PDA

View Full Version : "Книгите- За или против", "Стихии"



galkata
12-07-2008, 10:12
Трябва ми есе на тема "Книгите- За или против" и ЛИС на тема Копнежът по волност в "Стихии" (Елисавета Багряна)


*Липсва описателно заглавие!
Точка 7 от Правила на форума (http://www.teenproblem.net/f/pravila.html).
Редакция на MakeMeLaugh

Tedi4ka
12-07-2008, 10:19
Виж това дали ще ти помогне за книгите:


Това нещо, което отличава човека от което и да е друго същество, е способността му да мисли и да изразява мислите си чрез словото. Езикът е толкова древен, колкото е и съзнанието, а идеите не съществуват откъснати от словото. А именно писменото слово е единственият начин, чрез който човекът може да се докосне до свещеното писание на човешкия дух и разум във вечността – книгата.
Трудно оспоримо е твърдението, че възникването на човешкия разум и съзнание се дължи на възникването на словото. Без словото, било то писмено или устно, комуникацията между хората би била немислима. Езикът е даден на човека, за да излага своите мисли – казва Молиер, а Менандър добавя, че няма нищо по-ценно от словото.
Но с времената се менят представите за света, нивото на развитие на обществата, а оттам и на отделния индивид. В съвременното общество на преден план е поставено материалното развитие, а културното и духовно усъвършенстване е все по-трудно достижимо и широко неразбрано. И човек започва да се пита не на шега, дали книгите са ни нужни и можем ли да съществуваме и без тях. Отговорите на тези въпроси не са еднозначни, а са и условни, тъй като те зависят от персоналните възприятия и светоглед. Объркан и често неразбран, роден във вече доста развита технологична реалност, придобил определени социално изградени нравствени измерения и морални структури, чрез които той отсъжда и прави избори, днешният човек лесно попада в клопките на невежеството, които го откъсват от досега със знанието. За какво ли ми е притрябвала книгата, се пита човек, а за съжаление често определя книгите като ненужни. Това схващане за книгите като безполезни, може да му се струва първоначално правилно, но с течение на времето се оказва една огромна преграда пред неговата реализация, развитие и успехи. Затова тази гледна точка е просто едно голямо нечисто петно по интелектуалната ни шапка, а и по нашето наранено его по повод тези, както някои биха казали, редици от думи. Но те ни ядосват, нали? Щяхме ли да се жегнем, ако те бяха безсмислени и неоснователни? Дълбоко в себе си осъзнаваме, че е до голяма степен оправдано, но не бива да забравяме и нещо друго – независимо от гледната точка, хората търсят причини, за да съществуват, а те са в това, че човешката природа е такава, която задава въпроси, чиито отговори са причината за живота, посветен на търсенето им. А само словото дава нужното знание, пък било и то малко, за да разтърси из основи човешката същност и да го накара да промени и разшири светогледа си и да започне да си обяснява защо нещата са такива, каквито са, какво ги формира и как биха могли те да се развият. Този начален тласък и последвалите го стъпки по стълбите на познанието е възможен благодарение на чудото на писмената реч - книгата. Гореспоменатата интелектуална шапка е символ на нея – тя е шапка – невидимка за четящия човек срещу обидите към книгите и словото, а за знаещия тя се превръща в могъщо оръжие и щит. Защото е по-добре да се учиш и търсиш истини чрез знание. Ако все още се държим твърдоглаво и продължаваме да обиждаме и отхвърляме напълно неизмеримото значение на книгите, то тогава е време за изстреляме още един куршум срещу подобни твърдения и окончателно да заковем и последен пирон върху ковчега им.
Какво ще кажете за факта, че въпросният морален бич по посока на книжнината е станал възможен само поради това, че знаете поне малко този език чрез книгите референции, наричани за кратко “учебници” и имащи основна роля за образованието и помъдряването на земното население. Ако все още съмненията ви надхвърлят смелостта ви, то тогава поне да погледнем от чисто практична гледна точка, прагматично. В наши дни информацията е най-скъпата валута, а книгите са информационни общества, изобилстващи от разнообразна и многообхватна информация, от която зависи целият ни живот. От гледна точка на времето и пространството, книгите обхващат времеви периоди от създаването на писмеността до перспективите на далечното бъдеще. Те заемат милиони квадратни километри площ в библиотеки и други сгради, а обемът им е неописуемо завиден. Освен това, всяка книжна творба дава начало на поне още една, която да я развие и да предложи нейно критическо тълкувание. Животът на една книга надхвърля многократно човешкия и се обезсмъртява чрез читателите си. Времето за написването на едно такова произведение варира, но е по-скоро твърде кратко спрямо живота на човека, но то може да обхване много повече от неговата продължителност и да го надмине по епичност и ценност. Откъде другаде можете например да узнаете как е изглеждал Лондон през ХІІ век или пък какво е било ежедневието на един белгийски детектив през ХІХ век? Разбира се, не трябва да се ограничаваме само с Европа – Старият свят. Книгите събират мотиви и сюжети от народния фолклор и философия и така те се превръщат често в хроники на съответния времеви период. Светът до голяма степен е описан и тълкуван чрез книгите, които сами са отделни вселени със собствен живот, динамика и философия на тяхната реалност.
