Ето това по третата,дълго е но си извадете най-важното:
РЕФЕРАТ
НА ТЕМА:
„Душата на човека и нейната способност за добро и зло”
”Душата на човека”,една от най-същностните творби на Ерих Фром,изследва глъбинните механизми на човешката психика и поведение като взаимодействие на противоположни нагласи,формиращи „синдрома на израстване” и „синдрома на упадъка”.
Авторът доразвива идеите си за способността на човека да обича,като поставя по-голям акцент върху изучаването на природата на злото.Той фокусира анализите си върху естеството на индиви дуалния и обществен нарцисизъм и инцесните връзки като източници на агресия,насилие и деструктивни нагласи.
Книгата впечатлява с проницателните наблюдения за противоречивата припода на човешката душа и с духовната извисеност на вярата в силата на любовта,разума и доброто.
Първата част от настоящата книга е озаглавена”Човекът-вълк или овца”.В нея Ерих Фром разглежда тезата на мнозина,които вярват,че хората са овце;други пък ги смятат за вълци.Хората-овце лесно могат да бъдат накарани да правят,каквото им се каже,дори то да е в тяхна вреда;следват своите водачи във войни,носещи им само разрушения;вярват на всякакви глупости,стига само да им бъдат поднесени достатъчно енергично и зад тях да стои някаква власт.Като че ли повечето хора са податливи на внушение,готови да подчинят волята си на всекиго,който им заговори достатьчно заплашително или достатьчно сладостно,за да ги омае.
Историята на човека е написана с крьв,тя е история на непрекьснато насилие,в която почти неизменно се използва сила за пречупване на човешката воля.Не виждаме ли навсякьде безчовечността на хората едни кьм други?Хобс стига да извода,че човек за човек е вълк-мнозина от хората приемат,че човек е по природа зъл и разрушителен,че той е убиец,който може да бъде възпрян от по-могъщи убийци.Трябва ли да приемем,че повечето обикновени хора са вълци в овча кожа,че „истинската същност”на човека ще се прояви,веднаги щом като се освободи от ограниченията,които досега са ги възпирали да се държат като зверове?Дали трябва да приемем простия отговор,че има малък брой вълци,живеещи сред мнозинство от овце?Вълците искат да убиват,овцете искат да следват водачите.Така вълците успяват да накарат овцете да убиват,да изтребват,да душат и овцете се подчиняват не защото им харесва,а защото искат да бъдат водени.
Въпросът,дали човек е вълк и овца,според Фром е само конкретна формулировка на един въпрос,който в своите по-широки и по-общи измерения,е сред основополагащите проблеми на западната теологична и философска мисъл:дали човек е по същество зъл и покварен,или пък е по същество добър и способен да се усъвършенства?
Фром посочва три явления,които съставляват основата на най-страшната и най-опасната форма на човешката ориентация:това са любовта към смърта,злокачествения нарцисизъм и симбиотично-инцестната фиксация.Трите ориентации съчетани образуват”синдрома ха упадъка”,който тласка хората да рушат заради самото разрушение,да мразят заради самата омраза.Като противоположен на „синдрома на упадък”Фром описва „синдрома на израстване”.Той се състои от любов към живота(противоположно на любовта към смърта),любовта към човека(противно на нарцисизма) и независимост(противно на симбиотично-инцестната фиксация).Само при малцина един от двама синдрома се разгръща напълно.Но не може да се отрече,че всеки върви в посока,която сам е избрал-на живота или на смърта,на доброто или на злото.
Във втората част Ерих Фром разглежда различните форми на насилието.Разграничаванет между типовете насилие се основава върху разликата в съответните им безсъзнателни мотивировки,защото само динамиката на поведението ни позволява да проумеем самото поведение,хеговите корени,неговото развитие и енергия,с която е заредено.
Според Фром най-нормалната и непатологична форма на насилие е игровото насилие.Откриваме го в онези форми,при които насилието се проявява в стремежа да се покаже някакво умение,а не е насочено към разрушение,там където не е мотивирано от омраза и разрушителност.
По-голямо значение от игровото има реактивното насилие.То се прилага за защита на живота,свободата,достойнст вото или собствеността.То се корени в страха именно затова е навярно най-често срещаната форма на насилие;страхът може да бъде реален или въображаем;съзнателенили несъзнателен.Този вид насилие служи на живота,а не на смъртта;целта му е запазването,а не унищожаването.
Друг вид рективно насилие е причинено от фрустрация.
Откриваме агресивното поведение при животните,децата и възрастните,когато някакво желание или потребност не бъдат задоволени.Такова агресивно поведение е опит да се постигне неосъществена цел чрез употребата на насилие.Към агресията предизвикана от фрустрация се отнася враждебността,породени от завист и ревност.Двете съставляват особен вид фръстрация.
Друг тип насилие,свързано с реактивното,но отиващо крачка по-нататък към патологията е отмъстителното насилие.При реактивното насилие,целта е да се отблъсне опасността от нараняване и затова такова насилие обслужва биологичната функция оцеляване.При отмътителното насилие обаче,нараняването е налице и затова насилието няма защитна функция.То има ирационално предназначение да направи по магически начин да не става нещо,което вече се е случило в действителнотта.При остра психопатология,отмъщениет става господстваща цел на живота,защото без него заплашва да се срути не само самоуважението,но дори самата личностна идентичност.
Докато всички тези форми на насилието всепак служат на живота реално,магически,или поне като резултат от травма или разочарование от живота,следващата форма,която Фром разглежда е по-патологична,макар и не дотам драстични,както некрофилията,която обсъжда в Третата глава-компенсаторното насилие.Под него разбира наилието като заместител на продуктивните действия при импотентния човек(човекът е обект на въздействие от природни и обществени сили,които го управляват,той същевременно не е само обект на обстоятелствата.Той притежава волята,способността и свободата да преобразува и да променя света-в определени граници.Важното тук е не обхватът на волята и свободата,а фактът,че човек не може да търпи абсолютна пасивност.Всички тези дейности са резултат от способност на човека да насочи волята си към някаква цел и да полага упорито усилия до нейното постигане.Способността му да използва по този начин своите способности се нарича потентност).
