Дам заповядай:
Могъществото на България при цар Иван Асен II
След убийството на цар Калоян българския престол бил узорпиран от неговия сестрин син Борил (1207- 1218). Законният наследник на престола, по- големият син на Асен I-Иван и брат му Александър били отведени от верни хора отвъд Дунава, откъдето по- късно избягали в Галичкото руско княжество.
Завземането на властта от Борил било посрещнато с недоволство от верните на убития владетел боляри и новият цар трябвало да се справи със създалата се опозиция : едни от недоволните били избити, а други били принудени да се спасяват с бягство. Сега друг сестрин син на Калоян- Алеский Слав се откъснал като самостоятелен владетел. Отначало той се настанил в крепостта Цепина в северните склонове на Родопите, а после станал независим владетел на земите около западните Родопи и Пирин. Трети племенник на Калоян- Стрез- подирил спасение при сръбския велик жупан Стефан, който го изпратил по- късно в Македония, където също станал независим владетел. Така още в самото начало управлението на Борил довело до разпокъсване на държавата.
От вътрешната слабост на страната най- напред се възползвали унгарците и сърбите. Унгарците завзели Белградската и Браничевската област, а сърбите Ниш и част от северозападните български земи. Зает с вътрешните си врагове Борил не предприел нищо срещу външната опасност. Към нея се прибавили и заплахите на латинците.
Решителното сражение между българи и латинци станало на 1 август 1208 г някъде на север от Пловдив. Българите се опитали да приложат тактиката на Одринското сражение от 1205 г и да увлекат латинците в предварително устроена засада. Но Хенрих имайки пред вид миналия опит, взел необходимите мерки. Латинците се нахвърлили върху централното ядро, командвано от самия Борил, разбили го, а останалата българска войска била обърната в бягство. Така била загубена Тракия, за която българите при Калоян водили толкова много битки.
В земите около Родопите и Пирин обаче оставал да действа Алексий Слав. Той лично се явил при Хенрих и признавайки се за негов васал поискал ръката на дъщеря му. Така Слав с титлата деспот станал зет на латинския император и запазил властта си върху земите, които владеел. По- късно той преместил резиденцията си в Мелник като неговите владения се прострели на запад по долината на р. Струма.
За новия български владетел по- опасен от Слав се оказал Боляринът Стрез, който се настанил в Македония привличайки на своя страна местните боляри и градски управители. По- късно той отхвърлил и сръбската зависимост и станал самостоятелен владетел в земите от Струма до Охрид. Съюзил се с владетеля на Епир.
През 1213 г Борил сключил мир с Латинската империя и дал на императора за жена дъщерята на Калоян. На следващата година българи и латинци се насочили срещу сърбите, но една нощ в техния лагер настъпил такъв смут, че съюзниците започнали да се избиват помежду си. След тази случка те се отказали от по- нататъшни действия и се върнали обратно. Стрез също трябвало да се присъедини към съюзниците, но една нощ станал жертва на насилствена смърт, по нареждане на сръбския жупан Стефан. По същия начин загинал и епирския владетел, който трябвало да подпомогне Стрез.
Така сърбите се справили с възникналата за тях опасност и задържали западните български земи. Македония паднала в ръцете на новия епирски владетел. Опитът на Борил да укрепи властта си в съюз с латинския император не успял. Земите в Тракия били загубени. В Родопската област и в част от Македония властвал самостоятелно Алексий Слав.
Отслабването на централната власт през царуването на Борил и засилването на феодалното болярство довели не само до териториални загуби, но и до значително влошаване на вътрешното положение. В обстановката на болярски междуособици, преплетени с намесата на външни сили, непривилигированите слоеве на българското население, подложени на тежка експлоатация, били принудени да прибягват до разни форми на съпротива. В тясна връзка с изострянето на класовата борба взело широки размери богомилското движение. Богомилите проповядвали против държавната власт, против официалната църква. Ето защо Борил започнал гонение срещу тях и свикал църковен събор, открит тържествено но 11 февруари 1211 г.