Словото е това, което разкрива същността на света пред човека и му дава свободата да бъде свободен чрез собствените му мисли, изразени чрез словото. Без неотменното присъствие на словото, човешките идеи не биха се оформили така ясно и прекрасно в твърдения, хипотези и прогнози, които отново ще бъдат представени пред човешкия ум чрез словото, което ще превърне доказателствата и опита в изразена истина и действие. По този начин словото става основа (майка) на познанието, което пък създава изкуството и науката.
Драйдън не случайно казва, че сполучливо казаното ще бъде остроумно на всички езици, защото правото на народите да имат свои собствени езици е изначално право на човека, това е правото да бъде свободен. Колкото езика знаеш, толкова пъти те си човек, казват от вечността древните елини, защото яснотата на езика е резултат на ясно мислене, а ясната мисъл неизбежно обуславя ясната форма (по В. Либкнехт).
Опитът твърде често ни поучава, че хората над нищо не са така невластни, както над своя език, ни поучава Спиноза. Затова с ръка на сърцето можем да кажем, че словото е съдник и мерило за оценяване на човека. Тук мисълта на Джонатан Суифт ни дава тази ясна и така истинна езикова форма. Той казва, че както можем да разпознаем човека по неговото общество, така за него можем да съдим и по езика му.
Словото може да бъде оценено само тогава, когато нашето слово е винаги честно и справедливо. Когато премислим два пъти, а кажем веднъж, тогава красотата на словото е в пълната си прелест. Лошата дума от своя страна е като плесница, от която болката трае много повече и по-продължително, отколкото от едно сериозно физическо нараняване. Така че не бива да забравяме - словото може и да е наше, но принадлежи на вечността, така както наполовина принадлежи на този, който говори и наполовина на този, който го слуша. Затова трябва да внимаваме – словото е свобода да бъдеш свободен в езика си, да имаш правото на избор на използваните думи, но нека не забравяме, че изборът се прави единствено от нас – хората.
С хилядолетия се събират и вечно живеят в словото несметните съкровища на човешката мисъл и опит, ни учи Шолохов, а ние добавяме, че тяхното съхранение и преосмисляне стават възможни най-вече чрез писменото слово. Само то ни дава възможност да вникнем чрез погледа на автора в определена творба, създадена векове преди ние да сме се явили на белия свят.
Основният и най-ценен продукт и творение на писменото слово е книгата. За определение на понятието “книга” ще се обърнем най-учтиво към великите умове на миналото. Бейкън казва, че книгите са кораби на мисълта, странствуващи по вълните на времето и грижливо носещи своя скъпоценен товар от поколение на поколение. От тази мисъл можем спокойно да заключим, че словото е висш идеал, носещ и изразяващ другите идеали и морал, а книгите са негови деца, които го превръщат в паметник на отишлите във вечността умове (по Девенант). Характерните черти на една хубава книга са формулирани хилядолетия преди нас от Аристотел. Според него книгата е хубава, ако авторът казва всичко, което трябва, само това, което трябва, и така, както трябва. Книгата е инструмент за насаждане на мъдрост и светът на книгите е един от малкото светове, които човечеството не е получило даром от природата, а е създало със своя разум.
Светът на книгите е най-голям и той ни дава прозорчета, през които ако погледнем, преминаваме през много нови хоризонти и светове. Книгите бихме могли да определим като семе на знанието, което ще избуи в красиво цвете у тези, които ги четат и осмислят. Книгите са съд, който ни напълва, но сам не се изпразва. Книгите са теглилка, по която оценяваме отделния човек, различните общества и народи, но и самите книги са общество – общество на истините за живота и начините за преборването с него. Затова служещият на книгите, служи на света. Това е изразено много красноречиво от Горки – “Две сили най-успешно съдействат за възпитанието на културния човек: изкуството и науката. А тези две сили са съединени в книгата. Именно затова е справедливо да кажем, че книгите са най-добрите приятели на човека. Можем да се обърнем към тях във всички трудни моменти на живота и те никога не ще ни изменят. Но трябва да внимаваме какви книги четем, защото можем да бъдем покварени от лошите произведения така, както можем да достигнем до просветление чрез ценните творби”.
Истински хубавата книга е жива. Яснотата, истината на словото и знанията, тя дава на вечността. Казано другояче – словото само по себе си защитава и възхвалява. Няма как да не сме убедени в това – налице са всички творби на велики хора от всички епохи и краища на света. Писменото слово запазва мъдростта им за нас.
Затова…

