PDA

View Full Version : Моля ви за ЛИС и Сравнение



t1n4e7o
12-07-2008, 17:28
Моля да ми помогнете с няколко теми по литература за 10 клас, понеже търсих и неможах данамеря нищо свястно.. :(
1.Сравнителна характеристика
-Безсмъртната гротескова двойка Дон Кихот и Санчо Панса
-Дон Кихот и Хамлет - Действеното и мисловното у човека

2.ЕСЕ
-Целият свят е театър -в него всички са актьори - Шекспир
-Лъжливото лице ще скрие всичко, което е замислило коварното сърце

Tedi4ka
12-07-2008, 20:36
Хамлет - Трагизмът на ренесансовата личност

Западноевропейският ренесанс бележи в своето развитие два периода - първия - период на светли надежди, на раждане и утвърждаване на хуманистичния идеал,
на вяра в човека и неговите качества и възможности да преобрази и хармонизира света, и втория, наречен сполучливо "криза на хуманизма", характеризиращ се
с разочарование и обезверяване на светлите умове, с липсата на перспектива за установяване на ред, хармония и висока нравственост.
Плод на тази песимистична епоха е трагедията на Шекспир "Хамлет".
Трагизмът на на главния герой - датския принц Хамлет, се поражда най-вече от жестокия сблъсък м/у ренесансовия идеал, чиито носител е той, и реалната
действителност, в която попада при завръщането си в Дания, в родния Елсинор. Външен израз на този конфликт е мотивът за лудостта, реализиран в
произведението чрез образите на самия Хамлет, а и на неговата любима Офелия.
Повод за завръщането на престолонаследника е смъртта на баща му и невероятно бързата женитба на майка му - овдовялата кралица. за неговия роден чичо -двор. След срещата и
разговора си с духа на стария крал, при който се изясняват причините, участниците и се очертават последствията от мерзкото убийство, извършено от настоящия
крал.
За ренесансовата личност човешкия живот е с особено висока цена и никой смъртен няма право да го отнема. Още повече - когато става дума за живота на
личност, олицетворение на ренесансовия идеал, какъвто за Хамлет е неговия баща. Точно него има предвид героят в монолога си за човека във II действие,
III сцена.
"Какво дивно създание е човекът! Колко благороден в разума си! Как безграничен по способности! По форма и движения - колко ясен и възхитителен!
Колко подобен в делата си на ангел! Колко подобен в понятията си на бог! Красотата на света! Идеал на всичко живо!"
Израз на разочарованието от доскоро издиганата в култ човешка личност е обобщението на героя, че всичко това за него е "квинтесенция на праха", че
"друг такъв" едва ли вече ще срещне в живота си.
Трагичното разочарование на принца, произтичащо от предателството на приятелите от детството Розенкранц и Гилденстерн прераства в страдание от
поведението на неговата майка. Гертруда като че ли е забравила наскоро починалия си силно любящ съпруг. Тя е точно на мястото си в своя Елсинор -
свят на лиемерие братоубийство и пошлост, свят тъмница. В този свят непрекъснато търсят забавления и устройват шумни пирове, сякаш опитвайки се да потънат
в забрава, да заглушат гласа на съвестта, връщащ ги към истината.
Хамлет е безкрайно разочарован от своята майка. Отношението му към нея на моменти граничи с жестокост, но както сам казва героят - той е "от любов жесток".
С упреците си към Гертруда синът й като че ли опитва да накара нейната съвест да се разбунтува, да я поттикне към покаяние, за да се спаси от срама и от греха