Ако поради слабост с компенсаторното насилие е желанието за пълен,абсолютен контрол над едно живо същество,този стремеж е същността на садизма.Всички различни форми на садизъм,които можем да наблюдаваме се свеждат до един и същи същностен импулс-желанието за пълно господство над друг човек,за превръщането му в безпомощен предмет на нашата воля,желанието да правите с него каквото си поискате.Интензивността и честота на разрушителното и садистично насилие е сила,живееща в човека;сила,толкова устремена и мощна,като жаждата му за живот.Тя е толкова силна именно защото представлява бунт на живота срещу опитите да бъде осакатен;човекът има потенциал за пушително и садистично насилие именно защото е човек;защото не е вещ,и защото трябва да се опита да унищожава живота,след като не е по силите му да го създава.
Има още един тип насилие,който Фром смята че трябва да бъде описан-архаичната „кръвожадност”. Това не е насилие на осакатения,а жаждата за кръв на човека,все още изцяло подчинен на връзката си с природата.Убийството става върховно опиянение,върховно себеутвърждаване на най-архаичното равнище.И обратното,единствената алтернатива на убиването е да бъдеш убит.Това е жизненото равновесие в архаичен смисъл:да убиеш толкова,колкото успееш и когато животът ти бъде заситен по този начин с кръв,вече сам си готов да бъдеш убит.В този смисъл убийството не е по същество любов към смъртта,то е утвърждаване и превъзмогване на живота на нивото на най-голяма регресия.
В предишната глава Фром разглежда формите на насилие и агресия,които обуславят целите на живота.Тук и в следващите глави се занимава с тенденциите,насочени срещу живота,които образуват ядрото на тежките психически заболявания и могат да се смятат за същност на истинското зло.Фром разглежда три различни вида ориентация:некрофилия(биоф илия),нарцисизъм и симбиотична привързаност(фиксация върху)към майката.
И трите имат съответни доброкачествени форми,които могат да са толкова слаби,че дори изобщо да не се разглеждат като патологични.Главният акцент пада върху злокачествените форми на трите ориентации,които в най-тежките си разновидности се сближават и накрая образуват „синдрома на упадъка”.Този синдром е квинтесенцията на злото;и същевременно той е най-тежката патология,в която се коренят ужасната разрушителност и безчовечността.
Според Фром няма по-основополагаща психическа и нравствена разлика между хората от онази между обичащите смъртта и обичащите живота;между некрофили и биофили.”Некрофилия” буквално означава „любов към мъртвите”(както пък „биофилия” означава „любов към живота”).Човек с некрофилна ориентация е онзи,който бива омагьосан от всичко неживо,всичко мъртво.Некрофили са онези,които обичат да говорят за болести,погребения,смърт.Т се съживяват именно когато могат да говорят за смъртта.
Некрофилите живеят в миналото,никога в бъдещето.Чувствата им са сантиментални,т.е. те лелеят спомена за вчерашните си чувства,които са студени,резервирани,поклон ници на „реда и закона”.Техните ценности са полярно противоположни на онези,които свързваме с нормалния живот-не животът,а смъртта ги възбужда и задоволява.Характерно за некрофила е отношението му към силата.Който обича смъртта по необходимост обича илата.За него,най-голямото човешко постижение е не да дава живот,а да го унищожава.Докато за обичащия живота основното разделение в човека е онова между мъжкото и женското начала,за некрофила съществува друга съвсем различна противоположност-онази между имащите силата да убиват и лишените от такава.За него съществуват само два „пола”-силни и слаби,убийци и убивани.
Човекът със силно изразена некрофилна склонност често може да бъде разпознат по своята външност и по своите жестове.Той е студен,кожата му изглежда като мъртва,и нерядко изражението на лицето му е такова,сякаш той усеща някаква лоша миризма.Такъв човек е подреден,вманиачен,педанти чен.
Некрофилията е истинско извращение:живо същество обича не живота,а смъртта;не развитието,а унищожението.Ако би дръзнал да осъзнае чувствата си,некрофилът би изразил мотото над своя живот с думите:”Да живее смъртта!”.
Обратната на некрофилната нагласа е биофилната.Нейната същност е любовта към живота,противно на любовта към смъртта.Най-простата й форма е стремежът на всички живи организми да живеят.Тази тенденция за съхраняване на живота и за борбата срещу смъртта е най-елементарна форма на биофилна насоченост;тя е обща за цялата жива материя.Като тенденция за съхраняване на живота и за борбата със смъртта,тя представлява само една от страните на нагон за живот.Другата страна е по-положителната:живата материя има тенденцията да се свързва с различни и противоположни същности и да се развива в структурно отношение.
Една биофилна етика има свои собствени принципи на доброто и злото.Добро е всичко,което служи на живота;зло е всичко,което служи на смъртта.Доброто е преклонение пред живота,всичко което го подполага,тласка напред-израстването и развитието.Зло е всичко,което задушава живота,стеснява го,раздробява го на късчета.Радостта е добродетелна,а тъгата е греховна.Едно биофилно съзнание се мотивира от своята привлеченост към живота и радостта;нравственото усилие се състои в укрепване любовта към живота в себе си самия.Чистия некрофил ев безумец;чистият биофил е светец.При повечето хора имаме специфична смесица на некрофилни и биофилни склонности,важното е коя от двете господствува.Много важно е да се разбере,не само колко силна е некрофилната тенденция у някого,но също така до каква степен той я съзнава.
