PDA

View Full Version : Героите днес и преди?



Try2ControlMe
12-07-2008, 14:06
molq pomognete trqbva mi ese na tema "geroite dnes i predi " ... mnogo mi e speshno .. :) PLS


*Липсва описателно заглавие на Кирилица!
Точка 7 от Правила на форума (http://www.teenproblem.net/f/pravila.html).
Редакция на MakeMeLaugh

Tedi4ka
12-07-2008, 14:13
Героите в древногръцката литература и героите днес
От пожълтелите страници на отдавна създадени творби на човешката мисъл научаваме много за нашите предци. Черпим мъдрост, но и тъга, защото явно нищо не е вече същото....
Всяко поколение гради своята представа за герой и героично и едва ли е нужно да се ровим в дебелите прашни томове, за да търсим най-точното определение. По-скоро трябва да открием отговорите в нас самите, защото не външното и изменчивото трябва да ни водят, а извечните човешки стойности, неподвластни на промяната, незаменими от фалшификатите на увлеченията.
Още в света на Омир основна фигура е героят. В епоса той представлява идеалното и типичното в изобразяването на човешкото въобще, носи нормативните представи за човешко достойнство, физическа и духовна красота. В безсмъртните поеми на великия слепец физическата сила на героя, негово основно качество, е в пряка връзка със социалното му положение и с духовния му облик. Красив за Омир означава физически силен и високоблагороден човек, съчетаващ хармонично емоционалност и морал. Омировият човек е искрен, той все още не успява да се самонаблюдава и не притежава съзнание за своя самостоятелен вътрешен живот.
Главната житейска цел на героя е славата. За него идеалът за човешки живот се крие в постоянния стремеж към подвиг и саможертва в името на общото човешко благо, семейството, приятелството, справедливостта. В този си стремеж героят развива силно чувство за чест и лично достойнство. Той се чувства отговорен да защитава всичко свое и близко. И в същото време, може да прояви известни егоистични нагласи.
Заедно със славата и чувството за чест, героят е силно зависим и от чувството за привързаност, от любовта. Всъщност славата, честта и любовта са най-важните стимули на събитията от Троянската война. Но тези чувства са колкото лични и индивидуални, толкова и израз на обществените настроения и колективната воля.
Епическото съзнание рисува героите като натури, притежаващи енергичност в излишък, която може да се проявява различно, дори в някои негативни крайности. Най-типична крайност е гневът – менос, което означава сила, мощ, ярост, стремителност; крайно състояние на ума и тялото по време на битка, изразяващо се като прилив на енергия, усилване на жизнената и физическа мощ.
И ако “менос” има и положителни значения, не е така с прекомерната дързост – хюбрис, проявяваща се в склонността на героите да нарушават свещени канони и забрани, да светотатстват, да надхвърлят мярата на позволеното от боговете.
В “Илиада” волята на олимпийците определя съдбата на героите, но тя не поражда мрачност и тревожни въпроси. Тази закономерност се възприема като правилна и неподлежаща на съмнение, защото човекът е част от вселенската цикличност и нейната съдбовна предопределеност. Естествено, Омировият човек не е лишен от всякаква индивидуалност. Всеки от героите си поставя морални норми, но и осъзнава своята слабост пред боговете, както и неспособността да се противопостави на съдбата.
Индивидуална воля и съдбовна предопределеност се преплитат и преливат и може би точно това превръща всеки един от Омировите герои във въплъщение на художествената хармония. И в болката, и в радостта, и в гнева, и в помирението те остават еднакво красиви, носещи представата на класическия еталон за съвършенство, доблест и войнска слава, заплатена с болката на обикновената човешка трагика.

