View Full Version : Съччинение разсъждение
ако можете да ми нахвърляте някой идеи за съчинение разсъждение на някои от тези теми:
1.Любовта и омразата в разказа "Дервишово семе"от Н.Хайтов
2.Ироничният поглед върху света в "Преди да се родя" от Ив.Петров
3.Носталгията към топлия свят на топлия дом в"Да се завърнеш...."
Мерси предварително :) :) :smt111
Редактирано от ProstoAz
1 точка от правилника!
По първата:
Любовта и омразата, раздвоеният живот
план
1.Увод: В разказа на Николай Хайтов любовта и омразата- две контрастни чувства- се явяват причина за раздвоеността на света на героите.
2. Теза:
1.Микротеза: Чистата любов между Рамадан и Силвина, станала възможна благодарение на родовите традиции.
2.Микротеза: Омразата- чувство породено от загубата на любовта.
3.Микротеза: Раздвоеността е в кръстопътчето на Рамадановата душа.
4.Микротеза: Съдбата на Рамадан и Силвина е физическа близост и духовна отдалеченост- няма надежда за любовта им.
Ето и пълна теза:
Разказът ”Дервишово семе” ни запознава с раздвоения свят на едно българско семейство - от едната страна стои родът, а от другата - едно момче, което с течение на времето осъзнава що е любов и що е омраза. През цялото това време старейшината на рода - Асан Дервишов, върви срещу малкото си внуче Рамадан. Дядото има една цел и не се съобразява с желанията на детето, за да я изпълни. Светът в ”Дервишово семе” е раздвоен, защото там се срещат двете най-силни и полярни чувства - любовта и омразата. Те се преплитат в много здрав неразплетим ”възел”, от който трудно се излиза.
3. Доказателствена част:
1.Микротеза: Чистата любов между Рамадан и Силвина, станала възможна благодарение на родовите традиции.
Разсъждения
1. Любовта плод на родовите традиции
Доказателства
”...даулите бият, казаните с месото врат, пък аз още не зная коя ще ми дойде за невеста”
”...дядо впря очите си в мене да ме жени.”; ”...докато сме се смели и играли, то, сърцето се навивало, навивало и когато изведнаж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.”
1. Извод: Родовите ценности пораждат и гняв и красива любов.
Преходно изречение: Щастливият живот на съпрузите е прекъснат от жестоката намеса на братята на Силвина.
2.Микротеза: Омразата- чувство породено от загубата на любовта.
Разсъждения
Рамадан изгубва любовта си и мисли само за отмъщение.
Доказателтва
”а като се върнахме вечерта вкъщи- заварихме празна, тъмна къща, без невеста”
”триста пъти съм го трепал и съживявал”; ”хиляди пъти го клах и драх.”; ”можеш да ме жениш, да ме закопаваш и да правиш с мене каквото си щеш, но Руфатя няма да закачаш. Аз ще се разправям с Руфатя.” ; ”Нека да се точи! Зло да набира.”
2. Извод: Загубата на любовта води до страдание и омраза.
Преходно изречение: Рамадан привидно се примирява с участта си и приема да се ожени отново.
3.Микротеза: раздвоеността е в кръстопътчето на Рамадановата душа.
Разсъждения
Рамадан стои на кръстопътя на живота си - любовта или родът. В следстивие на това в него бушуват едновременно силно желание за мъст и неизчерпаема любов.
Доказателтва
”На това кръстопътче тъпча и не виждам накъде да хвана.”
”Нема да го душа, нито да го давя... но опре ли да я свърша, видя ли очите на Силвина впрени в мене- отпущам му края и хващам пътя за гората...”
3. Извод: Рамадан е на кръстопът. От една страна е болният Руфат. Рамадан иска да отмъсти за нещастието си и да го убие, но от другата страна е Силвина, която не би могла да живее щастливо с убиец.
Преходно изречение: Животът на Рамадан е един ад. Той е близо до Силвина и иска да я прегърне и целуне, но не може- той трябва да слугува на Руфат, когото иска да убие.
4.Микротеза: Съдбата на Рамадан и Силвина е физическа близост и духовна отдалеченост- няма надежда за любовта им.