на прелюбодеянието. Такава е целта на думите му особено в сцената с портретите.
Шанс за възвръщане към достойното човешко съществуване героят дава и на останалите герои - на Полонии чрез иронията и сарказма си към неговото
хамелеонство в прочутия диалог за формата на облаците, и на Офелия, сочейки й пътя към манастира...
Противоречиво е отношението на главния герой към любимата девойка. За нея той, отпътувалият преди време от Елсинор обичан и очакван момък, единственият,
с когото тя се вижда в сънищата и в мечтите си, е идеал за нравственост и красота. Виждайки промяната, настъпила в него, неможейки да си обясни причините,
които са я породили, Офелия е лишена от възможността да стане другар и съмишленик на Хамлет. Огромната й любов към него, отблъсквана всячески от принца,
кръвта на баща й, Полоний, ролята, която самата принудително поема в двореца, довеждат девойката до лудост. Еднакво трагична е нейната съдба с на съдбата
на Хамлет. Дори - още повече. Защото, докато той има възможност да действа, докато той вече е наясно с истинското лице на обществото и на събитията, Офелия,
възпитана по принципите на средновековната нравственост в подчинение на родителите и на по-висшестоящите, не е в състояние да достигне сама до истината.
Нейното полудяване и смъртта й всъщност са потвърждение на идеята, че в света на порока и насилието чистите, невинни личности нямат място. По този начин
Шекспир като че ли "спасява" своята героиня от страстите на Елсинор. Маската на лудостта е спасение и за самия Хамлет, тя му позволява да действа безнаказано,
а и му осигурява така необходимото време за размисъл и за вземане на така важното за героя решение по повод отмъщението.
Отлагайки кървавото отмъщение, за което се е заклел пред духа на баща си, Хамлет сякаш дава шанс и на самия себе си да остане ренесансова личност,
независимо от условията, в които е попаднал.
Героят многократно има възможност да отмъсти със смъртта на убиеца на своя баща, краля на Дания. Но кървавото отмъщение може да бъде цел само за
средновековния човек, какъвто Хамлет не е. Той иска възмездие, а не смърт. Ето защо, преди да посегне към меча, принцът използва оръжието на словото, на
театралното изкуство, което нанася по-дълбоки рани и носи по-пълно удовлетворение. Забележителни са неговите монолози и особено прочутият
"Да бъдеш или не...", в който героят като че ли, разсъждавайки за ценността и смисъла на човешкия живот, за пореден път утвърждава ренесансовия принцип за
висшата ценност, каквато е живота.
По време на сценичното действие много от героите намират своя край. В последните сцени на V действие театралната сцена е осеяна с трупове -
Лаерт, Клавдий, Гертруда, самия Хамлет.
Според естетите смъртта на носителя на прекрасното, на идеала, е висш израз на трагичното. И въпреки че Шекспир се опитва да завърши своята трагедия с
известен оптимизъм чрез оцеляването на единствения докрай останал верен на Хамлет и на ренесансовия идеал персонаж - Хорацио, зрителят не може да се
освободи от състраданието към трагичната участ на един от най-прекрасните образи в световната литература - принц Хамлет - потопен в скръб, облечен винаги в
черно, чийто светъл ренесансов свят е жестоко разбит при трагичния си конфликт с гнилия свят ма средновековна Дания.