Ти си в словото и словото е в теб и
с теб постоянно!
Твой е изборът.
Просто е, но не е лесно!...

Tedi4ka
12-07-2008, 10:20
Книгата/Есе/
Книгата е най-голямото богатство.На това се учим от малки. Да обичаме книгите и да сме богати. Духовно богати. Да сме прочели и съхранили родовата памет, всичко българско и родно. Да познаваме и тачим тези, които са създали книгите и са дали мили, нежни и важни определения за тях и за тези, които са ги създали.

„Книгата на ум учи”. Умни са хората, прочели много книги, защото са научили от писатели и поети различни и важни неща, които са им помагали да вървят напред и да подобрят живота си.

Книгите са най-силното духовно оръжие срещу езичните и богохулниците. За Константин-Кирил това е най-стойностното завоевание на новопокръстения славянски свят. Авторът на „Проглас към евангелието”има самочувствието на книжовник, надарен с божествения плод на мъдростта. Вярва в силата на словото като средство за въздействие върху човешкото съзнание.

Книгата е храна за ума.Както без светлина окото не може да оцени природната красота,така и душата на неукия е „невиждаща добре”.

Българската книга има скромна, но любопитна история, която почва от времето на Кирил и Методий и като книгописен документ преминава от пергамента към хартията и от ръкописа към печатното издание,за да бъде днес в своя разцвет.

Книгата е чудо на чудесата,равно на Бога-неизчерпаемо, безкрайно, вълшебно. С мисълта „Книга дъно няма”, народът е изразил по убедителен и съвършен начин неизчерпаемостта и мъдростта на знанието, което откриваме в книгите. Чудото, което върши книгата е особено силно. Тя е „бяла нива с черно семе”, което се ражда и сее и с „уста се бере”. Тя има четири очи и е символ на чудото на българската душа. Тя е внушение отгоре, вест от другия свят и затова истината, която ни открива е пророческа, безпощадна, изобличителна… Или радостна - понякога.

Отношението на българина към книгата и към учението е дълбоко, религиозно, мистично, защото със словото и книгата в началото работят само монасите. Старият българин е убеден, че словото и книгата правят човека по-човечен. Който познава книгите знае повече да се моли. Книгата ни учи да тачим баща и майка, братец и сестра, за не горим в пъкъла и в мъки да не тлеем.

Книгата е красота и божи дар, добродетел без която животът би опустял. Някои книги ни карат да мечтаем, други ни връщат към действителността, но никоя от тях не бива да избягва най-важното - честността по темата.

Най-голям обществен интерес в България през втората половина на IX в. предизвиква приемането и утвърждаването на славянската писменост. С възторг е приета радостната вест, че вече имат свои християнски книги, които ги призовават към духовно извисяване. Настава преход към знанието, поход към светлината. Онези, до които ще достигне божието слово ще „прогледнат”, с нови духовни очи ще гледат света. Просветление може да им донесе само силата на писменото слово. То е най-голямото благо с непреходна стойност.

Безкнижният човек е слаб,ограничен в действията. Неграмотността се равнява на всички физически недъзи взети заедно. Невежият е и глух, и сляп лишен от чувства и сетива.

Книгата е оръжие срещу „противника на нашите души” - т.е. дявола. А той е олицетворение на цялото човешко зло - пороци, изкушения, войни, природни бедствия. Народите без книги са обречени на гибел и вечни мъки в отвъдния свят. А и в тоя - и днес, и утре. Книгите са главното условие за прогреса на народа. Ролята на писмеността и книгите е доказана от съдбата на България от IX век до днес. Действително,българският народ оцелява благодарение на писмеността, създадена от двамата солунски братя.

