View Full Version : Няколко ЛИС-а и 1 есе
1.ЛИС-Темата за привидността в трагедията "Хамлет"
2.ЛИС-"Лудостта на Дон Кихот"
3.ЛИС-Тартюф-класически образ на лицемерието
4.ЛИС-Тартюф-изобличение на лицемерието
5.Маската-необходима ли ни е тя? ЕСЕ
моля за помощ до утре много е спешно :( благодаря предварително :-)
Втората:
Лудостта на Дон Кихот
(план-тезис)
1.увод-Дон Кихот е главният герой в едноименното произведение на Сервантес. Идалгото е описан като голям почитател на рицарските романи. От тях идва неговата лудост. Дон Кихот преценява света по свой начин. От приключенията на рицарите от романите, впечатлен, той решава да се превърне в славен и прочут рицар в името на своята голяма любов Дулсинея дел Тобосо. Пристрастяването му се превръща в обезумяване, което може да бъде наречено истинска лудост, защото всъщност героят тръгва да осъществява прочетеното от него в романите. Но всъщност написаното в тях е измислица. Лудостта на Дон Кихот е и разумна, защото идеалите на този човек са длагородни. Той се бори срещу несправедливостта, освобождава онеправданите и защитава обидените.
2.Изложение-Но заедно със своя разум Дон Кихот е един напълно побъркан човек.
3.1 рицарските романи
Рицарските романи са главната причина за лудостта на идалгото. Той е толкова силно впечатлен от приключенията на славните рицари от миналото, че решава и той да се прослави, та един ден целия свят да го споменава и уважава. Героята напълно обезумява. Той слага рицарските си одежди и тръгва на път. Рицарските романи напълно размътват мозъка му, така че Дон Кихот, винаги когато някой спомене за рицарството, започва да гледа на света по свой собствен начин. В действителност героят е много добйр и благороден човек, но очакванията му се разминават с действителността. Той си създава един въображаем свят, в който да се справя със злото и да помага на хората , които нуждаещи се от неговата помощ. Това объркване е истинска лудост, но в нея има разум. Целите на Дон Кихот са добри, той се стреми да избави света от всяко зло, а не да му стори зло.
3.2.постъпките на дон Кехана
Дон Кихот тръгва с цел да се бори с великани, да извършва славни постъпки в името на своята Дулсинея. Заговори ли му обаче някой за рицари идалгото напълно полудява. Той започва да вижда в овцете-армии, в проституките-почтени дами, във вятърните мелници-тълпа великани. Но наред с тези луди преценки идалгото освобождава каторжници, защото според него никой няма право да води хора насила там, където те не искат. Още веднъж Дон Кихот доказва своята добра душа и човеколюбие. Въпреки че е напълно обезумял, в някои моменти той мисли трезво и извършва своите постъпки винаги в името на доброто. Тук откривами още едно доказателство, че в лудостта му има малко разум.
3.3.образът на Дон Кихот като странстващ рицар
Външният вид на идалгото е основно доказателство, че той е полудял. На главата си той слага леген,вместо шлем;поради липса на зъбрало си прави свое от картон. Никой нормален човек не би излязъл в такъв вид на улицата. . Вместо охранениея кон на рицаря от романите, идалгото язди своята кранта Росинант, който е много хърбав. По това време в Испания рицарите се срещат само по страниците на романите. Странстващото рицарство е отминало отдавна. Дон Кихот се превръща в странстващ рицар в своя измислен свят. Той го прави, защото иска да помага на хората. Разсъждава трезво, че по света има много зло. В още един момент се наблюдава лудостта на бъдещия странстващ рицар. Той мисли, че сам може да се справи с всяко зло по света. Мисли, че съществуват великани и още странстващи рицари, с които да води дуели за честта на своята дама. Идалгото доказва ,че добратата и справедливастта стоят над всичко.
2.4.разумът в лудостта на Дон Кихот
Дон Кихот е един изключително умен и добър човек. Той мисли, чувства като всеки друг. Разумът на съсухрения идалго се проявява на моменти. Веднъж той взема хановете за великани, а друг път-за ханове, каквито в действителност са. Веднъж говори безмислици, а в следващия момент изказва мъдри думи. Дон Кихот е странна смесица от разум и безумие, от мъдрост и лудост. Действията на идалгото са чисти, безкористни, морално съвършени. Но той е човек, който винаги иска добро и почти винаги, без да иска, създава зло.
3.Заключение-Дон Кихот е най-съвършеното въплъщение на трагичния комизъм, познато от световната литература през цялото й развитие. С многобройните си постъпки той извършва много глупави, но и много разумни неща. Въпреки че е луд, той се бори за честта на човека и своята любов в името на добротата и честността.
