ирония и други хумористични похвати. Оценката на писателя е много по-реална тъкмо, защото той принадлежи и на двата "свята" - патриархалния и модерния. Така читателя може ясно да разбере защо патриархална епоха, макар и изпълнена с топлина, е обречена, заради всички си несъвършенства, които писателят представя.

Първоначално оставаме с впечатление, че повестта "Преди да се родя" представя само и единствено биографията на автора, но ако я сравним с автобиографиите на други творци откриваме доста разлики. Ивайло Петров пише в аз-формата, но представя и събития, на които няма как да е бил свидетел, които са му предадени от други лица и които са се случили преди той да се роди. Докато в"Автобиография" на Бранислав Нушич автора се ограничава да описва само своите чувства и действия и събития, на които е станал свидетел. Ивайло Петров съчетава обективността на автора, който знае всичко за своите герои със субективното си отношение към близките.

Героите в повестта са доста иронизирани, но представени съвсем реалистично. Интересното е, че той разказва за своите родители с чувство напълно обратно на патриархалното страхопочитание. Бабата "пришляпа боса купчината тор, взе една сламка от коша и почна да си чопли зъбите. Тя зъзнеше в памучния си елек без ръкави, гледаше баща ми и се оригваше на лучена чорба". Всички тези деийствия описват подготовката й да съобщи на сина си че тази зима ще го женят. Тя е осмяна не по-малко от дядото, който е "преоблечен в нови селски дрехи интелигент". Бащата е обвинен, заради неадекватното си поведение, покъртителните си хигиенни навици, и е разобличен като страхлив. Когато родителите му решават да го оженят той може да върши само 3 действия: "да разлайва селските кучета", "да си връзва самостоятелно потурите" и "да си бърше носа в антерията". Майката също е иронизирана много, но не можем да отречем любовта на автора към нея, която се чувства в цялото описание.

Стигаме до извода, че родителите на автора, водят един примитивен живот, в който човешките чувства нямат никакво значение и най-важното е да има достатъчно работни ръце. В повестта не усещаме извисеността на добруджанските герои, на която сме привикнали в творбите на Йовков (състрадателния Серафим и добродушния Моканина), а по-скоро критика и ирония.


Като коректив авторът би трябвало да използва съвремието си, но ние откриваме че той не е пропуснал да осмее и модерните времена. Ивайло Петров отрича миналото, но вижда, че бъдещето също не е кой знае колко по-добро. Неговата гледна точка е извън миналото и той си позволява да сравнява съвсем свободно отминалата епоха с настоящето. Например сравнението на Доко Пъдаря с политическите диктатори. Той ни представя патриархалния свят много действително и не се страхува да покаже всичките му минуси.

Отправната точка за погледа на Ивайло Петров е родината му - Добруджа. Той вижда в нея общобългарския бит и за него регионалното се слива с националното. Той се издига високо над своето и чуждото и така вижда истинската картина на света.

ivcheto007
12-07-2008, 11:35
Идеално!Много ти благодаря,Tedi4ka! :-) :-) :-)

Tedi4ka
12-07-2008, 11:40
Идеално!Много ти благодаря,Tedi4ka! :-) :-) :-) :-) :-) :-) :-) няма проблем