Инстинктът за смъртта може всъщност да се наблюдава било като насочен навън-срещу другите-било навътре,срещу нас самите,често смесен с половия инстинкт,както при садистичните и мазохистичните извращения.На инстинкта за смъртта противостои инстинктът за живота.Докато първия има за цел да разделя и да руши,то Ерос е предназначен да свързва,интегрира,обединяв а един с друг организмите.Според Фром инстинктът за смъртта представлява психопатология,а не както смята Фройд-част от нормалната биология.По такъв начин инстинктът за живот е първична човешка възможност;инстинктът за смъртта е вторична възможност.Първичната способност се развива ако са налице подходящи условия за живот;а ако липсват,ще изплуват некрофилни тенденции,които ще придобият господство в човека.
Най-важно условие за развитие на любовта към живота е детето да бъде с хора,които обичат живота.Любовта към живота е също толкова заразна,колкото и любовта към мъртта.
За да се развива любов към живото,трябва да има свобода „за”-за съзидание,за удивление,за начинания.Такава свобода изисква индивисът да бъде деен и отговорен,а не роб или пък добре хранено колелце в машината.
Накратко-любов към живота се развива най-вече в обществото,където има:сигурност в смисъл,че основните материални условия за достоен живот не са застрашени;справедливост в смисъл,че никой не може да бъде средство за чужди цели и свобода в смисъл,че всеки има възможността да бъде активен и отговорен член на обществото.
Хората некрофили не се страхуват от всеобщото унищожение,защото не обичат живота-било понеже са безразлични към него,било дори понеже мнозина ги привлича смъртта.Тази хипотеза според Фром влиза в противоречие с всички допускания,че хората обичат живота и се боят от смъртта;както и че нашата култура,повече от всяка друга преди,носи на хората много вълнение и радост.Трябва обаче да се запитаме:дали всичките ни радости и вълнения не са различни от радостта и любовта към живота?Животът е организиран растеж,и по самата си същност той е неподвластен на строго контролиране или предсказване.В царството на живота другите могат да бъдат повлияни само със силите на живота:любовта,насърчениет о,примера.Живот съществува само в отделните си прояви-като отделен човек,отделна птица или отделно цвете.Днес подходът ни към живота става все по-механичен.Целим главно да произвеждаме вещи ичрез идолопоклонничеството на вещите се превръщаме в стоки.Подходът към хората е интелектуално-абстрактен.Има интерес към тях като предмети,интерес към общите им способности,към статистическите правила на масовото поведение,а не интерес към живите индивиди.Човек не е създаден за да бъде вещ-той бива унищожаван,ствайки вещ,преди това да завърши,човек изпада в отчаяние и иска да убие всичко живо.
Интелектуализацията,колич ствуването,абстрактизация та,бюрократизацията,овечес твяването-главните черти на съвременното индустриално общество,приложени към хората,а не към вещите са принципи не на живота,а на механиката.Хората живеещи в такава система,стават безразлични към живота и дори започва да ги привлича смъртта.Те не го съзнават.Те вземат тръпките на възбудата за радост от живота и живеят с илюзията,че са живи,когато притежават и използуват много вещи.
Като понятие нарцисизма е въведен от Зигмунд Фройд.Той самият го смята за едно от най-важните си постижения и го прилага за обяснението на различни явления като психозата(нарцистична невроза),любовта,страха от кастрация,ревността,садизм а,както и за разбирането на масови явления като готовността на потиснатите класи да бъдат лоялни към своите управници.
Нарцистичната личност притежава грандиозно чувство за собственото си значение.Може да бъде разпозната лесно,защото за нея са характерни всички признаци на самодоволство и самохвалство.Нарцисистът обикновеноне слуша какво говорят другите,те не го интересуват.Съществуват най-разнообразни форми на индивидуален нарцисизъм,но техния най-общ израз е липса на искрен интерес към външния свят.
Друга проява на нарцисизъм е неврозата.Невротичния индивид не може да възприема реалността на другите като различна от своята собствена.За пример може да послужи невротичния нарцисист влюбен в жена,от която обаче не получава взаимност.Обяснява си липсата на споделеност с предположения,че обичаната от него личност не осъзнава чувствата си,страхува се от тях или го подлага на изпитания и други от този род.
Нравствената хипохондрия също е проявление на нарцисизма.В този случай личността се страхува от товя да бъде виновна.Нарцисизмът завоалиран зад нравствена или физическа хипохондрия се нарича „негативен”.Той е характерен при състояния на меланхолия,съпроводен с неадекватност,чувство на недействителност и самообвинение.Наблюдава се и при нарцисизма на суетния,който е обсебен от тялото си и това е единствената реалност,която познава и има значение за него.Необходимо е да се прави разлика между нарцисиста и човек с ниско самочувствие,тъй като последният,подобно на самовлюбения,също има нужда от похвала и възхищение,но поради несигурността в себе си,а не за да поддържа мнението за собственото си превъзходство.
Един нарцисист не взема под внимание цялостната си личност,а се съсредоточава върху определено качество или личностна черта-интелект,достойнство,физич еска сила или приятна външност и всяко от тях съставлява неговата личност.Колкото по-силно развита е ориентацията,толкова повече евентуално критикуване по отношение на някои от тях би го тласнала към сериозна депресия или изпадане в ярост.
Много важен фактор,който усложнява нарцистичната нагласа е привързаността.Освен своя собствен образ нарцисиста,превръща в обект на привързаността си всичко,което е свързано него-къща,богатство,хора.Чест пример за нарцистична привързаност е тази към децата или в любовта.Тук е важно да се каже,че трябва да се прави ясно разграничение между нарцисизма и егоизма,тъй като те не рядко се бъркат.Нарцисизмът развит до краен предел се изразява в неспособност да бъде изживяна пълно действителността,а при егоизма се наблюдава липса на любов и загриженост към другите.