И това пак по втората:
Кой си ти Дон Кихоте?? Досега бях чувала,че си един безумец,един луд,който се бори с вятърните мелници,но след като открих тайната ти,разбрах,че лудите сме ние,днешните човеци!!Защо ли?защото за нас вече няма нищо ценно ,нищо свято ,живеем в един безумен свят,дори и не мечтаем,за да ни осени мъдростта!
Може би трябва по-често да се обръщаме към теб,за да открием\"мъдрият безумец\",който винаги е отстоявал достойнството и човвешката гордост и който е останал докрай верен на съвършенния идеал за красота и добро!
Разгръщайки страниците на романа\"Дон Кихот\" откриваме,че човекът не е адекватната мяра на епохата.Той е нейното \"безумно\" изключение.Човекът е анахронизъм,а хумаността-лудост.Затова трагично самотен и излишен се чувства Дон Кихот ,затова се отправя към миналото,към мъдрия и безумно красив свят на приказката.Алонсо Кихана полудява,за да се роди един друг и напълно различен човек-рицарят Дон Кихот,решен да побеждава в битки със страшни великани и магьосници в името на един прекрасен и възвишен кодекс на душата.
В началото на романа Дон Алонсо по нищо не се отличава от хилядите испански благородници ,представители на обеднялата идалгия.Като всички тях и той се е примирил с действителността.Но идва дръзкият бунт на човешкото съзнание,който граничи с безумието.Безличният идалго се превръща в ярка индивидуалност.Особената сила на хуманното в съзнанието на героя е причина за неговото различие.Справедливост,кра сиви нравствени помисли и добри дела-това е целта на Дон Кихот и всичките му усилия са наасочени към нейното реализиране.Героят живее на условната граница между въображение и реалност,блян и действителност,лудост и разум.Той е смешният рицар на доброто,борещ се за справедливост в печална и грозна действителност.
Когато се замисля,откривам,че и ние не живеем във време много по-различно от епохата на дон кихот.И ние жадуваме за справедливост и хуманност ,но днес просто си нямаме един Дон Кихот ,който да ни води към изграждането на един справедлив и хуманен свят.И скоро няма да си имаме,защото липсват мъдрите безумци,дръзнали да отстояват идеалите си .На думи може би ги има,но на дела......??
А умният и благороден Дон КИхот високо цени човвешката свобода.За него човек е роден да бъде свободен и никой няма правото да му отнеме това щастие.
тръгнал да търси обетованата земя на човешкото добро ,Дон КИхот в края на живота си отново се оказал сред света назлото.Но героят никога не се отказва в битката за човешкото у човека,въпреки че не скрива разочарованието си от срещата с грозното в действителността.Това е всъщност безумната дързост -Да бъдеш мъдър,когато си загубил в битката за щастие!!
По третата:
Tартюф
Лицемерие и лековерие
“Тартюф” е шедьовър, който е запечатал не просто състоянието на умовете на своето съвремие, а нещо значително повече – същностните черти на самата човешка природа”, така се изразява Жорж Бордонов в критическия си материал за комедията на Жан Батист Поклен-Молиер – “Тартюф”. В произведението си, авторът, подчинявайки се на нормативната естетика на класицистичното изкуство, разкрива категориите лицемерие и лековерие. Взаимно обвързани, те вървят неизменно и могат да донесат непоправими беди на личността и на обществения живот.Затова комедиографът се наема с художествената задача да изобличи двете порочни сили,, опирайки се на образи от своята действителност.
Комедията представлява осмислена картина срещу лицемерната набожност, религията и глупостта на своето време. В нея е разкрита философията на двуличието и особено опасното и въздействие върху лековерните и наивни хора, чиято ценностна система е твърде нестабилна и неспособна да и се противопостави. Творбата на Молиер намира най-жизнения прототип на своята епоха в образа на главния герой – Тартюф, въплащаващ двойнствения лик на неискрения фалшив морал на времето и обществените нрави.