Борил не успял да унищожи богомилското движение. Той не могъл да се справи и с опозицията, идваща от други слоеве на обществото. Положението му се влошило особено много, когато през 1216 г починал неочаквано латинският император Хенрих, който бил единствения му съюзник.
През 1217 г в България се явил с военна сила Иван, синът на Асен I, и бил посрещнат като освободител. Той бързо се наложил над по- голямата част от страната, а уплашеният цар бил принуден да се затвори в Търново. Бил заловен при опит за бягство и ослепен.
Така завършило през 1218 г близо единадесет годишното царуване на Борил, през време на което България загубила голяма част от своята територия и външнополитическата си мощ.
Новият български цар Иван Асен II (1218- 1241), син на Асен I бил роден около 1193/1194 г. При възцаряването на Борил, още непълнолетен, той бил изведен от страната заедно с брат си, за да не пострада при настъпилите събития. Те се приютили при русите в Галичкото княжество. през годините на престоя си там те следели зорко събитията в България. Нужни им били военни сили и средства и те търсили надежни съюзници както сред българските боляри, така и сред руси и кумани. Иван Асен и Александър подготвили една добре обучена и въоръжена войска и изчаквали благоприятния момент за военни действия, като поддържали връзка с недоволните български боляри.
През 1217 г с военната подкрепа на руси и кумани Иван Асен предприел обсада на Търново и поел управлението под името Иван Асен II.
Политическата обстановка през началните години от управлението на Иван Асен II била твърде сложна. Напредналия процес на феодализация и тенденцията към политически сепаратизъм довели до отцепването на Родопската област, където се утвърдил Слав. Лавирайки умело между Латинската империя, епирската държава и България, деспот Слав все повече укрепвал позициите си. Неговата резиденция продължавала да бъде Мелник, а главен съюзник – епирския владетел Теодор Комнин.
Феодален владетел в Скопската област бил протосеваст Прибо. Безспорно е имало и други феодали. Управителите на отделните административни области били и феодални владетели , които разполагали със зависими селяни и феодален имунетет. Под умелото ръководство на българския цар обаче техните земи постепенно преминали под негова власт. Част от болярите заели добре платени административни служби, а непокорните били отстранени. Така централната власт постепенно укрепнала.
През 1217 г унгарският крал Андрей II предприел кръстоносен поход за освобождовонето на Ерусалим, но след няколко неуспешни битки бил принуден да се върне обратно. На връщане, вече през 1218 г той пристигнал в Никея, където сключил съюз с император Теодор I Ласкарис.
По- нататък унгарските войски трябвало да преминат през България. Иван Асен II се съгласил да разреши свободното им преминаване при условие Андрей II да сключи с него съюз и да му даде дъщеря си за съпруга. Предложението било прието и след като папата изпратил разрешение за брака, унгарската принцеса Ана- Мария била провъзгласена за българска царица през 1221. Едновременно със сключването на брака Белградската и Браничевската област били присъединени към България.
При променената политическа обстановка в Европейския югоизток се засилили двете нови гръцки политически формации : Епирската държава станала притегателен център за гърците от континента и Никейската империя, която обединила в своите предели повечето от малоазийските гърци. Владетелите на двете държави преследвали една и съща цел- да завладеят Цариград и да възстановят Византийската империя. Те не си сътрудничели в борбата срещу общия враг- Латинската империя, а враждували помежду си и всеки се стремял да влезе пръв в Цариград. На фона на съперничеството между двете гръцки държави и на залязващата Латинска империя започнал и възходът на северната им съседка България при Иван Асен II. Издигането на българската държава се дължало не само на противоречивите интереси на съседните страни, но и но обстоятелството, че в голяма част от територията на епирската държава населението било българско, готово при първа възможност да се присъедини към своите съотечественици.