Могат да бъдат разграничени още две много важни форми на нарцисизма-доброкачествен и злокачествен.Първият се изразява в това,че обект на нарцисизма е нещо,което човек създава;а вторият-нещо,което той има.Динамиката на доброкачествения е самоограничаваща се поради факта,че интереса на нарцисиста към неговата работа или постижения се уравновесяват от интереса му към самия процес на работа или материала,с който работи.Мотивите,които ръководят неговата дейност са нарцистични,но за да се осъществи тя трябва да е налице връзка с действителността.Именно това възспира крайния нарцисизъм.Злокачествения се характеризира с това,че личността поддържа своето въображаемо величие на базата на това,което притежава.Не желае да общува с другите,а напротив отдръпва се и увеличава нарцисизма си,за да защити от разкриване,създаденото от собствената му фантазия его.
Опасен резултат от нарцистичната привързаност е изкривяване на рационалната преценка и оттам на цялата ценностна система.Нарцисистът е привързан към даден обект и той е ценен за него не защото е оценен обективно,а защото му принадлежи.При „негативен” нарцисизъм положението е точно обратното,човек с подобна нагласа подценява всичко,което прави и изводите по отношение на дейността са не по-малко необективни.И в двата случая преценките са изкривени и крайно предубедени.Ценностното отсъждане на нарцисиста е изпълнено с предразсъдъци,но обективно той е убеден в своята обективност и реалистичност.
От гледна точка на оцеляването нарцисизмът изпълнява особена биологична функция.При човека вродените инстинкти в голяма степен са загубили ефикасността си и точно затова нарцисизма придобива тази така важна биологична функция.Човек трябва да придава значение на себе си,да оценява качествата си,за да оцелее и да бъдат удовлетворени неговите потребности,желания,интере си.
От друга гледна точка крайния нарцисизъм действа съвсем различно.Той е причина човек да не е в състояние да постави себе си и потребностите си на второ място,когато е необходимо да се сътрудничи с околните.Прави хората неспособни да общуват и е пречка пред социалния живот.Следователно той е в конфликт с принципа на оцеляването.Възникналия парадокс може да бъде разрешен в две посоки.Първо-оптималния,а не максималният нарцисизъм е средство за подпомагане оцеляването.”Биологично необходима степен на нарцисизма се свежда до степента,съвместима с общественото сътрудничество”.Втората насока е,че индивидуалния нарцисизъм се преобразува в групов и тогава нацията,расата,религията и прочие заместват личността като предмет на нарцисизма.По този начин механизмът нарцисизъм се запазва,но се използва вече не за оцеляването на индивида,а на групата,разбира се само ако нарцисизма се развива в оптимални граници.
Груповият нарцисизъм също има социална функция,която е успоредна на биологичната на личностния.С развитието на груповия нарцисизъм се наблюдават сходни явления с тези на индивидуалния.Тук също са налице доброкачествени и злокачествени форми.Ако обектът на общетвения нарцисизъм е някакво постижение,нуждата да се създава нещо предполага разчупване на затворения кръг и проява на интерес към постижението.Ако обаче обектът на групата като такава е нейното величие,минали успехи или пък външният вид на членовете й,тогава нарцистичния заряд ще нараства и опасните последици ще се увеличават прогресивно.
Според Ерих Фром и груповия и личностният нарцисизъм влизат в конфликт с разума и любовта.Съществуването им прави невъзможно осъзнаването на действителността такава,каквато е и ги ограничава.Ако двама души се обичат и любовта им е реална,те се възприемат като отделни самостоятелни личности,но ако са нарцистични натури няма да приемат партньора си като съществуващ независимо от тях,защото ще бъде част от собствената им личност и ще се възхищават на качествата си поради това,че сами ще си ги бъдат предали.Човек трябва да преодолява нарцисизма си,който е източник на страдание и само осъзнавайки своята реалност той може да се спаси от него.Ако успее да се освободи от границите на „безсмъртното” си его,което всъщност е една създадена от самия него илюзия,само тогава ще постигне хармония със себе си и ще предотврати регреса-своя и този на света.
Все пак човешкото сърце притежава склонност и към добро и към зло.Последното е човешко явление,то е най-силно когато човек е опитва да избяга от своята човечност,когато стремглаво се е насочил срещу живота си.Пренасяйки себе си в жертва на нарцистичното его той се превръща в негов враг.Предразположеността на човека да се развива и саморазрушава,ако тези склонности са в равновесие,се изразява в способността му да избира.Осъзнавайки значимостта на своя избор той би избрал доброто,защото то е стремежът да превръщаме живота си в това,което е най-близо до нашата истинска същност.
В петата глава „Инцестни връзки” Фром разглежда инцестната симбиоза,която в своята злокачествена форма води до резултати,сходни с онези при некрофилията и нарцисизма. Той тръгва от едно ключово понятие в теорията на Фройд-това за инцестната привързаност към майката.Според Фром предедиповата привързаност на децата към майката е едно от ключовите явления в еволюцията и една от главните причини за неврозата и психозата.Този „инцесен” стремеж в предгенитален смисъл е от най-основополагащите страсти у хората,събирайки в себе си жажда за закрила,задоволяването на нарцисизма,въжделението за освобождаване от рисковете на отговорността,свободата и съзнанието,копнежа за безусловна любов,която се предлага без очаквания за любящ ответ.
Фактът,че детето се нуждае от майчинска личност е затъмнил другия:че не само бебето е безпомощно и копнее за сигурност;възрастният в много отношения е също толкова безпомощен.Според Фром той може да работи и да изпълнява вменените му от обществото задачи;но пък той много по-добре от другите съзнава опасността и рисковете в живота;той знае за природните и обществени сили,над които няма власт,за злополуките,които не може да предвиди,за болестите и смъртта,които не може да избегне.При тези обстоятелства,какво по-естествено от горещото желание на човека за власт,която му дава сигурност,закрила и любов?
