sweetyyy92
12-07-2008, 14:01
Моля ви ако някой може да ми помогне.. трябва ми една от тези три теми
1.За Донкихотовщината (есе)
2.Лудостта-криво огледано на нормалността (есе)
3.Човекът-венец на всички живи твари или квинтесенцията на праха (есе)
Трябват ми спешно.. плс хелп ;(((
*Липсва описателно заглавие!
Точка 7 от Правила на форума (http://www.teenproblem.net/f/pravila.html).
Редакция на MakeMeLaugh
Първата:
Лудостта на един живот или Дон Кихот и нашето съвремие. Есе
Автор: Мирослав Благовестов Маринов
Прочетена: 969 пъти
Тя започна. Тя е толкова ужасна. Тя сее смърт. Презирана е от всеки. Никой не я желае. Въпреки всичко тя съществува. Всеки се бори срещу нея, отрича я, отвращава се от нея. Въпреки всичко, тя съществува. Тя е като коварна болест, започне ли няма лекари за нея. Единственото лекарство е времето. Времето, с което никой не разполага. Тя носи нещастие. Въпреки всичко, тя съществува. Това е войната.
Това си мислеше той. Той се разхождаше и мислеше. Той бе убеден в своите мисли. Той не искаше насилия и войни. Той помагаше на слабите. Бореше се срещу злото. Той бе роден за това. Но идеите му не намираха привърженици. Той се бореше за идеите си както чрез дела, така и чрез думи. Но той бе навсякъде унижаван, бит, навсякъде чуваше все едно и също изречение: „Ти си луд!“ Въпреки всичко, той се бореше. Той отстояваше своите идеи.
Но тогава се случи най-ужасното. Той стана свидетел на войната. Той бе въвлечен във войната. Не по собствено желание, а защото пречеше на някой. Но въпреки всичко, той не бе убивал, дори не бе докосвал оръжието си. Той не желаеше да убива и никой не бе в състояние да го накара. Той бе роб на идеите си.
И тогава се случи нещастието. Те го накараха, не, не те го принудиха да убива. Но той се противопостави. Той отново изложи своите възгледи и отново чу най-омразното му изречение: „Ти си луд!“ Тогава той не издържа и премина линията, крещейки неистово: „Спрете войната! Тя ви причинява болка!“ Тази линия разделяше двата лагера – на едните и другите хора. За него нямаше противници, добри и лоши, всички бяха хора. Изведнъж той усети болка, но той продължи да върви, докъдето можеше. После той се строполи. Някой бе стрелял по него.
Тогава той я видя. Не, не войната или смъртта, а момичето, което харесваше. Искаше да му помогне, но нямаше смисъл, той умираше.
- Какво правиш? – попита го тя.
- Робувам на идеите си.
- Но защо? Нима е необходимо всичко това?
- Когато има толкова скръб на Земята – да. Човек не е щастлив по време на война и аз искам да я премахна.
- Но Вие няма да успеете. Вие сте сам.
Тя започна да му говори на Вие, защото се смяташе за толкова нищожна пред този велик човек.
- Не аз не съм сам. – продължи разговора той. – Много хора ме подкрепят, но те са страхливци. Те не могат да се опълчат срещу толкова голямо нещо като войната.
- Но Вие не можахте да оцелеете. Тази действителност бе твърде жестока за Вас. Те Ви убиха.
- Права сте, но въпреки всичко, аз съм им необходим. Те изпитват нужда от мен. Те ме мразят, унижават ме, отнасят се лошо с мен, но имат нужда от мен. Те не го знаят и затова аз не мога да оцелея. Когато го осъзнаят, всичко ще е наред, но засега не е. Аз не съм им необходим и затова ще си отида.
За миг настъпи тишина. Това беше мигът, в който тя разбра колко прав бе той. Един миг, в който тя проумя смисъла на неговия живот. Тя разбра, че той не бе живял напразно, че не той бе лудият, а те, че той умираше в името на всички. Той бе велик!
- Аз никога не научих Вашето име. – каза му тя. – Никога не сте ми го казвали.
- Аз бях Дон Кихот!
И той умря.
Втората:
Лудостта да бъдеш различен Eсе
Делян Николов
Още от древни времена хората са ценели мнението на мнозинството. Откакто човек е имал някаква форма на социалин живот. И когато обществото усети някого с възгледи, различни от техните се възмущава. Можем да си припомним от часовете по история или от обща култура, как през средновековието хората с различно мислене били осъждани и преследвани. Църквата е смятала всички, които не беле съгласни с нейните догми за еретици, вещици и т.н.
Днес нещата стоят по друг начин. С някои неща трябва да се съобразяваме, защото са въпрос на елементарно възпитание и обноски. Но извън това хората не могат да не бъдат различни.Всеки един човек е по своему различен. Няма абсолютно еднакви хора. Те могат да си приличат външно, но не и по характер. За да има поне двама напълно еднакви души, те трябва да са близнаци и да са по едно и също време, на едно и също място, защото характерът се развива и формира от изминалия опит и чувства. Звучи смехотворно и невъзможно.
Все пак лудост ли е да бъдеш различен? Ако някой ме смята за различен и аз него също, то кой е луд? Аз или той? А може би и двамате сме такива. Или просто никой не е луд.
Не е правилно заобикалящият ни свят да бъде толкова осъдителен и критичен. Когато това статукво дотегне на голяма група хора се появяват отделни общества, групи, ордени, секти. Ако ситуацията не беше такава,нямаше да е толкова сложен светът.
В случая с Дон Кихот това също важи. Защо обществото го отхварля и смята за луд? Човекът, вече не млад, иска да разнообрази живота си. Като се замислим, няма нищо специално и вълнуващо в това да бъдеш дребен идалго. А Дон Кихот не е разбойник, а, както разбираме от произведението, изключително интелигентен и добродушен човек със свое виждане и философия за живота. Съселяните му обвиняват рицарските романи, които той е изчел за неговата т.нар. лудост. Първо, ако имаш лубим жанр книги, да четеш книги и да се вдъхновявяш от тях, то аз също съм луд. Всеки човек е луд. Дори изключително мъдрите хора. Дон Кихот е различен. Опитва се да промени света към по-добро. Това за мен не е лудост. Героят залязва само заради упоритостта и плоскоумието на заобикалящите го хора и точно това е печалното в романа.
Лудостта сама по себе си е трудно за определяне понятие. Освен това, между лудостта и гениалността границата е съвсем тънка. Всеки гений е малко луд. Хората не бива да допускат да се провалят мечтите и амбициите им, заради хора, които със своята завист и инат ги притискат. Ще завърша есето с мисълта на един такъв гений.
“Вселената и човешката глупост са безкрайни, за първото не съм сигурен.” Алберт Айнщайн