Ахил и Хектор са двете лица на образеца за герой. Всеки един от тях въплъщава модела на древните за духовна и физическа красота и се превръща в символ на художествената хармония. И в болката, и в радостта, и в гнева, и в помирението героите на “Илиада” са еднакво красиви, носещи представата на класическия еталон за съвършенство, доблест и воинска слава, заплатена с болката на обикновената човешка трагика.
Явна е връзката на ахееца и троянеца с определения исторически момент – те са типични герои на класическия епос. Основата им е митологична и носят в себе си идеалните черти на воини и на хора. Белязани са с войнски и нравствени добродетели. Притежават голяма физическа сила и високо социално положение в обществото. Но освен всичко друго те са носители и на духовна красота. И това прави образите им сложни, многообразни,богати и цялостни.
Общият за всеки герой стремеж към слава прави съпоставими Ахил и Хектор. И двамата подчиняват всичко на съдбата, не се съобразяват сляпо с инстинктите си, а воюват в името на честта и славата докрай. Те си приличат дори в отношението си към смъртта – искат да е славна и достойна.
Независимо, че всеки от тях желае смъртта на другия, те са ръководени от чувство за чест и достойнство. И ако най-вълнуващото в образа на Ахил е противоречието между близостта му до боговете и неговата смъртност, то образът на Хектор покорява със своята човечност и земност.
Троянският вожд е движен от мотиви, напълно различни от тези на Ахил: любов към близките, към съпругата и сина, към родния град, чувство за дълг пред тях. Именно патриотизмът на Хектор е чувство, принципно ново за епохата на Омир.
Единен и непротиворечив, троянецът се разкрива в много по-човешка светлина: като страшен воин, но и като загрижен син, като любещ съпруг и нежен баща. Преходът от едното към другото състояние на героя е белязан и с жест: когато детето му се изплашва от страшния облик на воина, Хектор сваля шлема си и се преобразява в умилен баща на семейство. Неговата загриженост за бъдещето на сина му прелива и в тревога за съдбата на родината, защото той вижда в Астианакс утрешния цар на Троя. Така у Хектор има пълно сливане на личните привързаности и любовта към родния град.
Въпреки че е професионален воин, вожд на троянската войска, Хектор не е военолюбец. Тази война е натрапена за него. Той осъзнава нейния отбранителен характер, а и не я приема, защото тя противоречи на хуманните му представи и чувства.
За античния човек, приемащ с примирение, но и с тъга положението си на смъртен и гледащ на света на безсмъртните богове със смес от страхопочитание и завист, най-вълнуващо в образа на Ахил е противоречието между близостта му до боговете и неговата смъртност. Той е син на богиня, но никога няма да принадлежи на света на боговете. Именно в тази обреченост откриваме дълбокия трагизъм на неговия образ. Имайки правото да избира между дълголетието и славата, верен на ценностната система на древния човек, героят избира краткото, но славно съществуване. Ахил знае, че тук, при Троя, ще намери смъртта си, знае, че след като убие Хектор, и той ще загине. И въпреки това, разпъван от противоречиви чувства – любов към убития приятел и жажда за отмъщение, съзнателно тръгва към своята гибел, като приема двубоя с троянеца.
Хектор е безпомощен срещу съдбата и волята на боговете. В двубоя е сам, изоставен от всички, но и в най-драматичния миг съзнанието му за дълг и отговорност пред Троя и троянци не го напуска. Образът на “шлемовееца” е изпълнен с трагизъм, защото за разлика от Ахил, който губи само собствения си живот, той губи всичко, което има човек на този свят – живот, семейство, близки и скъпи хора, родина.
Двубоят между двамата герои е неравностоен – един полубог, могъща митическа стихия застава срещу обикновен смъртен, макар и не по-малко храбър и силен мъж. Появата на Ахил, страшното и зловещо святкане на доспехите му (“подобно на блясък от разгорели огньове или от изгряващо слънце”), кара Хектор да изтръпне и изгубил самообладание, да побегне панически.