Затова се пишат книги - защото не искаме и не можем да забравим кои сме. В книгите на един народ са неговите корени. „Голи са без книги всички народи” - така казва Константин Философ в стихотворението”Проглас към Евангелието” и думите му са изпълнени с дълбока мъдрост.

Tedi4ka
12-07-2008, 10:23
Ето и по второто , извади си ако можеш нещо от тук:
ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА – „СТИХИИ” ОТКРОВЕНИЯ НА ДУХОВНИЯ
ПОРИВ


„Сред младите имена на най-младата ни поезия нейното място не е между последните, защото може би то е от малкото трепетни обещания на днешната българска лирика.” Това са думи на известния балетрист Константин Константинов от подлистника на „Вестник за жената”, октомври 1922г. – оправдано предчувствие и щедра оценка за лирическото дарование на Елисавета Багряна. Тя вече е публикувала двадесетина стихотворения във вестника и в този брой се освен отзивът и неин портрет – малка скица в черно.
Константин Константинов заедно с критика Владимир Василев стават литературни кръстници на Елисавета Белчева, измисляйки псевдонима и Багряна. Запитвали ли сте се какво означава думата Багряна? Тя произлиза от „багреница” – червена, тържествена, царска мантия през Средновековието. Самата Багряна разказва: „Бях студентка, пишех скришно, но и мисъл не ми минаваше да печатам или да мечтая да ставам някога писателка. Посредством един мой братовчедсе бях запознала и влязла в компанията на най-младите тогава писатели: Николай Лилиев, Георги Райчев, Константин Константинов, Никола Янев, Христо Ясенов и др. Никому не бях посмяла да кажа и никой от тези хора, с които се виждахме всеки ден, не подозираше, че и аз пишех стихове. Срештахме се привечер по „Цар Освободител”, разхождахме се чак до върха на Борисовата градина и бяхме нещо като живи, ходещи и говорещи антологии – толкова много знаехме наизуст от поезията на цялото земно кълбо.”
С името Багряна, поетесата заема едно от видните места в националната ни литература. Както много от нейните стихотворения, и „Стихии е написано под формата на обръщение. Възниква въпросът „Към кого?” С тозу човек героинята е на „ти”, но той сякаш е пречка пред поривите на душата и, преграда пред свободата да се изяви като личност. В поредица творби от стихосбирката „Вечната и святата”, определено се визира съпругът с неговите представи за тип женска психика и поведение- кротко,убито,безлично,повт рящо се от векове,полюсно разграничено от погледа и светоусещането на героинята. Ако в „Кукувица” конфликтът е формулиран битово”,то в „Стихии”, той е изцяло в духовната сфера. Сблъсъкът обаче е не по-малко категоричен,не по-малко остър. Във „Вечната и святата” съпругът никъде не е пряко назован,но присъствието му е осезаемо-олицетворение на традиционната власт,премазваща жената. И тя го възприема направо като враг. Тук се налага една извън текстова ремарка-нека припомним комерсиалността на повечето бракове във времената,когато жената изобщо е безгласна.
Композицията на стихотворението,като че ли е математически разчертана и подобно на фолклорните творби е подчинена на магическото число три: три разгърнати картини,последвани от едно обощение. Още въвеждащото във всеки коплет лайтмотивно повторение: „можеш ли да сперш ти...”,насочва към стихията на природата. Поетесата е избрала три образа: вятъра,водата и виното-като сътворено от човека тяхно подобие. Тези образи запазват непок1тнато реалното си битие,ненадхв1рлят обичайното си присъствие в действителността,но в същото време се налагат като символ на неудържимата стихия.
Багряна се движи в едно наи-обикновено обкражение и редува пределно познати детайли(„могилите...боазит ...диканите...стрехите на къщите,на каруците чергилата...”). Лексикалният подбор отвежда к1м народно разговорната реч(„пакостна”),към онези днес поостарели думи,които носят диханието на един вече отдавна разрушен свят(„бъчвите огромни,взидани,с влага лъхашта наситени”,”избите,студени ,каменни,завещани от дедите ни”). Напорът на емоционалния поток,силното поетическо внушение за непрекъснао движение и за необуздано разрушителната природна сила обединяват вътрешно трите напъкно самостоятелни картини. Те преливат една в друга,взаимно се допълват и сякаш сетивно обединяват зримата представа за бурно движение. Мотивът движение се превръща във фокосиращ проблемен център, и то в релацията природа-човек.
Чувството към родното-като пейзаж и като битово обкражение-налага още един лайт мотив-ехо,послеслов след всяка вътрешно динамична картина.Повтарящото се „в рдния ми град” остава по гребена на емоционалната вълна. Героинята търси корените на своята съпротива срещу „клетаката”,в която е заключена-например в стихотворението „Зов”. Открива я и в природните закони,и в остановените,завещани от дедите духовни сили и поривност сякаш въплатени в традиционния „спътник”-виното. Самото заглавие „Стихии” насочва към осъзната връзка със същността на природната среда. Изводът е логично неуспорим-човек е роден сред стихии и не може да бъде покорно неподвижен,мачкан. Този извод не е изказан пряко,но произтича от цялостното внушение на стихотворението.
Образът на жената в „Стихии”,както във всички творби на Багряна,е въплащение на бликащ ренесансов дух,събуден за живота и необятността на света. И ако първите три коплета са неопровержими поетически истини за природната даденост,то заключението е обобщен портрет на героинята. За Багряна неразкъсваемата връзка човек-природа,определя полетите на духа.
Конфликта с опонента,с този „ти”,към когото се обръща лирическият субект е разрешим само в една посока-преградите трябва да бъдат срутени,защото са противоестествено издигнати,защото противоречат на неудържмата майка-природа,а жената е нейна рожба. При същото традиционно за патриархалната среда смазване нажената противостои на предвечните природнои закони. Багряна търси първоизводите на своята жизненост както в природата,така и в някои корени на традиционното,разбирано обаче в по-друга насока от общоприеторто схващане за традицията. За нея самата категория традиция не е еднороднаи не константна величина: тя се раяздробява и услужнява. Поетесата решително отхвърля някой от исторически създалите се нейни максими