Всеки от персонажите в Молиеровата творба въплащава определена етична категория. В лицата на госпожа Пернел и Оргон авторът представя носителите на религиозния фанатизъм, породен от догмата. Главният герой Тартюф е не само живо лице, характеризиращо един от основните недъзи на епохата, но и дълбоко социално явление. Превърнал се в синоним на човешкото двуличие, героят е мним набожник, похотливец и съвършен измамник. Така чрез поведението си, той се превръща в основния виновник за конфликтите в семейството на Оргон. Користното отношение на лицемера към слабостта на верующите, използването на религиозните заблуждения на Пернел и Оргон е разобличено от здравия разум на Дорина и Клеант, от чистото чувство на Валер и Мариана, от пламеннатаоткровеност на Дамис и от умната Елмира. Началото на комедийния конфликт набелязва различната позиция на участниците в него. Разделени на два лагера, от една страна госпожа Пернел и синът и, а от друга – останалите членове на семейството, те изграждат в словесния двубой основната характеристика на Тартюф. Оригиналният сценичен похват на писателя – да изведе Тартюф едва в трето действие, цели явно да освети пространно и задълбочено неговата същност и да създаде определена нагласа за правилното и възприемане от зрителите. Така на прекомерните хвалби на госпожа Пернел за Тартюф се противопоставят изводите на Дорина от наглото поведение на натрапения гост в дома на Оргон:
Как тоя, що дойде изпаднал, гол и бос,
във твоя собствен дом високо вири нос
и стига веч до там във своята забрава,
че съди и кори и господар ти става.
По този начин авторът частица по частица сглобява основните моменти от характера на набожника. Предупреждението, което се съдържа в думите на Дорина, звучи като предизвикателство да бъде изобличен докрай двуличника, който се стреми само към лична облага:
За вас е той светец, но вярвайте ми вие,
безбожен лицемер под маската се крие.
В мрежите на измамника, скрит под маската на добродетелен човек, трайно се е заплел Оргон. Заслепен от Тартюф, по думите на Дорина, “откак дружи със тоя мях надут, нещастния човек е станал просто луд.” За него гостът му се е превърнал в изповедник и съветник, по-значим от близките му. Той олицетворява типичните черти на френския богаташ от тази епоха, който не е нито глупав, нито лош, но е доста лабилен и лековерен. Тези слабости, но не порочности в характера му го правят достъпна жертва за лицемерния набожник. Наглото му измамничество и мошеничество са немислими без наличието на наивност и заслепение. Тартюф е невъзможен без Оргон. Молиер на практика осъжда чрез произведението си не само на типове като Тартюф, които лекомислено лижат и заблуждават, но и поведението на тези, които са се оставили да бъдат подведени.
Лековерност откриваме и в реакциите на госпожа Пернел, насочена срещу всички, които застават срещу двуличника. Те отдавна са доловили фалшав проповедите му, обругаващи Божието слово. Пернел се противопоставя на близките си , защото е твърдо убедена в религиозното чувство и чест на новодошлия и не може да се примири с отношението на неприрязън към неговата благочестива личност. Тя и Оргон през мътните очила на религиозния догматизъм виждат у лицемера само привидните му качества на християнски моралист: смирен, изпълнен с любов към ближния, безкористен, целомъдрен и милосърден. Разбира се той подвежда лековерните, като изтъква на показ своите “добродетели” и постъпки с най-възвишени религиозни подбуди.
Това обаче не може да подведе Дорина. На мазните и гладки думи за целомъдрие, тя отговаря безцеремонно и саркастично, поставяйки на място похотливия мошеник. Непримирим изобличител на безочието на нахалния двуличник е Клеант. Като неподкупен и непримирим съдник, той е първият, който напада заблудения Оргон.
Ролята на набожния лицемер е добре обмислена и блестящо изиграна, щом така умело постига набелязаната си цел. Прибран в дома на заможния, но наивен Оргон. Тартюф е значително улеснен от него, за да може да реализира това, към което в действителност се стреми, скрит под маската на добродетелта. Философията му на лицемер става напълно ясна в начина, по който говори на Елмира(в пета сцена на четвърто действие). Убеден в безпогрешната си формула как да мами лековерните, Тартюф е съвсем безцеремонен по отношение на реакцията на Оргон: “аз тоя харен мъж го водя за носа.” Читателят вече се е убедил в това как нахалния измамник може да обърне всяка ситуация в своя изгода и да излезе чист от явния си грях. Обвинението на Дамис той дори не отрича, напротив, върху него изгражда самоовинението си, укорите към самия себе си и влага толкова жар във всичко това, че в крайна сметка невинният Дамис е изгонен от бащния си дом, лишен от наследство. Така, в блестящо изиграната роля на оклеветен, лицемерът приближава своята цел – да заграби имота и богатството на Оргон.
След явното му разобличаване обаче Тартюф нито се примирява, нито се оттегля от набелязаната си цел. Напротив, става още по-нагъл и настъпателен, защото държи в ръцете си всичко, което му е поверил Оргон. Лицемерния злодей не само се възползва от наивната доверчивост, за да живее в чужд дом, обграден с внимание и грижи, но и стига дотам, че без сянка на угризение се готви да изхвърли цялото семейство на Оргон от къщата, а самия него да предаде на властта.