През 1225 г епирският владетел Теодор Комнин завладял почти цяла Източна Тракия, превзел Одрин и Димотика, опустошил околностите на Виза и стигнал до Цариград. Налагало се българският владетел да вземе мерки, за да се ограничи по- нототъшното му напредване. По същото време военните действия между Епир и Никейската империя не преставали. Борбата се водела за Източна Тракия до долното течение на Марица и стратегическия център Одрин. За да си осигури тила откъм българите Теодор Комнин сключил съюз с тях. Той бил скрепен с женитбата на брат му с една от дъщерите на Иван Асен II. Съюзът обаче се оказал нетраен. Противоречивите интереси на двете страни скоро довели до въоръжен конфликт.
Сблъскването станало неизбежно при новия обрат на събитията в Латинската империя. През 1228 г починал император Роберт дьо Куртене и престола бил зает от малолетния му брат Балдуин II. При нарастващата мощ на Епир, чиито владения се приближавали до Цариград, управляващите кръгове на Латинската империя решили да предложат българския цар за регент и настойник на Балдуин. Иван Асен II с готовност се съгласил. Съюзът бил скрепен с годежа на Балдуин с дъщерята на българския цар Елена, която била на 2-3 години. А Иван Асен II поел задължението да отвоюва всички територии в Тракия, които Латинската империя била загубила. Договорът дал възможност на българите да си върнат загубената по времето на Борил Пловдивска област. Съюзът разтревожил епирския владетел. Нарастващата мощ на българската държава осуетявала надеждите му за възстановяване на Византийската империя. Без открито да нарушава съюза с българите той започнал да се готви за война. Затова той временно сключил примирие с латинците.
През пролетта на 1230 г Теодор Комнин се отправил с многобройна войска срещу българите. Чрез нанасянето на съкрушителен удар на българите той смятал да осигури тила си и да нападне Цариград. С неголяма войска от българи и с отряд кумани, чийто брой не надвишавал 1000 души, Иван Асен II смело се понесъл срещу врага, като издигнал на копие нарушения от епирците писмен договор. На 9 март 1230 г двете войски се срещнали северозападно от Хасково на мястото, наречено Клокотница. Войските на Теодор Комнин били разбити, а самият той паднал в плен заедно с близките си и висшите длъжностни лица. Заловени били и голям брой пленници. Иван Асен II се отнесъл човеколюбиво към тях и освободил обикновените войници. Той постъпвал така не само от хуманни, но и от политически съображения, защото искал да ги спечели на своя страна. И наистина, когато продължил похода си всички му се подчинявали и под негова власт скоро паднали Одрин, Димотика, цялата тема Волерон, Сяр, Пелагония, Прилеп и земите около тях. Завладял Велика Влахия и Албанон. Успехите му били улеснени и от това, че населението било българско и не оказвало съпротива.
Победата на Иван Асен II над епирския владетел представлява преломен момент в политическите отношения на Балканския югоизток. Епирската държава била почти изцяло унищожена, а като първостепенна сила на полуострова се издигнала България. По- голямата част от епирските земи били присъединени към българската държава, а Солун,Тесалия и Епир останали под управлението на брата на пленения император, който станал васал на българския цар. По такъв начин епирската държава заедно със Солунското кралство за известно време престанала да играе някаква роля в тогавашните междудържавни отношения.
Победата при Клокотница била ознаменувана от Иван Асен II с доизграждането и зографисването на една от търновските църкви, наречена “Св.40 мъченици”в чест на празника, когато българския цар разбил войските на Теодор Комнин. След разгромяването на епирската държава сърбите минали под върховната власт на Иван Асен II. Добрите отношения между България и Сърбия продължили през цялото му царуване. Близки били отношенията и между двете църкви. Наскоро след битката при Клокотница, през април същата 1230 г, Иван Асен II посетил Света гора. Тази обиколка имала връзка с преустройството на църквите в югозападните български земи. Българският владетел заменил католическото висше духовенство, установено там след разгрома на Византия, с православно. Щедрите дарения на Иван Асен II за манастирите били потвърждавани с грамоти. Политическото и църковното укрепване на България след битката при Клокотница били придружени с икономически подем. Тласък получило и развитието на занаятите, разширила се вътрешната и външната търговия на страната, която опирала сега до три морета.