Tedi4ka
12-07-2008, 20:38
Хамлет - Трагизмът на ренесансовата личност

Западноевропейският ренесанс бележи в своето развитие два периода - първия - период на светли надежди, на раждане и утвърждаване на хуманистичния идеал,
на вяра в човека и неговите качества и възможности да преобрази и хармонизира света, и втория, наречен сполучливо \"криза на хуманизма\", характеризиращ се
с разочарование и обезверяване на светлите умове, с липсата на перспектива за установяване на ред, хармония и висока нравственост.
Плод на тази песимистична епоха е трагедията на Шекспир \"Хамлет\".
Трагизмът на на главния герой - датския принц Хамлет, се поражда най-вече от жестокия сблъсък м/у ренесансовия идеал, чиито носител е той, и реалната
действителност, в която попада при завръщането си в Дания, в родния Елсинор. Външен израз на този конфликт е мотивът за лудостта, реализиран в
произведението чрез образите на самия Хамлет, а и на неговата любима Офелия.
Повод за завръщането на престолонаследника е смъртта на баща му и невероятно бързата женитба на майка му - овдовялата кралица. за неговия роден чичо -
новия крал Клавдий. Този факт обърква принца, разочарова го, но неговият поглед прониква още по-дълбоко в живота на Елсинорския двор. След срещата и
разговора си с духа на стария крал, при който се изясняват причините, участниците и се очертават последствията от мерзкото убийство, извършено от настоящия
крал.
За ренесансовата личност човешкия живот е с особено висока цена и никой смъртен няма право да го отнема. Още повече - когато става дума за живота на
личност, олицетворение на ренесансовия идеал, какъвто за Хамлет е неговия баща. Точно него има предвид героят в монолога си за човека във II действие,
III сцена.
\"Какво дивно създание е човекът! Колко благороден в разума си! Как безграничен по способности! По форма и движения - колко ясен и възхитителен!
Колко подобен в делата си на ангел! Колко подобен в понятията си на бог! Красотата на света! Идеал на всичко живо!\"
Израз на разочарованието от доскоро издиганата в култ човешка личност е обобщението на героя, че всичко това за него е \"квинтесенция на праха\", че
\"друг такъв\" едва ли вече ще срещне в живота си.
Трагичното разочарование на принца, произтичащо от предателството на приятелите от детството Розенкранц и Гилденстерн прераства в страдание от
поведението на неговата майка. Гертруда като че ли е забравила наскоро починалия си силно любящ съпруг. Тя е точно на мястото си в своя Елсинор -
свят на лиемерие братоубийство и пошлост, свят тъмница. В този свят непрекъснато търсят забавления и устройват шумни пирове, сякаш опитвайки се да потънат
в забрава, да заглушат гласа на съвестта, връщащ ги към истината.
Хамлет е безкрайно разочарован от своята майка. Отношението му към нея на моменти граничи с жестокост, но както сам казва героят - той е \"от любов жесток\".
С упреците си към Гертруда синът й като че ли опитва да накара нейната съвест да се разбунтува, да я поттикне към покаяние, за да се спаси от срама и от греха
на прелюбодеянието. Такава е целта на думите му особено в сцената с портретите.
Шанс за възвръщане към достойното човешко съществуване героят дава и на останалите герои - на Полонии чрез иронията и сарказма си към неговото
хамелеонство в прочутия диалог за формата на облаците, и на Офелия, сочейки й пътя към манастира...
Противоречиво е отношението на главния герой към любимата девойка. За нея той, отпътувалият преди време от Елсинор обичан и очакван момък, единственият,
с когото тя се вижда в сънищата и в мечтите си, е идеал за нравственост и красота. Виждайки промяната, настъпила в него, неможейки да си обясни причините,
които са я породили, Офелия е лишена от възможността да стане другар и съмишленик на Хамлет. Огромната й любов към него, отблъсквана всячески от принца,
кръвта на баща й, Полоний, ролята, която самата принудително поема в двореца, довеждат девойката до лудост. Еднакво трагична е нейната съдба с на съдбата
на Хамлет. Дори - още повече. Защото, докато той има възможност да действа, докато той вече е наясно с истинското лице на обществото и на събитията, Офелия,
възпитана по принципите на средновековната нравственост в подчинение на родителите и на по-висшестоящите, не е в състояние да достигне сама до истината.
Нейното полудяване и смъртта й всъщност са потвърждение на идеята, че в света на порока и насилието чистите, невинни личности нямат място. По този начин
Шекспир като че ли \"спасява\" своята героиня от страстите на Елсинор. Маската на лудостта е спасение и за самия Хамлет, тя му позволява да действа безнаказано,
а и му осигурява така необходимото време за размисъл и за вземане на така важното за героя решение по повод отмъщението.
Отлагайки кървавото отмъщение, за което се е заклел пред духа на баща си, Хамлет сякаш дава шанс и на самия себе си да остане ренесансова личност,
независимо от условията, в които е попаднал.
Героят многократно има възможност да отмъсти със смъртта на убиеца на своя баща, краля на Дания. Но кървавото отмъщение може да бъде цел само за
средновековния човек, какъвто Хамлет не е. Той иска възмездие, а не смърт. Ето защо, преди да посегне към меча, принцът използва оръжието на словото, на
театралното изкуство, което нанася по-дълбоки рани и носи по-пълно удовлетворение. Забележителни са неговите монолози и особено прочутият
\"Да бъдеш или не...\", в който героят като че ли, разсъждавайки за ценността и смисъла на човешкия живот, за пореден път утвърждава ренесансовия принцип за
висшата ценност, каквато е живота.
По време на сценичното действие много от героите намират своя край. В последните сцени на V действие театралната сцена е осеяна с трупове -
Лаерт, Клавдий, Гертруда, самия Хамлет.
Според естетите смъртта на носителя на прекрасното, на идеала, е висш израз на трагичното. И въпреки че Шекспир се опитва да завърши своята трагедия с
известен оптимизъм чрез оцеляването на единствения докрай останал верен на Хамлет и на ренесансовия идеал персонаж - Хорацио, зрителят не може да се
освободи от състраданието към трагичната участ на един от най-прекрасните образи в световната литература - принц Хамлет - потопен в скръб, облечен винаги в
черно, чийто светъл ренесансов свят е жестоко разбит при трагичния си конфликт с гнилия свят ма средновековна Дания.