Но човек знае също повече или по-малко ясно,че изгубения рай не може да се върне;че е осъден да живее в несигурност и рискове;че трябва да разчита на собствените си усилия и че единствено пълното развитие на способностите му може да му донесе някаква сила и безстрашие.Затова,още от момента на раждането си той се разкъсва между два стремежа:единият е да излезе на светло,а другият-да се върне в утробата;единият е стремеж за приключения,а другия-стремеж към сигурност;единият е стремеж към риска на независимостта,а другият-към закрила и зависимост.
Често инцестната връзка включва не само копнеж за майчината любов и закрила,но също страх от майката.Той се дължи преди всичко на самата зависимост,която отслабва усещането на индивида,че е силен и самостоятелен;това може да бъде също страх от самите тенденции,които откриваме в случая на дълбока регресия-към кърмаче или завръщане в утробата на майката.Самите тези желания превръщат майката в опасен канибал,или във всеразрушаващо чудовище.Има само един начин в такива случаи да се излекуват страховете,способни да доведат човека до ръба на лудостта:да се скъса връзката с майката.Но страхът,вътрешно присъщ за такава връзка е същевременно причината,поради която за човек е много трудно да прерязва пъпната връв.Докато оставаш пленник на тази зависимост,твоите собствени самостоятелност,свобода и отговорност са отслабени.
В степента на регресия в инцестния комплекс може да се различат доброкачествени форми на „фиксация върху майката”(всъщност едва ли могат да бъдат наречени патологични) от една страна и от друга-злокачествени форми на инцесната фиксация,която Фром нарича „инцестна симбиоза”.На доброкачественото ниво се открива една твърде често срещана фиксация върху майката.Такива мъже се нуждаят от жена,която да ги утешава,да ги обича,да им се възхищава;те искат майчински да се грижат за тях,да ги хранят,да ги глезят.Ако не получат такава любов,склонни са към лека тревожност и подтиснатост.Когато тази фиксация върху майката е по-слаба,тя не възпрепятства сексуалната или емоционалната потентност,нито самостоятелност и интегритета.Може дори да се предположи,че у повечето мъже остава елемент от нея и желание да откриват в жената нещо от майката.Ако обаче силата на обвързаността е по-голяма, обикновено се наблюдават определени конфликти и симптоми от сексуално или емоционално естество.
Има и второ равнище на инцестна фиксация,много по-сериозно и невротично.На това равнище на фиксация върху майката човек не успява да развие своята независимост.В по-малко тежките си форми то налага винаги да имаш под ръка майчинска фигура,която да чака,да не иска нищо или почти нищо-човек,на когото можеш да разчиташ безусловно.При по-тежки случаи мъжът може,напремер да си избере за съпруга жена,която да е строга майчинска фигура;чувства се като затворник,нямащ право да стоири нищо,което не е в служба на жената-майка,и постоянно се страхува от нея,да не би да предизвика нейния гняв.
Различен от тази картина,в която господствуват тревожността и бунтът е случаят,когато фиксацията върху майката се смесва с прелъстителна мъжко-нарцистична нагласа.Често такива мъже в ранна възраст са чувствали,че майките ги предпочитат пред бащите,че са им се възхищавали,докато към бащите са се отнасяли с презрение.Те развиват силен нарцисизъм,който ги кара да се чувствуват по-добри от бащата-или по-скоро от всеки друг мъж.
Майчинската фигура е едновременно онази на даваща живот,и онази на отнемаща живот,любима и внушаваща страх.От друга страна,функцията на бащата е различна.Той представя създадените от човека ред и законност, обществените правила и задължения и той е онзи,който наказва и награждава.Любовта му е условна и може да се спечели,като се постъпва според неговите изисквания.Ето защо,силно свързаният с баща си човек лесно може да спечели любовта му,като изпълнява неговата воля;но еуфоричното усещане за пълна и безусловна любов,сигурност и закрила рядко се среща в този случай.При фиксирания върху бащата човек рядко наблюдаваме също онази дълбочина на регресия,която описва Фром предвид фиксацията върху майката.
Патологията на инцесната фиксация зависи от степента на регресия.При най-леките случаи няма почти никаква патологичност,освен може би малко прекалена зависимост от жените и страх от тях.Колкото по-дълбока е регресията,толкова по-силни са зависимостта и страхът.На най-архаично равнище,както зависимостта,така също страхът достигат до степен да влизат в конфликт с нормалния живот.Има и други патологични елементи,които също зависят от дълбочината на регресия.Също като нарциизма,инцесната ориентация влиза в конфликт с разума и обективността.
Втората най-важна патологична особеност на инцесната фиксация след изкривяването на разума е невъзприемането на другия като изцяло човек.Такива са само онези,които споделят една кръв или една земя;”чужденецът”е варварин.Като последица от това човекът става „чужденец” за себе си,защото не може да преживява човечността извън онази осакатена форма,в която тя се споделя от кръвно свързаната група.Според степента на регресия,инцесната фиксация изкривява или унищожава способността да обичаш.
Третият патологичен симптом на инцестната фиксация е конфликтът с независимостта и интегритета.Свързаният с майката или племето не е свободен да бъде сам той,да има свои собствени убеждения и стремления.
Склонността към запазване на обвързаността с майчинската фигура и нейните еквиваленти е вътрешно присъща на всички хора.Тя е в постоянно противоречие с обратната склонност-да се раждаме,да напредваме,да израстваме.При нормално развитие надделява стремежът към израстване.При тежко патологичните случаи,надделява регреивната тенденция към симбиотично единение,в резултат на което човек става все по-безпомощен.Инцесните стремежи не са резултат предимно от сексуални желания,а съставляват една от основополагащите човешки склонности:копнежа за запазване на връзката с първоизточника,страха от свободата и страха да не бъдеш унижен от самата фигура,пред която сам си се направил безпомощен,отказвайки се от всяка независимост.