Междувременно в политическата ориентация на Латинската империя настъпили съществени промени. Договорът на Иван Асен II с цариградските барони от 1228 г не получил единодушното одобрение на латинската върхушка в Цариград, както и на католическите съюзници на Латинската империя. Най- голямата съпротива срещу този съюз идвала от страна на папата и католическото духовенство. Папата разбирал, че един регент на малолетния Балдуин като Иван Асен II ще бъде толкова опасен за Латинската империя и за католическата църква, колкото би бил и Теодор Комнин или никейския император. При това разгромяването на епирската държава избавило латинските барони от най- опасния им неприятел, поради което съюзът им с българският владетел ставал безпредметен. През лятото на 1231 г бившият ерусалимски крал Йоан дьо Бриен бил коронясан за император. Огорченият и измамен в надеждите си български цар започнал да подсилва и възобновява крепостите в южнобългарските области, готвейки се за евентуална война с доскорошните си съюзници.
Сключената при Калоян уния с Рим осигурявала независимостта на българската църква, но католицизмът си оставал чужд за българите. При новата политическа обстановка, след прекъсването на съюза с латинците, унията вече не отговаряла на интересите на българската държава и Иван Асен II насочил вниманието си към Никейската империя- център по това време на византийската православна църква. В своята борба против латинците император Йоан III Дука Ватаци се нуждаел от съюзници, а от своя страна Иван Асен II, раздразнен от настъпилата промяна в договора, също бил готов да търси нов политически съюзник. Интересите на България и Никейската империя в дадения момент съвпадали напълно. Фактически това означавало прекратяване на унията с Рим, която макар и формално била в сила. Първата стъпка била отстраняването на тогавашния български църковен глава, който бил подчинен на папата. Иван Асен II потърсил начин да се сдобие с църковна независимост чрез сближение с Никея. Прекратяването на унията обаче довело до нарушаване на мира с унгарците. Те организирали през 1232 г поход срещу българите и окупирали Белградската и Браничевската област, обсадили и Видин. Срещу тях бил изпратен по- младия брат на Иван Асен II- Александър, който успял да ги отблъсне, но унгарците се отправили към Влашко и завзели областта на Турну Северин.
Готов отдавна за сближение с Никея, Иван Асен II приел радушно никейските пратеници и се съгласил да влезе в съюз с Ватаци при условие да бъде призната от цариградския патриарх автокефалността на българската църква, което по същество означавало и потвърждаване на българския държавен суверенитет. Искането му не било веднага прието и срещнало значителна съпротива. Преговорите се затегнали и продължили повече от две години. Междувременно Иван Асен II издигнал за нов български архиепископ Йоаким. Настъпилите политически усложнения в Никейската империя улеснили разрешаването на българския църковен въпрос в положителен смисъл. Към края на 1234 г било постигнато най- сетне споразумение между двете страни и сключеният договор бил скрепен с взаимни клетви.
Първата част на договора предвиждала окончателното уреждане на църковния въпрос и по- специално признаването на независимостта на българската църква начело с патриарх. Последвало и сватбено тържество, където било обявено бракосъчетанието на българската принцеса Елена с никейския престолонаследник Теодор Ласкарис. В Лампсак бил провъзгласен тържествено и българският архиепископ за патриарх.
Сега изпъкнал с особена острота въпросът за положението на Охридската архиепископия. По това време почти всички епархии на тази архиепископия се намирали на българска територия и съвсем естествено било тя да бъде поставена като цяло под властта на новия български патриарх. И действително, макар и запазвайки известна автономия, Охридската архиепископия минала след акта от 1235 г под върховенството на Търновската патриаршия.