Tedi4ka
12-07-2008, 10:24
Ето и още едно по втората ти тема:
ще в първата си стихосбирка „Вечната и святата” Елисавета Багряна дава живот на нов тип чувствителност в българската поезия. Жената в нейната поезия е видяна като личност, която сама говори а себе си и оценява своите стойности. Тя е женствена и уверена.

В „Стихии” тази особеност е ярко изразена. Стихиите в природата увличат лирическата героиня. Те й дават представа за абсолютна свобода, за космически размах и неустоима сила, за рушене и съзидание.Тя вижда природните еквиваленти на своята неподвластност, които и дават сила да разпери ръце за полет, да даде власт на волята си, на собствените си копнежи за пълното опиянение от живота и любовта.

Стихотворението е композирано от четири куплета, състоящи се от 4 строфи, дълги и разказвателни и една кратка, която акцентира върху обичта към родния град, оформена като риторичен въпрос.

Всеки куплет сам по себе си представлява една емоционална и смислова цялост, която изгражда самостоятелен образ.

Стихотворението има формата на диалогизиран монолог, в който лирическата героиня защитава своята теза, че никой и нищо не са в състояние да спрат порива й, силен като стихия. Тя е пълна с възторг и вяра, че ще осъществи себе си, защото тя е „волната, скитницата непокорната, родната сестра на вятъра, на водата и на виното, за която е примамица непостижимото, просторното”.

Багряна опоетизира в последователност общото на природните стихии – на въздуха /вятър/, на водата /реката/, както и на кипенето на виното, родено от съюза между природата и човека.

Природните стихии присъстват с ореолни и смислови значения, като въплащения на сила и устременост напред и нагоре, на волност и непокорство, на неудържимост и непримиримост.

Строфите са изградени изцяло от думи, изразяващи движения. Вятърът е представен с неговата пластичност и неудържима динамика. Предпочетеното сегашно време създава представа за повторяемост и вечност. Водата е изобразена като символен образ и сила, с която разрушава спокойствието и монотонността.

Одухотворяването на водната стихия е успоредно с преживяванията на лирическата героиня, която жадува за разчупван на монотонността на патриархалния живот. Тя е извоювала правото с на лично щастие и вътрешна свобода.

Финалното повторение „мене ти как ще спреш” формира неотстъпчивата и и волнолюбива житейска позиция на лирическата героиня. Строфата гради духовно нравственият й образ чрез собствените й преценки и нейният идеал за жена, способна да реализира себе си.

galkata
12-07-2008, 10:30
мерси много :-)

Tedi4ka
12-07-2008, 10:41
мерси много :-)

моля няма проблем :-)