Разсъждения
Авторът не довършва разказа, оставя въображението на читателя да работи...
Доказателтва
”На това кръстопътче тъпча и не виждам накъде да хвана... че оня кърджалия е затракал вече зъбите и чака.”
4.Извод: Краят на разказа за всеки читател ще е различен защото всеки сам ще изгради представата си за по- нататъшния живот на героите.
4. Заключение: Благодарение на родовите традиции Рамадан и Силвина се срещат и се влюбват, но те загубват своята любов, а това поражда гняв и омраза в Рамадановата душа. След години Рамадан още неможе да го превъзмогне и стои на кръстопът между дългогодишното си желание за отмъщение и своята любима Силвина. Краят на разказа и съдбите на героите ще са различни според този, кйто го чете, защото авторът ги оставя на въображението на читателя.
Ето ти пак по първата:
НИКОЛАЙ ХАЙТОВ - „ДЕРВИШОВО СЕМЕ”
ВЪЗЛОВИЯТ ТАЙНОПИС НА ЧОВЕШКАТА ИЗПОВЕД
В море от любов и омраза Николай Хайтов завързва възела между човека и рода в своя разказ „Дервишово семе”.
Словото на заклинателя, на дервиша - на па¬зителя на рода, оживява със свещения глас на дедите в съзнанието на стария Асан Дервиш. И древният ритуал за продължение на наследст¬вената родова верига привързва съдбата на пос¬ледния кълн на Дервишовия род- внука Рама-дан, към вечно живото дърво на традицията. В неговия корен е миналото на рода, а около него в кръг се въртят поколенията, подчинили раж¬дането и смъртта, началото и края на земния си път на дълга и уважението към родовото право на традицията. Тя предопределя идването на човека на този свят. Животът му й принадлежи. Индивидът няма човешка стойност извън све¬щения кръговрат на родовия живот, който е приемствен като ценностна система и ритуал. По¬коленията са привързани към родовото дърво на традицията с кръговратните течения на своя живот и човешко присъствие.
Такава съдба родовото право предопределя и за Рамадан - последния представител на Дер¬вишовия род. На свой ред внукът на Асан Дер¬виш трябва да извърви живота си в кръг около свещеното дърво на родовата традиция. Приел несъзнателно - като детска игра - ритуалното стъпване в брачния кръг на семейното огнище, след насилственото отнемане на любовта се оказ¬ва мъчително привързан към родовото дърво на традицията. За него то е страдание. И животът му потича отново в кръг, както на предишните поколения, около родовото дърво, но кръг - очер¬тан от мъчителния размисъл на Хайтовия герой.
Той носи противопоставянето на индивидуал¬ното човешко съзнание на колективното. Личност¬та застава в „кръга” на родовите ценности. Впис¬ва хуманната мяра за общочовешко в духовно¬то пространство на традицията. Личността става носител на универсална нравственост, а личнос¬тното съзнание - на общочовешки ценности.
Героят на Николай Хайтов в разказа „Дерви¬шово семе” - Рамадан, надмогва нравствения кодекс на традицията, издигайки се високо над родовите корени. Мисълта му „изкачва", като вътрешен монолог, митологичното Дърво на жи¬вота, което всяко поколение отглежда в душата си чрез опазеното „семе” на родовия кълн.
От духовната висина на личностния му раз¬мисъл общочовешкото „оглежда" и оценява родово-традиционното.
Хуманната мяра за любов и омраза в душата на Хайтовия герой се гради от ценностния кри¬терий за добро и зло на общочовешко и родо¬во. Сложен е „възелът" в съзнанието на Рамадан, описал вечния „кръг” на живота, съдбовно срещнал човека и рода с неизповедимите тай¬ни на сърцето.
Надмогнал традицията, чрез общочовешка¬та нравственост героят принадлежи на рода.
Дървото на живота расте в душата му, издига снага, избуява и в спомена за началото на ро¬довия корен е и споменният разказ за живота на самия Рамадан. Размисълът потича и изпо¬ведта започва.
Споменно е действието на монологичната художествена форма, чрез която автор и герой вървят по изминатите пътища от човешката ду¬ша. Родът и човекът живеят заедно в простран¬ството на мисълта.