Фром сравнява трите описани в тази книга склонности в тяхната взаимна връзка.В най-леката си форма некрофилията,нарцисизмът и инцестната фиксация много ясно се разграничават и често един човек може да има някоя една от тях,но без останалите.Освен това в незлокачествените им форми никоя от тях не нарушава сериозно разума и любовта,нито пък поражда илна разрушителност.Но колкото по-злокачествени а тези три склонности,толкова повече те се сближават.Първо има тясна връзка между инцесната фиксация и нарцисизма.Докато индивидът не се раздели напълно с майчината утроба или майчината гръд,той не може да общува с другите или да обича другите.Той и майка му са обектът на неговия нарцисизъм.Това проличава най-добре там,където индивидуалния нарцисизъм бива преобразуван в групов.Там ясно се вижда смесването на инцестната фикация с нарцисизма.
При най-архаияните си форми,инцестната симбиоза и нарцисизмът са съединени с некрофилията.Копнежът да се завърнеш в утробата,в миналото е копнеж за смърт и разрушение.Ако крайните форми на некрофилията,нарцисизма и инцесната симбиоза са смесени,можем да говорим за синдром,който Фром нарича „синдром на упадък”.Страдащия от него е истински зъл,защото предава живота и израстването и е поклонник на смъртта и осакатяването.Мнозина,черп ещи сили от насилието,омрасата,расизма и нарцистичния национализъм,страдат от същия синдром.Те са водачите на „истински вярващите” в насилието,войната и разрушението.Само най-лишените от равновесие и най-болните сред тях ясно изразяват истинската си цел и я съзнават.
Фром смята,че проблемът не може да решен чрез еволюционното допускане,че по-ранните ориентации са коренът на по-патологичните прочви.Всяка ориентация сама по себе си има различни нива на регресия,простираща се от о нормалното до дълбоко архаично патологично равнище.Фром определя патологичта не според разграничението между различните равнища в либидното развитие,а според степента на регресия,която може да се наблюдава в рамките на всяка една ориентация.Тук има работа не само с ориентацията,но също с формите на човешки отношения,коити имат известна връзка с различни типове асимилация.В тази книга Фром се занимава с ориентациите в тяхната свързаност,а не с типовете асимилация;но съществува корелация между двете форми на ориентация.
Той показва,че всяка от трите ориентации-нарцисизъм,некрофилия,инце стна ориентация-може да се прояви на различни равнища на регресия.Колкото по-дълбока е регресията във всяка ориентация,толкова повече трите се сближават.При състоянието на крайна регресия те образуват онова,което Фром нарича „синдром на упадъка”.От друга страна,при човек достигнал оптимална зрялост,трите ориентации също така тежнеят към сближаване.Обратното на некрофилията е биофилията,обратното на нарцисизма е любовта,обратното на инцесната симбиоза е независимостта и свободата.Синдрома на тези три нагласи нарича „синдрома на растежа”.
Диаграма,показваща схематично тази идея:
В главата „Свободата,детерминизъм,а тернативизъм” Ерих Фром се връща към въпроса:човек добър ли е,или лош?Свободен ли е той или е роб на обстоятелствата?Дали пък тези алтернативи не са погрешни-човек не е нито едното,нито другото,или и двете едновременно?За да отговори на тези въпроси Фром започва с един друг въпрос-Можем ли да говорим за същност на човешката природа и ако да,как можем да я определим?
По този въпрос има две противоположни становища:
*Едното казва,че човешка същност няма-така твърди антропологичния релативизъм,който претендира,че човек не е нищо повече от продукт на културните образци,които го оформят.
*От друга страна,емпиричното разглеждане на разрушителността в тази книга се корени във възгледа,че човешка природа има-всъщност върху тази предпоставка се гради цялата динамична психология.
Ако човешката същност не е нито доброто,нито злото,нито любовта,нито омразата,а противоречие,изискващо търсенето на нови решения,които на свой ред пораждат нови противоречия,тогава значи човек наистина може да намери отговор на своята дилема,било в регресивна,било в прогресивна посока.
Недостатък на традиционното разглеждане на свободата е липсата на емпирични данни от психологията,поради което проблемът се разисква обобщено и абстрактно.Ако под свобода разбираме свобода на избора,въпросът според Фром се свежда до това,дали сме свободни да избираме между А и Б .Детерминистите твърдят,че не сме свободни,защото човекът(като всичко друго в природата)се определя от причини,също както пуснатият във въздуха камък не е свободен да не падне,така и човек е принуден да избира между А и Б-поради мотиви,които го предопределят,подтикват,те го принуждават да избере между А и Б.
Противниците на детерминизма твърдят обратното:върху религиозна основа се твърди,че Бог е дал на човека свободата да избира между добро и зло,значи човекът има тази свобода.Второ-твърди се,че човек е свободен,защото иначе не би могъл да бъде държан отговорен за своите действия.Трето-твърди се,че човек има субективно преживяване,че е свободен и следователно това съзнание за свобода е доказателство за съществуването на свободата.И трите довода звучат неубедително.Първият изисква вяра в Бога и познаване на плановете му за човека.Вторият изглежда породен от желанието да се вмени на човека отговорност,така щото той да може да бъде наказван.Идеята за наказанието,която е част от повечето обществени системи в миналото и настоящето,се основава главно върху нещо,което е мярка за защитата на малцинството „имащи” от мнозинството „нямащи” и символизира силата на властта да наказва.Ако искаш да наказваш,трябва ти някой,който да бъде отговорен.Третият довод-че съзнанието за свобода на избора доказва нейното съществуване-вече е бил разбит напълно от Спиноза и Лайбниц.Спиноза изтъква,че имаме илюзията за свобода,защото съзнаваме своите желания,но не и техните мотивации.Лайбниц също подчертава,че волята се мотивира от частично несъзнавани тенденции.Буди истинска изненада,че повечето от разискванията след Спиноза и Лайбниц не отчитат факта,че проблемът за свободата на избора не може да бъде решен,ако не се вземе предвид,че ни движат несъзнателни сили,макар и оставяйки ни щастливото убеждение,че нашият избор е свободен.