Договорът в Лампсак предвиждал и политически и военен съюз между България и Никея за обща борба срещу латинците. Всъщност това била главната цел на споразумението между двамата владетели- да се прогонят латинците от Цариград и да се раздели освободената територия в Източна Тракия между България и Никея. Съюзниците настъпили до стените на Цариград, като го обсадили по суша и море. Във войските на Иван Асен II и Йоан Ватаци участвали кумани и власи. Към тях се бил присъединил и солунския владетел. По време на обсадата българската войска действала откъм сушата, а никейската флота откъм морския бряг. Военните сили на съюзниците се оказали недостатъчни, а и защитата на Цариград била добре организирана. При това в началото на 1236 г морейския владетел се притекал с флотата си на помощ на латинците. След настъпването на зимните студове Иван Асен II и Йоан Ватаци се оттеглили. Неуспешната обсада на Цариград до известна степен охладила отношенията между двамата съюзници.
Сложната политическа обстановка през 40-те години на XIII век наложила промяна и в политическата ориентация на българската държава. Българският цар предпочитал да урежда отношенията с другите държави по- скоро по дипломатически път, отколкото със силата на оръжието. Съюзът с Никея противопоставил България на католическите страни, начело с папата, който се опитал да настрои Унгария против България. Същевременно надвисналата опасност от татарски нашествия принуждавала Иван Асен II да търси подкрепа от страна на Унгария. Не било изгодни за България и непосредственото съседство с Никея, която твърде много разширила владенията си в Източна Тракия. Иван Асен II разбирал, че залязващата Латинската империя представлява за него по- малка опасност от силната Никейска империя.
През март 1237 г починал латинският император и за Иван Асен II отново се разкрила възможност да установи влиянието си в Цариград. Затова той решил да прекрати съюза с Никея и да сключи мирен договор с латинците. Във връзка с това свое решение българският владетел започнал да търси начин да раздели дъщеря си от съпруга й Теодор Ласкарис и да скъса с Никея. Той съобщил на Йоан Ватаци, че се намира близо до Одрин, и го помолил да изпрати дъщеря му за да се видят. Иван Асен II прибрал дъщеря си и се върнал в Търново. Така съюзът престанал да съществува и била подготвена почва за мирни преговори с Латинската империя.
През същата 1237 г Иван Асен II отправил писмо до папата, засвидетелствал му своята преданост и го помолил да изпрати пратеници, за да преговарят. Папата му обещал пълно опрощаване, ако окаже помощ на застрашената от никейците Латинската империя. Притисната от никейци и от кумани, които разграбвали областта около Одрин, побързали да сключат съюз с Иван Асен II, привличайки и куманите, които се настанили по техните граници не без съгласието на българския цар. Сключеният съюз бил насочен срещу Никея. Военните действия започнали с обсадата на Цурулум- главната военна база на Никея в Източна Тракия. Обсадена от латински отреди, от кумани и от българска войска, крепостта едва се държала. Едно неочаквано събитие обаче предотвратило падането на крепостта. От Търново се получила вест, че са починали Царицата, едно от децата на царя и патриархът. Смятайки това нещастие за “божие наказание”Иван Асен II изгорил обсадните машини и се оттеглил с войската си. Непосредствено след това той се обърнал с молба към Йоан Ватаци да възобновят предишния съюз. Предложението му било прието. Елена се върнала в Никея и мирът бил възстановен.
Причината за подновяването на съюза едва ли се е криела само в страха на българския цар от “гнева божи”. Иван Асен II се отказал от съюза с латинците главно поради това, че преговорите с папата не оправдали неговите надежди за възстановяване на българското влияние в Цариград. Разслабен бил междувременно и съюзът с Унгария след неочакваната смърт на българската царица Ана- Мария, дъщеря на унгарския крал Андрей II.