Изповядва Рамадан живота си. Тъпче на кръстопътя между добро и зло. Възелът от любов и омраза расте в душата му и заплита нишките на отмъщение и възмездие в съдбовния кръг на обречения му живот. Дори и злото не успява да разплете „възловия" тайнопис на мъчителния чо¬вешки размисъл. То го привързва към минало¬то, държи го „изправен", дава му сила да пог¬ледне в мъртвите сухи кладенци на своята ду¬ша и да открие свещеното човешко, но и родо¬во право да прости, да надмогне омразата и отмъщението.
Злото в разказа на Николай Хайтов „Дерви¬шово семе” се превръща в градивна сила. То привързва човека към традицията, но и го кара да спори с нея. Жив е гласът на рода в съзнани¬ето на Рамадан. Колкото и силно да е желанието му да го потисне, именно той го привързва към кръстното родово дърво като към дървото на мъченията. Злото държи нишките на родово и човешко право. Те опасват душата на Рама¬дан, срещат се със съкровената тайна на живо¬та му и го изправят пред съдбовния възел на човешкия му размисъл: „Прав ли, крив ли беше дядо - няма да го съдя, ала за злото беше прав: когато жалбата ти дой¬де много, само злото те подпира и спасява. Чуче¬ло видял ли си натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Мойта слама беше злото! И то ме на краката задържа. ”
Но злото, макар и търсещо изконните пътища на първичната природна справедливост в трес¬кавата за отмъщение и възмездие човешка ду¬ша, руши вътрешния свят на Рамадан. И той полита в бездната от мъчителни видения и раз¬мисли, стегнали в нови възли страдащата му ду¬ша. Треската изгаря духа му. Родово и човеш¬ко се борят за живота на изпепеленото от прис¬тъпите на омразата човешко съзнание: „Триста пъти съм го трепал и съживявал. Гла¬вата ми гореше. Хиляди пъти го клах и драх. Ръ¬цете се напрягаха, зъбите ми скърцаха, докато най-сетне сламата в чучелото се подпали, трес¬ка ме затресе и се разболях. ”
Разколебани са родовите и човешки ценнос¬ти. Душата боледува. Злото приканва човека да избира преплетените нишки на своята съд¬ба. Възелът между добро и зло е страшният кръс¬топът на избора. По кой път да поеме Рамадан? Да остави злото да умъртви душата му или оти¬вайки отвъд него, да открие мъдрата сила на опрощението. Но и в едната, и в другата посо¬ка вечен спътник на човека в дългия път на раз¬мислите остава страданието. То пречиства ду¬шата, но възелът остава. Родило се е смирението и в тихата, овладяна болка на изповедта нов възел заплита родовият и човешки дълг.
Отново Рамадан е на кръстопът и отново въ¬зел стяга душата му. Между доброто и злото застава дългът. Смирението го държи далеч и от любовта, и от омразата. Той върви към себе си, но открива неразплетените възли на кръстопътната си човешка съдба. Изповядва болката си, за да открие отново „възловото" писмо на пре¬живяното и надмогнато страдание: „- Вътре катраните, братче, Врат ли врат! Чакам Руфат да си отиде, да се оженя за Силвина, ала тоя кърджалия не си отива. Ето, в това е главният катран. ... ”
Макар и постигнала мъдрата сила на смирението, душата на Рамадан е кръстопътно разсе¬чена от доброто и злото. Човешкото желание застава винаги на техния кръстопът. В съдбов¬ния възел на потиснатите желания е и недовър¬шената изповед на Хайтовия герой: „Мисля си понякога: мъчи се той, мъчим се и ние, защо не му отворя адовата порта, на коя¬то втора година вече хлопа? Няма да го душа, нито да го давя: оставя ли го на студено две-три нощи, и ще свърши.”
По втората:
Картината на света в "Преди да се родя"
(Интерпретативно съчинение)
Повестта "Преди да се родя" е уникална творба за времето си. тя е на-добре познатата слеска тематика,която разработват Йовков и Елин Пелин, но светът е представен по един по-раличен начин.