Обратното становище-детерминизмът,който постулира,че човек не е свободен да избира,че неговите решения във всеки момент са причинени и определени от повтарящи се външни и вътрешни събития,на пръв поглед изглежда по-реалистично и по-рационално.Не показва ли психоанализата,че човек,който не е разрешил проблема със зависимостта си от майката,е неспособен да действа и да решава,че се чувства слаб и затова изпада в една нарастваща зависимост от майчински фигури,докато стигне до точката на необратимост?
Нито Маркс,нито Фройд са детерминисти в смисъла на вярата в необратимост на причинната определеност.Двамата вярват,че вече поетият път е възможно да бъде променен.Двамата виждат тази възможност за промяна като вкоренена в способността на човека да осъзнава силите,които го движат,така да се каже,зад гърба му-ставайки така способен да си възвърне свободата.Те и двамата постулират,че човекът е подвластен на причинно-следствените закони,но че чрез съзнание и чрез правилно действие може да създаде и разшири царството на свободата.От него зависи да спечели оптимума свобода и да се изтръгне от оковите на необходимостта.За Фройд,условие за освобождаване е осъзнаването на несъзнаваното,а за Маркс-осъзнаването на обществено-икономическите сили и класови интереси;освен осъзнаването,и за двамата необходими условия за освобождението са действената воля и борбата.
Човекът е „решил” да направи нещо.Това „решение” не е решениев.То не е нищо повече от формулирането на една надежда.Всички решения са само идеи,планове,фантазии.Те нямат никаква или почти никаква реалност,докато не бъде направен истинският избор.Винаги конкретното действие е онова,което изисква решение.Изборът е между действие,диктувано от разума,и действие,диктувано от ирационални страсти.Според Спиноза,свободата се основава върху „адекватни идеи”,които се опират върху осъзнаването и приемането на реалнотта и определят действията,осигуряваики най-пълното възможно душевно и духовно развитие на индивида.Спиноза смята,че човешките действия е определят причинно от чувствата или от разума.Ако се управлява от чувствата,човекът е в плен;ако ли пък от разума,той е свободен.
Ирационални страсти е онези страсти,които подчиняват човека и го принуждават да действа в разрез с истинския си интерес,отслабват и рушат силата му и го карат да страда.Проблемът за свободата на избора не е в това да изберем между две еднакво добри възможности.Онази свобода на избора,която засяга детерминизма и индетерминизма,винаги е свободата да се избере по-доброто,а не по-лошото-като те се разбират винаги в отношение към основния етически въпрос в живота-между прогрес или регрес,между любов или омраза,между самостоятелност или зависимост.Свободата не е нищо друго освен способността да следваме гласа на разума,на здравето,на благополучието,на ъвестта,а не гласовете на ирационалните страсти.
Свободата на избора не е формална абстрактна способност,която човек „има” или „няма”;тя по-скоро е функция от неговата характерова структура.Някои хора нямат свободата да избират доброто,защото тяхната характерова структура е изгубила способността да действа в съгласие с доброто.Други пък са загубили способността да избират злото,именно защото тяхната характерова структура е загубила жажда за злото.При тези два крайни случая можем да кажем,че и двамата са предопределени да действат така,както действуват,защото съотношението на силите в техния характер не им оставя избор.При мнозинството хора обаче имаме работа с противоречиви склонности,които се уравновесяват така,че може да се направи исбор.Деянието е резултат от съответната сила на противоположните склонности в характера на личността.
Понятието „свобода” може да се използва в два различни смисъла:
-В единия-свободата е нагласа,ориентация,част от характеровата структура на зрелия,напълно развит,продуктивен индивид.В този смисъл,можем да говорим за „свободен” човек по същия начин,по който говорим за любящ,съзидателен,независи м.Свободата в този смисъл засяга не конкретния избор между две възможни действия,а характеровата структура на конкретния човек; „несвободният” да избере злото е в този смисъл напълно свободен.
-Второто значение на „свободата” е способността да се избира между противоположни алтернативи,които обаче винаги предполагат избора между рационалния и ирационалния интерес към живота и неговия растеж срещу застоя и смъртта.
Ако се запитаме какви фактори поддържат свободата на избора,дори когато ирационалната склонност е по-силна,установяваме че решаващият фактор при избора на по-доброто пред по-лошото е осъзнаването:
1)осъзнаването,в какво се състои доброто и злото
2)кое действие при конкретната ситуация е правилно средство за постигане на желаната цел
3)осъзнаване на силите,скрити зад фасадата на желанията,т.е. откриване на безсъзнателните желания
4)осъзнаване на реалните възможности,между които може да се избира
5)осъзнаване на съответните поледици от единия и/или другия избор
6)осъзнаване на факта,че самото осъзнаване като такова е недостатъчно,ако не се придружава от воля за действие,от готовност за понасяне на фрустрация,неизбежно произтичаща от действия,противни на желанията.
Повечето хора се провалят в изкуството на живота не защото са вътрешно лоши или дотам безволеви,че не могат да живеят по-добър живот.Те се провалят,защото не се събуждат,не забелязват,че стоят на кръстопът и трчбва да решават.Не съзнават,кога животът им задава въпрос и кога все още имат алтернативни отговори.После с всяка стъпка по грешния път,често само защото им се налага да признаят,че са на грешен път,често само защото им се налага да признаят,че трябва да се върнат до първата грешна стъпка и да приемат факта,че са пропилели енергия и време на вятъра.
Свободата на човека е в това да избира между ъществуващите реални възможности(алтернативи).В този смисъл,можем да определим свободата не като „действие със съзнание за необходимостта”,а като действие въз основа осъзнаването на алтернативите и техните последици.Никога няма индетерминизъм;понякога има детерминизъм,а понякога-алтернетивизъм,основан върху присъщото единствено на човека качество-осъзнаването.