В образа на Тартюф Молиер е пресъздал типа на един особено опасен за обществото коварен измамник, чието изобличение съвсем не е лесно. В края на пиесата, когато Тартюф е най-сетне със свалена маска, става ясно, че двуличието у него е всъщност дълбоко заложено, че то е истинската му страна – не маска, а същност, втора природа!
Петата:
Маската.
Необходима ли ни е тя?
„Обществото е бал с маски,където всеки крие истинската си същност и я разкрива като се крие.” – Палф Уолдо Емерсън
Маската е нещо, до което всеки човек прибягва понякога, дори и да не го прави съзнателно.
В някои моменти ни е необходима, но не бива тя да се различава от истинската ни същност, защото както е казъл Натанаил Хаутърн: ”Нито един човек за каквото и да е продължително време,не може да е с едно лице за себе си друго пред околните без накрая да се обърка кой образ е истинския.”. Поставянето на маска рано или късно води до объркване. По този начин не само, че ще разкрием същността си, но и ще сринем репутацията си, ще паднем в очите на хората.
Маската ни е необходима дотолкова, доколкото не да променим образа си напълно, а може би да заличим нещо вече преживяно. Да пропуснем лошите моменти. Да не разбират другите какво се е случило с нас, може би защото някои хора мислят че това е слабост и не искат да изпадат повече в такива ситуации, тъй като е възможно някой да се възползва от тях или да ги злепостави.
Маска ни е необходима и в случаи, когато трябва да подтиснем емоциите си, да не показваме пред останалите душевното си състояние. За това, особено при бизнес комуникациите, е изключително важно да умеем да поставяме такава маска.
За други пък, тя е необходима при създаване на нови приятелства. Мислим си, че като се показваме в друга светлина ще се харесаме, но по този начин създаваме грешно впечатление у другите за нас. В такива случаи маска не ни трябва и не бива да се използва, защото приятелите са тези хора, които ни приемат такива, каквито сме. И ако искаме да имаме истински приятели, които да ни разбират и подкрепят, то трябва да ги оставим да опознаят същността ни, а не някоя фалшива маска.
Съществуват и хора, които съвсем съзнателно и дори нарочно прибягват до това средство. Това са лицемерните и подли хора, които се стремят да се възползват от другите. Представяйки се за приятели, те оставят впечатлението за един идеален образ (а всеки човек би трябвало да знае, че идеален образ не съществува) който всеки търси. Но както се случва и в едно от произведенията на известния за епохата на Класицизма Жан-Батист Молиер – „Тартюф” накрая нищо не остава скрито. Рано или късно маската пада и тогава колкото и да съжаляваме няма начин да върнем времето назад.
Всеки от нас понякога слага своята маска: когато се чувства несигурен, обиден или наранен, в случаи, когато наистина му е нужна. През останалото време трябва да сме искрени и открити,а не лицемерни и подли.
благодаря много много многооооо спасяваш ми живота :-) :-) :-)
:oops: хехехе няма проблем :) радвам се че помогнах :grin:
а другия ЛИС за Хамлет :oops: :oops:
marrii4eto
01-03-2009, 09:18
трябва ми спешно тези 3 теми :1. Синовният дълг и човеколюбието в трагедията "Хамлет"
2.Лицемерието и пагобните последствия на доверчивостта в комедията "Тартюф"
3.Кои са тартюфовците днес? (есе)
трябва ми спешно тези 3 теми :1. Синовният дълг и човеколюбието в трагедията "Хамлет"
2.Лицемерието и пагобните последствия на доверчивостта в комедията "Тартюф"
3.Кои са тартюфовците днес? (есе)
Виж във темата "АКО ВИ ТРЯБВА НЯКОЯ ТЕМА ПИШЕТЕ ТУК" :) :) :)
marrii4eto
01-03-2009, 13:08
МЕРСИ МНОГО :-) ма ми трябва нещо по-обширно защото тези теми са ми за класното и трябва да е по-обширно.. :(
МЕРСИ МНОГО :-) ма ми трябва нещо по-обширно защото тези теми са ми за класното и трябва да е по-обширно.. :(
ами за лицемерието мисля че като слееш тези теми които съм ти дала ще се получи...
antonov92
01-07-2009, 19:23
трябва ми есе на тема : Ако някой ден срещна Тартюф ! моля помогнете ми !!! pls Трябва ми за утре спешно!!!!
:booooomb: :booooomb:
Milleniumm
01-18-2011, 14:52
Може ли да ми помогнете да направя интерпретативно съчинение варху Дон Кихот на тема въплащение на най-възвишените човешки помисли!!!???
Предварително ви благодаря!!!!!!!!