Ивайло Петров преминава утвърдените граници. Той поглежда трезво и описва действително патриархалната епоха. Не идеализира селото и не се усеща натрапчива носталгия, а тъкмо обратното - служи си с ирония и други хумористични похвати. Оценката на писателя е много по-реална тъкмо, защото той принадлежи и на двата "свята" - патриархалния и модерния. Така читателя може ясно да разбере защо патриархална епоха, макар и изпълнена с топлина, е обречена, заради всички си несъвършенства, които писателят представя.
Първоначално оставаме с впечатление, че повестта "Преди да се родя" представя само и единствено биографията на автора, но ако я сравним с автобиографиите на други творци откриваме доста разлики. Ивайло Петров пише в аз-формата, но представя и събития, на които няма как да е бил свидетел, които са му предадени от други лица и които са се случили преди той да се роди. Докато в"Автобиография" на Бранислав Нушич автора се ограничава да описва само своите чувства и действия и събития, на които е станал свидетел. Ивайло Петров съчетава обективността на автора, който знае всичко за своите герои със субективното си отношение към близките.
Героите в повестта са доста иронизирани, но представени съвсем реалистично. Интересното е, че той разказва за своите родители с чувство напълно обратно на патриархалното страхопочитание. Бабата "пришляпа боса купчината тор, взе една сламка от коша и почна да си чопли зъбите. Тя зъзнеше в памучния си елек без ръкави, гледаше баща ми и се оригваше на лучена чорба". Всички тези деийствия описват подготовката й да съобщи на сина си че тази зима ще го женят. Тя е осмяна не по-малко от дядото, който е "преоблечен в нови селски дрехи интелигент". Бащата е обвинен, заради неадекватното си поведение, покъртителните си хигиенни навици, и е разобличен като страхлив. Когато родителите му решават да го оженят той може да върши само 3 действия: "да разлайва селските кучета", "да си връзва самостоятелно потурите" и "да си бърше носа в антерията". Майката също е иронизирана много, но не можем да отречем любовта на автора към нея, която се чувства в цялото описание.
Стигаме до извода, че родителите на автора, водят един примитивен живот, в който човешките чувства нямат никакво значение и най-важното е да има достатъчно работни ръце. В повестта не усещаме извисеността на добруджанските герои, на която сме привикнали в творбите на Йовков (състрадателния Серафим и добродушния Моканина), а по-скоро критика и ирония.
Като коректив авторът би трябвало да използва съвремието си, но ние откриваме че той не е пропуснал да осмее и модерните времена. Ивайло Петров отрича миналото, но вижда, че бъдещето също не е кой знае колко по-добро. Неговата гледна точка е извън миналото и той си позволява да сравнява съвсем свободно отминалата епоха с настоящето. Например сравнението на Доко Пъдаря с политическите диктатори. Той ни представя патриархалния свят много действително и не се страхува да покаже всичките му минуси.
Отправната точка за погледа на Ивайло Петров е родината му - Добруджа. Той вижда в нея общобългарския бит и за него регионалното се слива с националното. Той се издига високо над своето и чуждото и така вижда истинската картина на света.
Ето ти и още една по втората:
Ивайло Петров е един от малкото творци в световната литература, който разказва от името на все още неродения човек. Прочитайки заглавието на творбата, оставаме с очакването повествованието да бъде изпълнено със спомени на други хора, но това не се случва. Авторът предлага своя ироничен поглед, насочен към патриархалния свят. Той го отправя към примитивното и първичното. Ивайло Петров критикува изостаналостта на времето и нравите, изолирайки консервативния морал на героите.
Авторът приема дистанцията на съдник и разказвач, като прави повествованието по-живо. Той говори за селските традиции, бита и нравите на българския народ от първо лице единствено число. По този начин авторът достига до интересни обобщения за човешките взаимоотношения. Основната причина Ивайло Петров да напише своята повест е желанието му, да покаже, че старият свят не е толкова идеален. Той не може да бъде сравнен с новия, модерен свят, защото между тях няма никакво сходство. В творбата авторът утвърждава ценности като: любов, семейство, дълг към рода, родова чест и уважението, което младите трябва да проявяват към тях.