Възгледът на Фром за детерминизма,недетерминиз а и алтернативизма,развит в тази книга,по същество следва мисълта на трима мислители-Спиноза,Маркс и Фройд.Те често са наричани „детерминисти”.Някои основни понятия са общи за тримата:
1)Действията на човека се определят от предходни причини,но той не може да се освободи от властта им поредством осъзнаване и усилие.
2)Теорията и практиката не могат да бъдат разделяни.За да постигне „спасение” или свобода,човекът трябва да знае да разполага с правилната „теория”.Голямото откритие на тримата мислители е,че теорията и практиката,тълкуване и промяна са неразделни.
3)Макар да са били детерминисти в смисъл,че допускат възможността човек да загуби битката за независимост и свобода,по същество те са били алтернативисти:учели са,че човек може да избира между определени установими алтернативи и че от него зависи,коя от тях ще се осъществи;дотолкова зависи от него,доколкото още не е изгубил своята свобода.Спиноза,Маркс и Фройд всъщност са едновременно скептици и дълбоко вярващи.За тях свободата е нещо повече от това да се действува със съзнание за необходимостта;тя е големият шанс на човека да избере доброто пред злото,шансът да избере между реални възможности въз основа на осъзнаване и усилие.Позицията им не е нито детерминизъм,нито индетерминизъм;това е позицията на реалистичен,критически хуманизъм.
Ерих Фром обобщава резултатите:
1)Злото е специфично човешко явление.То е опит да се регресира до предчовешкото състояние,да се премахне всичко,което е собствено човешко:разума,любовта,сво одата.Дори човек да регресира до най-архаичните форми на опита,той никога не може да престане да бъде човек;затова човек никога не може да се задоволи със злото като решение.Злото е когато човек загубва себе си в трагичен опит да избяга от бремето на своята човечност.А потенциалът за зло е още по-голям,защото човекът е надарен с въображение,което му позволява да си представи всички възможности за зло и значи да ги пожелае и да действува за тяхното осъществяване,да подхранва злата си фантазия.Доброто се състои в преобразуване нашето съществуване във все по-нарастващо приближаване към нашата същност,а злото-във все по-голямото отдалечаване на съществуването на същността.
2)Степените на злото са същевременно степени на регресия.Най-голямото зло са онези стремления,които най-отчетливо са насочени срещу живота;впечатлението към смъртта,инцестно-симбиотичният стремеж за завръщане към утробата,към почвата,към неорганичното;нарцистично о принасяне на себе си самия в жертва,които превръщат човека във враг на живота,именно защото той не може да избяга от затвора на своето собствено его.Да живееш така е като да живееш в „ада”.
3)Има по-малко зло,според по-малката степен на регресия.Има липса на любов,липса на разум.липса на интерес,липса на смелост.
4)Човекът е предрасположен да регресира и да се развива;иначе казано,той е предразположен за добро и за зло.Ако двете склонности ссве още са в някакво равновесие,той е свободен да избира,стига да осъзнава и да полага усилие.Той е свободен да избира между алтернативи,от своя страна определен от цялостната ситуация,в която се намира.Ако обаче сърцето му се е вкоравило дотам,че вече няма равновесие на склонностите,той вече не е свободен да избира.Във веригата от събития,водещи към загубата на свободата,последното решение обикновенно е онова,при което човек вече не може да избира свободно.При първото решение,човек може да бъде свободен да избере онова,което води към доброто,стига да съзнава значимостта на първото си решение.
5)Човекът е отговорен,доколкото е свободен да решава за своите собствени действия.Но отговорността не е нищо друго освен етически постулат и често оправдание за желанието на властите да наказват.Именно защото злото е човешко,именно защото крие потенциалът на регресията и загубата на нашата човешка същност,то обитава във всекиго.Колкото повече го съзнаваме,толкова по-малко можем да се поставяме в позицията на съдници на другите.
6)Сърцето на човека може да закоравее;то може да стане безчовечно,но никога нечовешко.То винаги си остава човешко ърце.Всички сме предопределени от факта,че сме родени човеци и значи от никога несвършващата задача да избираме.Заедно с целите си трябва да избираме и средствата.Не бива да разчитаме друг някой да ни спаси,а трябва ясно да съзнаваме,че погрешните избори ни правят неспособни да се спасим.
Фром изтъква,че трябва да осъзнаваме за да избираме доброто;никакво съзнание обаче не ще ни помогне,ако сме загубили способността да се трогваме от нещастието на друго човешко същество,от приятелски поглед,от песните на птиците,от зеленината на тревата.Ако човек стане безразличен към живота,вече няма надежда,че може да избере доброто.Тогава наистина сърцето му ще бъде толкова вкоравено,че неговият живот ще е свършил.Ако това се случи с целия род човешки,или с облечените във власт и могъщество негови членове,човечеството може да срещне гибелта точно когато пред него се откриват най-големи надежди.
Творбата на Ерих Фром „Душата на човека.И нейната способност за добро и зло” излива в биофилската етика,в заклинание да се цени и съхранява всичко живо.Той е дълбоко убеден,че човек не е зъл по природа.При много хора жизнената енергия се трансформира в некрофилия от процеса на цивилизация,от недостатъците в политиката и стопанския живот,от безпомощното възпитание,а също от икономическия недоимък на народните маси.Но това не означава,че за в бъдеще трябва да следваме разрушителни страсти.За садистите и некрофилите важи формулировката на Фром,че „неживеният живот” става източник на враждебност към хората и към живота.Нашата диагностика на садомазохизма и на некрофилията трябва да се усъвършенства,за да можем своевременно да разобличаваме проповедниците на смъртта и разрушението,преди да сме им предали властта,с която ще ни поведат към бездната.Фром се възприема като „лекар на културата”,който стои до нейното болнично легло и в опасна за живота криза търси спасителен лек:както изглежда,той е твърде близо до разбиране на причините за заболяването.