Към края на 1237 г Иван Асен II се оженил за Ирина, по- малката дъщеря на епирския владетел Теодор Комнин. След 1230 г той пребивавал в търновския дворец заедно със семейството си като пленник и отначало се ползвал с благоразположението на царя. По- късно обаче, уличен в заговор, бил ослепен по заповед на българския владетел. Честолюбивият Теодор Комнин се възползвал от благоприятните за него обстоятелства и с подкрепата на своя зет успял да изгони брат си Мануил и да възстанови властта си в Солун. Тъй като не бил в състояние да управлява поради слепотата си, той поверил властта на своя син. Съперничеството между Солун и Никея отново пламнало, а Иван Асен II се стремял да поддържа приятелски връзки и с двете страни.
Възстановяването на съюза с Никея отново предизвикало реакция от страна на папата, който още в началото на 1238 г отправил две послания до до унгарския крал Бела IV, в които настойчиво го убеждавал да вземе участие в подготвяния кръстоносен поход срещу българите. Унгарския крал обаче поставил редица условия като на първо място поискал съюз с Латинската империя срещу българите. В Цариград обаче предпочели да поддържат мир с българската държава. Бела IV се отказал да участва в кръстоносния поход. Походът обаче вече не бил насочен срещу България, а кръстоносните войски само трябвало да минат през нея. Иван Асен II се съгласил да им даде свободен пропуск.
През последните години от управлението си Иван Асен II се стараел да поддържа мир със съседите си. Настъпилите събития го принуждавали да лавира между засилващата се никейска държава и залязващата, но все още подкрепяна от западните си католически съюзници Латинската империя. За папата Иван Асен II си останал схизматик и подобно на Йоан Ватаци бил смятан за отявлен противник на католическия свят.
Малко преди смъртта си Иван Асен II отблъснал едно татарско нападение. През същата година 1241 той завършил земния си път.
През последните години в дейността на Иван Асен II се очертали две главни насоки: засилване на централната власт и създаване на по- благоприятни условия за търговски обмен и изобщо за стопански живот в страната. Обширната българска държава граничела с три морета. В нейните предели живеели не само българи, но и други народности. В територията й влезли и земите, които по- рано се намирали под властта на отцепили се боляри, като деспот Слав, Стрез и др. Иван Асен II взел мерки да ограничи феодалния сепаратизъм. С малки прекъсвания в България настанал продължителен мир, който дал възможност на населението да си отдъхне и допринесъл за всестранното издигане на държавата. Подобрените отношения с латинците и разширяването на територията довели до засилване на стопанските връзки със Западна Европа. Иван Асен II е първият български владетел, който е сякъл монети. Характерна черта в политиката на Иван Асен II била и неговата търпимост към еретиците, които се ползвали с известна свобода. При управлението на Иван Асен II българската държава достигнала върха на своето могъщество. Използвайки противоречивите интереси на съседите си, българският владетел още през първите години на своето управление закрепил външното и вътрешното положение на страната. Миролюбив по нрав, той проявил голям политически такт и далновидност. Клокотнишката победа остава една от величавите и светли страници в българската политическа история. С хуманното си отношение към пленниците и към покореното население в новоприсъединените земи Иван Асен II успял да създаде вътрешно единство в обширната българска държава. С обявяването на търновската църква за независима и с възстановяването на Българската патриаршия България получила международно признание. Този акт издигнал престижа не само на държавата, но и на нейния владетел, когото величаели като могъщ цар не само византийските, но и западноевропейските средновековни автори. Българската държава станала първостепенен фактор в международния живот на Източна Европа.
Тема 6
Последици от управлението на цар Борил.
Цар Иван Асен II.
Отношенията му с Унгария, Епир,Никея и Латинската империя.
Териториално разширение на българската държава и превръщането й в първа сила на Балканския полуостров.
Скъсване на унията с Римската църква.
Българо- никейски съюз.
Възстановяване на българската патриаршия
Вътрешна политика на Иван Асен II.
Стопанско развитие и разцвет на феодалните отношения през първата половина на XIII век.
Административна уредба и културен подем