Това, на което ставаме свидетели още с първите страници на повестта, е в противоречие с идеите, утвърдени от автора. Уважението към неговите майка и баща не е спазено, а това нарушава една от десетте божи заповеди, в която се казва, че всеки трябва да уважава родителите си: ”Баща ми, като мнозина от нашия род, не бе от най - умните …”. Това е в противоречие с всички норми за уважение на членовете от семейството. Именно” глупостта”, за която разказвачът говори, ще ни отведе към основния проблем в творбата, а той е за преобърнатия свят на родовите ценности. Едва ли някой очаква такава развръзка, защото се омаловажава значението на женитбата, а по този начин изтъква, че раждането на дете не би имало никакъв смисъл. Събитието, което трябва да се запомни за цял живот, е помрачено от грозни пазарлъци. Вместо на чиста любов се натъкваме на търсене на богатичък съпруг, който да осигури добра зестра и откуп. Нищо не трябва да ни учудва, защото това е свят на преобърнати морални ценности. За бащата на разказвача обръщението”Петре, тази зима ще те оженим”, звучи като присъда, на която трябва да се подчини. Родителите са тези, които трябва да изберат с кого да задомят децата си, като не се интересуват от техните чувства, а единствено от необходимостта да се сдобият с”още две работни ръце”. С лека ироня авторът подчертава: ”Баба и дядо не туриха в смеките си неговия глупав свян от бъдещата женитба”. Още по – изпъстрени с ирония са усилията на бедните, но с доста големи претенции селяни да се сдобият със снаха. Високо е мнението на майката към нейния син, защото мисли, че” момите от селото ще се наредят на опашка пред нашия вратник”. Интересен е моментът, когато разбира, че това няма да се случи, но съумява да запази достойнството, казвайки, че”нито една мома не й се харесва за снаха”. Причината за липсата на интерес към семейството на разказвача е, че”хората нямаха особено добро мнение за нашата почтена фамилия”
Намирането на мома не се оказва лесна задача. Това е истинско приключение за целия род, като главната роля в него има Гочо Патладжана. Според автора той притежава”дяволски усет да намира за всекиго жена”. Подготовката за сродяването е представена в комична светлина, защото непрекъснато се водят преговори и разузнавания. Алчността на двете семейства буди смях, тъй като са готови да се надлъгват докрай. Те дори прибягват до помощта на каракачанката, която в началото си служи с някои трикове, а накрая признава целта на своето посещение. Разказвачът има за цел да осмее сватосването, придавайки по художествен начин”битката” между двата рода чрез комичното и ироничното. Достигаме до това сравнение, защото са използвани много политически термини като: ”външни министри”и” принципа на мирното съжителство”. Членовете на семейството не изгубват своето значение в тази част от повествованието. Дядото е” деликатна натура”, докато Патладжана е”отличен психолог в годежарските дела”.
Интересен е мотивът за преобличането. Обикновените селяни са пременени, а именно дрехите имат важно значение за сватосването. Младоженецът запечатва в съзнанието си седефеното копче от”робата на момата”, създавайки си илюзията, че скоро ще го оженят за копче. Смешно е невежеството на обикновените селски хора, но такава е реалността.
Когато семейството е останало без всякакви средства за успех се прибягва до познато и изпитано средство, а това е открадването на момата: ”В ония диви и чудесни времена по нашия още по- див и чудесен край ставаха много и различни кражби. Крадяха се овце, волове, коне, крадяха се и моми”. В кражбата се замесва и чичо Мартин, защото той е един от новаторите в тази област, като и за него авторът не забравя да спомене няколко думи: ” … спести на добружанци безчетни кръвопролития
и човешки жертви”.
Дори и кражбата не се оказва лесна за тези хора, защото открадват Бера, която се оказва съименичка на бъдещата булка. Въпреки, че е”грозничка”, изпълва с радост цялото семейство. Тя също е щастлива, но то трае за кратко, тъй като разбира, че е нежелана в този дом. Те не я приемат, защото не е богатата мома, която очакват. Отново материалното заема преден план, защото родът гледа на нея като на”сврака, уловила се в капана вместо яребица”. Не е нужно да търсим по-убедителен начин, за да изразим замяната на любов с пари.