Омир остава верен на епическия стил на изображение и пресъздава действителността в цялото й разнообразие, рисува човека с неговата противоречивост. Проследявайки поведението на най-смелия измежду троянците, поетът не омаловажава неговата храброст, а показва, че и “конеборецът”, “снажният” Хектор е обикновено човешко същество, което носи в себе си неугасима жажда за живот.
В двубоя с Ахил Хектор разкрива цялата си нравствена красота и благородство.
Мисълта за Троя, грижата и тревогата за съдбата на родната земя не го напускат нито за миг. В лицето на Ахил той вижда не само свой омразен враг, а и заплаха за родината си. Своята нравствена извисеност троянецът проявява и в последния миг от живота си. Съзнавайки своята обреченост и своето безсилие пред съдбата, той достойно приема битката, проявявайки сила на духа и мъжество. Единственото му желание е да посрещне смъртта като герой. Непримирим, макар и обречен, героят изпълнява воинския си дълг и “като орел” се спуска срещу страшния Ахил, за да загине със смъртта на храбрите. Дори и мъртъв, Хектор всява респект, предизвиква възхищението на противниците ахейци.
Ахил е физическият победител. Безогледната жажда за мъст, бясната му злоба са безгранични. Като тъмна стихия, страшен, кръвожаден, свиреп, той се гаври с трупа на убития си враг, скверни тялото му пред очите на обезумелите му от скръб родители. Поетът не ни спестява искреността си и нарича постъпката на Ахил “дело позорно”. Омир внушава, че и богоподобният воин не е съвършен, че и той е сплав от добро и зло, от красиво и грозно, от низост и възвишеност, от благородство и жестокост. Колкото и странно да е творецът е пристрастен не толкова към троянеца Хектор, колкото към човека, защото е герой в традиционния епически смисъл и заради духовната му извисеност и човечността му.
Съдбата има своя художествена функция в текста на Омир. Тя доминира над всичко. Определя хода на човешкия живот, но според поета, творческата воля на неговите герои може да оспори предначертаното и да промени събитията.
Всеки един от воините въплъщава модела на древните за духовна и физическа красота и се превръща в символ на художествената хармония.
И ако трябва да обобщя основните физически и етически качества, присъщи на епическия герой в старогръцкия героически епос, те са:
1. Физическа сила и мощ.
2. Необуздано поведение, конфликт с боговете.
3. Физическа красота, снажност.
4. Хармония между физическо и духовно съвършенство.
5. Висока нравственост и ценни добродетели - ум, сила, благородство, красноречие, смелост, жертвоготовност, войнска доблест, чувство за чест.
6. Основна цел в битката е славата, която героят - вожд, ще придобие.
7. Крайни реакции - гняв, нарушаване на свещените закони и забрани, раздразнителност, ярост, увереност и решимост, предизвикващи наказание от боговете.
А какви са днешните герои? Можем ли да говорим за героичното в делника си сега? Кои са съвременните герои? Силни физически, високо нравствени и благородни?
Увлечени в забързания ритъм на сивото си ежедневие, обсебени от дилемата парно или нови ботушки едва ли си даваме сметка за обезценяването и разместването на ценностите в обществото, което обитаваме. По улиците, осеяни с дупки или дори по тези с подновена пътна настилка, профучат с хиляди конски сили героите на нашето време. Те са физически и (за разлика от древногръцките) финансово силни. Високата нравственост и ценните добродетели не могат да се купят от моден бутик, а и защо им е хармония като целият свят е залитнал по контрастите. Ум, сила, благородство, красноречие, смелост, жертвоготовност, чувство за чест – нужно ли е човек да се безпокои за подробности, когато има PR специалист, на когото се плаща.
Струва ми се, че единственото, което със сигурност приравнява героите в древногръцката литература и героите днес са техните крайни реакции - гняв, нарушаване на свещените закони и забрани, раздразнителност, ярост, увереност и решимост, предизвикващи наказание от боговете.
И още нещо - истинските герои на моето време не са по първите страници на лъскавите издания, тях не ги аплодира шумната тълпа. Те ежедневно печелят битката с повърхностното, снобското, пошлото, антигероичното. А това наистина е истински героизъм!...