Радостта от сватбения ден липсва. Обстановката е лишена от всякаква красота и хармония . Булото е чуждо, взето назаем за церемонията, попът е пиян и говори”каквото му падне”. Тържественият миг се празнува от гостите със зелева чорба и вино, като всички очакват”сладката ракийка”, за която са дошли. Този момент също е изобразен иронично”…наливаха се като прасета със сладката ракия и ревяха …”. Подготовката за първата брачна нощ също е описана. Патладжана дава своите съвети, като това вмешателство принизява значимостта на важното събитие. В сватбения ден няма никаква романтика, но не можем да говорим за нея, защото никъде в творбата не присъства темата за любовта. Разказът става още по – достоверен със смесването на художествено и историческо, защото са отразени и някои събития, които имат огромно, значение както за селото, така и за цяла Добруджа.
Когато авторът завършва повествованието си ни става ясно защо е започнал творбата
с изречението: ”Баща ми като мнозина от нашия род не бе от най – умните”.Това е съвсем обяснимо, защото той е част от героите на Ивайло Петров, а те са представители на почти всички социални слоеве, като в развитието на действието проявяват своята житейска философия. Тези хора са прости, примитивни, стиснати, нечистоплътни, хитри и груби . За Ивайло Петров, който е напуснал малкото селце, за да заживее в големия град причината за сватбата на неговия баща остава неразбрана. Отношението му към майката е по-снисходително, но като цяло осъжда родителите си за липсата им на воля.
Повестта е разказ за преобърнатия ред и хармония. Причината е отношението между старото патриархално общество и развиващия се модерен свят. Изводът, който можем да направим е, че старият свят е отеснял в сравнение с новия.
В своята повест Ивайло Петров сравнява два свята – на рода и на модерния, съвременния живот. Авторът създава картина на света в повестта, с която цели да представи човешките недостатъци чрез силата на смеха, за да повлияе на останалите и по този начин да ги изкорени.
С преобърнатия си поглед към патриархалния свят Ивайло Петров разколебава утвърдените модели на мислене за отминалия вече век. Авторът оставя читателя сам да прецени ценностите си и да намери пътя към моралните стойности.
И виж това по третата:
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - „ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ...”
ТЪРСЕНИЯТ ПРИСТАН НА РОДНИЯ ДОМ
Заслужил признанието на необикновено чувствителен и най-задушевен лирик в българската поезия, Димчо Дебелянов оставя на поколенията не¬голямо по обем творчество, но изключително богато по дълбочина и многообразие на душевните изживявания.
Лирическият герой на Димчо Дебе¬лянов е сложна и противоречива личност, в която се борят силата и безсилието. Нежната душа на поета се стреми към мечтани светове, коп¬нее за хармония и равновесие. Непре¬одолимата жажда за душевен мир и покой неизбежно го връща към родния дом, превърнат в скъп спомен.
Това е щастливо завръщане в свят, изпълнен с безгрижие и мечти, с обич и топлина, с безброй възможности. Невъзвратимо отминали, преживените години са романтичен спомен - свят на покой и душевна чистота, който причинява безутешна тъга и носталгия.
Угнетената душа на поета, сблъскала се с безброй разочарования, се завръща в своя тих и уютен пристан:
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Мигът на завръщането е целебно потапяне в романтичната действи¬телност на спомена. Самотният, не¬щастен и лутащ се лирически герой на Димчо Дебелянов, отблъснат от враждебния и студен град, търси мо¬рална опора и сигурност. Прекачването на родния праг го изпълва с въл¬нение и тъга. Повторението на епи¬тетите: „тиха”, „скръбни и нещаст¬ни”, създава усещане за невъзврати¬ма загуба. Тихият пристан на дома из¬плува в приглушената лирична свет¬лина на поетичната мисъл. Вечерта „гасне”, но образът на „бащината къща”се „завръща”светъл и реално зрим в изповедите на душата. Тя също се „завръща” в своя „дом”. В символното пространство на родното поетът се докосва до образа на бащината къ¬ща и нейния праг, двора, „стаята поз¬ната" и „старата икона”.
Метонимичните образи: къща -двор - стая, чертаят духовните гра¬ници на три пространствени среди, превърнати в символи на завръщане¬то, разгърнато от Дебелянов като драма на спомена. Героят, отделил се от родната стряха, се завръща със съкровения трепет на синовната обич към „бащината къща”. Поетичната дистанция между блян и действителност се „топи”. Родният дом –едновременно спомен и художествена реалност - е романтична цел на мечтано „пътуване” към света на „дните предишни”. „Вечерта гасне”, спо¬мените плахо шепнат и оживяват светли настроения, дошли от мина¬лото. „Гостенин очакван” „разговаря” с възкръсналия спомен за преживяна ра¬дост. За миг болката отстъпва. „Кат бреме хвърлил черната умора”, духовно просветлен, героят отново се „зав¬ръща” в реалния свят на страдащата душевност. Елегично е вътрешното изживяване на споменното действие. Носталгията е елегичен вопъл на ду¬шата.
Лирическият герой, който е изживял много красиви спомени и много разочарования, който е летял към да¬лечни небеса и е падал наранен, за да се изправи отново с нов пламък в гър¬дите си, е един от многото, търсе¬щи нежността и спокойствието в майчината прегръдка:
Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
В този миг, превърнат във вечност, спира движението, спира дъхът и споменът става осезаем. Задъханото повторение: „мамо, мамо”, е миг на ра¬дост в споменната драма на завръ¬щането, изтръгнато от най-съкровената дълбина на родовата памет. Съзнанието е пречистено, „завърнало” се със спомена в „бащината къща”. А в „стаята позната” го „чака” майчина¬та „усмивка блага”. Нов спомен просветлява тъгата и лирическият АЗ продължава своето „пътуване” към родното.
Глаголната форма „чезнеш” символ¬но разкрива интимната тайна на ду¬шата, закопняла за майчина ласка и обич. Това е блаженият миг, когато „сложил чело на безсилно рамо", уморе¬ният от житейски грижи и несгоди син се изпълва с нови сили. Святата майчина обич го преоб¬разява, а животворната „усмивка бла¬га" му връща вярата в доброто.
Лирическият герой примирен ще влезе в „стаята позната", за да се докосне до вътрешната си дълбока същност, да се доближи още повече до себе си, за да търси начин да се освободи от конфликтното раздво¬ение на личността си. Изминал дъл¬гия път на завръщането към духов¬ните опори на своя живот, той от¬правя жаден за опрощение поглед в „старата икона”.
„Пътуването” към родното в кра¬сивия свят на спомена завършва:
Аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина.
Миналото е единствен „пристан”за скръбната душа, простила се с мечтата за бъдещето: „че мойто слън¬це своя път измина” (минало свършено време на глагола).
За Димчо Дебелянов е невъзможно да усети задълго покой в родния прис¬тан. Мисълта за завръщането е един светъл копнеж, но напълно неосъщес¬твим, безвъзвратно изгубен. Това поражда елегичния тон на творбата. Мислено се борят два свята - на ми¬налото, свързан с радостта и бли¬зостта, топлината и безгрижието, и на настоящето, изпълнен с отда¬лечаването и мъката, със студенина и безнадеждност. Надделява усеща¬нето за обреченост, защото той -„печален странник”, остава чужденец в света на родното, а унесът в сладкия спомен му помага още по-жестоко да осъзнае настоящето:
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
Скритият вопъл на скръбно „завър¬налия” се в реалността „странник” от красивото „пътуване” в миналото е най-искрено изповяданата тъга на Димчо Дебелянов в елегията „Да се завърнеш...”. Това е спотаената болка на поета, „напразно спомнил майка и родина” - духовен пристан на скръбния блян за щастие. „Да се завърнеш” в „дома” на родното, без да забравиш скръбта на сърцето, е най-красивото „носталгично пътуване" в лириката на Димчо Дебелянов.
Tedi4ka лелел =D> ::: златна сии:shock:
!!ОБИЧАМ ТЕ И МЕРСИ МНОГО =D>