Човекът в миналото и днес – многоликата му и противоречива същност

“Много са чудните неща, но човек е пръв сред тях “
Софокъл “Антигона”


Всяко поколение има свое виждане за човека, времето и своето място в него. Не е нужно да се оглеждаме за машината на времето и да се ровим в минали епохи - техните изводи не са нашите. Точното определение, убедена съм, не съществува, защото, както казва Хераклит: Panta rhei (“Всичко тече...). По-скоро трябва да открием отговорите в нас самите, защото не външните белези приобщават личността към времето, в което живее, а извечните човешки стойности, неподвластни на промяната, незаменими от фалшификатите на увлеченията.
Човекът е същество, което не е застраховано от погрешни стъпки. Оказва се, че това чудно създание е твърде крехко. То може да политне в бездни, но и да бъде дарено с крила. Незабележимо за околните, човешката личност се поддава на страсти и слабости, нарушава общоприети норми на поведение, излиза от рамките на писаните закони и подлежи на осъждане, на отхвърляне. Опълчвайки се срещу традиционното, общоприетото, се озоваваме срещу течението, а това е трудно и много самотно. Малцина са способни да го направят и винаги заплащат висока цена за своята смелост. Всъщност, няма нищо по-лесно от това да се отрече нещо. По-трудно е да се разбере. Затова и няма категорична оценка за човека и времето. Остава вечното преклонение пред чудесата, “но човека е пръв сред тях”.
“Всичко тече” – твърди Хераклит – и това не е просто фраза, защото е изпълнена с много смисъл – различен за всеки от нас.
Човешката история и литературата потвърждават истинността на мъдрите слова. Паметта на времето е запазила спомена за бунтарите, които са се опълчвали срещу течението и са останали като символ на устремното движение напред и нагоре, в името на прогреса, на промяната, против застоя и примиренчеството.
Разбира се, по-безопасно е да тънем в топлите уталожени води на блатото. То не крие опасностите на подводните течения, на бързеите и резките сривове. Носи онази спокойна увереност, че времето е спряло, че нищо не се променя и не ни застрашава с неочаквани и катастрофични изненади. Дарява ни с навика да живеем “правилно”, да не се съпротивляваме и да намираме оправдание за апатията или обикновения си мързел. Без дори да забелязваме, вълните кротко рушатскалистия бряг, а времето изтича като ситен пясък през пъстите на вечността...
В миналото, а и днес, човекът си остава странна смесица от добро и зло, от полет и падение, от радост и печал. Неговата многолика и противоречива същност е обект на изображение и в древността, и в наши дни.
Някога в далечната 442 г. пр. Хр., на драматическите състезания, Софокъл представя своята драма “Антигона” и печели първото място. За пореден път той доказва своя изключителен талант, както и умението си да откликва на проблемите на своето време. Още в първата строфа на първи стазим, преди да се е осъществила срещата между Креон и Антигона, Хорът на Тиванските старци възхвалява човека:
Много са чудните неща,
но човек е пръв сред тях.
В трагедията “Антигона” хорът не играе някаква особена роля, но неговите песни не се отделят от хода на действието и повече или по-малко са обвързани с действията в драмата. Особено интересен е именно първият стазим, в който се прославя силата и изобретателността на човешкия разум, покоряващ природата и организиращ обществения живот. Хорът завършва с предупреждение, защото силата на човешкия разум може да повлече човека както към добро, така и към зло, затова трябва да се придържа към традиционния морал. Песента на хора, според изследователите на Софокловото творчество, е извънредно характерна за целия мироглед на твореца. Тя представлява авторов коментар към трагедията, разяснявайки позицията на поета по въпроса за сблъсъка между божествените неписани закони и човешкия закон.
Може би е странно, но тези думи сякаш принадлежат на наш съвременник, а не на великия трагик от миналото, прозрял истината, че човекът е разкъсван от противоречивите си същности и едновременно създаван непрекъснато от тях.
Ако внимателно се вгледаме в творбите достигнали до нас, не можем да не забележим, че Софокъл високо цени свободата на човека и вярва в силата на човешката природа. Неговият идеализъм се проявява особено в стремежа да създава хората такива, каквито трябва да бъдат. Но поетът има съзнание и за ограничеността на човешките възможности. Голямата тема на неговите трагедии е непостоянството и изменчивостта на човешката съдба, трагедията на героя, достигнал до знанието за силата, стояща над човека. Сякаш великият творец се опитва да ни каже: “Няма щастливи хора”.
Причината за нещастието Софокъл открива в надменността на човека, в пренебрегването на божествените закони, в прекалената активност и неумерената свобода. В мярката на недеятелното благоразумие човек може да избегне ударите на съдбата. В драмите на Софокъл той се издига именно в конфликта, в прекомерната гордост, в неблагоразумието. Оказва се, че само в нещастието човекът на Софокъл може да покаже своята морална сила и да достигне съвършенството.
Героите на Софокъл в “Антигона” са хора с ярко изразена индивидуалност и тяхното поведение е изцяло оправдано от личните им качества. Затова и движещи сили на трагедията са човешките характери. Горди и непреклонни, уверени в собствената си правота, те са истински представители на своето време, но и притежават общочовешки качества. Неслучайно думите, изречени от Хора на Тиванските старци и днес носят своя дълбок смисъл: “Много са чудните неща, но човек е пръв сред тях”.