Tedi4ka
12-07-2008, 20:40
-Комедията “Тартюф” – изобличение на лицемерната набожност

Жан-Батист Молиер е най-великият комедиограф на ХVII век. И не само това на това столетие. В негово лице френската комедия бележи най-високи постижения.
Дълъг и сложен е пътят, който писателят извървява от първите си сценични работи до безсмъртните си комедийни творби.
С най-дълбоко обществено-философски смисъл е комедията му “Тартюф”. Тя е осмислена картина срещу лицемерната набожност, религия, егоизма и глупостта. В лицата на госпожа Парнел и на Оргон авторът представя носителите на религиозния фанатизъм, породен от догмата. Главният герой Тартюф е не само живо лице, характеризиращ един от основните недъзи на епохата, но и дълбоко социално явление. Користното отношение на лицемера към слабостта на верующите, използването на религиозните заблуждения на Парнел и Оргон е разобличено от здравия разум на Дорина и Клеант, от чистото чувство на Валер и Мариана, от пламенната откровеност на Дамис и от умната Елмира.
В първите две действия Молиер натрупва редица положения, които заинтригуват читателя и зрителя да очакват с нетърпение появата на Тартюф. Домът на Оргон където се разиграва действието е арена на семейни конфликти. Семейството е разделено на две воюващи групи –от една страна Тартюф, госпожа Парнел и нейния син, от друга – всички останали членове на семейството. По този начин авторът частица по частица сглобява основните моменти от характера на набожника.Така постепенно в сблъскването на мненията на отделните действащи лица, в борбата между лековерието на Оргон и острата предвидливост на Дорина изниква образът на лицемера, на измамника, на носителя на тъмните сили.
Образът на Оргоновата майка не е епизодичен, Тя обощава характерните черти на онази тълпа, която в момента на религиозна възбуда е готова на диви изстъпления. През цялото развитие на комедийното действие тя остава неизлечимо затъпяла и основен защитник на главния герой.
Оргон страда от особен вид болест, която можем да наречем религиозна маниакалност, изразена в сляпо преклонение пред Тартюф. Той олицетворява типичните черти на френския богаташ от тази епоха, който не е нито глупав, нито лош, но е доста лабилен и лековерен. Тези слабости, но не порочности в характера му го правят достъпна жертва на лицемерния набожник.
Наглото измамничество и мошеничество са немислими без наличието на наивност и заслепение. Татюф е невъзможен без Оргон.
Госпожа Парнел и нейният наивен син през мътните очила на религиозния догматизъм виждат у лицемера само привидните му качества на християнски моралист: смирен, изпълнен с любов към ближния, безкористен, целомъдрен и милосърден. Разбира се той подвежда лековерните, като изтъква на показ своите “добродетели” и постъпки с най-възвишени религиозни подбуди.
Това обаче не може да подведе Дорина – един човек от народа, който страда от несправедливата оценка на своя труд и глупостта на господаря си. Тя е жива и действаща в името на любовта към човека и освобождаването му от страха пред поквареното обществено мнение. Само геният на Молиер може да изправи лицемера срещу дързостната девойка. На мазните и гладки думи за целомъдрие Дорина, това дете на народа, отговаря безцеремонно и саркастично, като поставя на място похотливия мошеник.
Тартюф:
(като изважда от джоба си една кърпа)
Покрийте там гърдите си навред.
Неща от тоя род са страшни, извинете,
Те палят ни духа и раждат греховете.
Дорина:
Нима сте тъй горещ и невъздържан вий,
Та всяка плът за вас подобна сила крий?
Отде е ваший плам за мен е неизвестно,
Но аз не съм така, не се запалвам лесно
И гледала ви бих съблечен до пети,
Без голота ви плът сърце да ми сломи.
Езикът на момичето е по-жив, по-гъвкав, по-образен и почерпан от съкровищницата на народа. Здравият и усет за правда и остоумието и проличават в отговорите на въпросите на Оргон. Тя прави издевателска характеристика на Тартюф и го изобличава като лакомник, ленивец и социален паразит.
Своето презрение към малодушните Дорина показва члез една реплика, която изразява натрупаната през вековете народна и житейска философия.
“Безчувствена съм аз към оня, що дърдори
и що в тежък час покорно свежда взори”.
Непримирим изобличетил на безочието на нахалния двуличник е и Клеант. Като неподкупен и непримирим съдник, той е първият, който напада печално заблудения Оргон.
“Възможно ли е мъж така да ви омай,
че всичко в своя дом забравяте накрай!
Ивадихте го вий от бедност и неволя
И стигнахте дотам, че ……”
Клеант набира смелост да обвини пряко зет си за неговата слепота. В спора между двамата, братът на Елмира защитава свободата на мисълта, чувството за достойнство и вяра в истинския човек, добродетели, които липсват на лицемерния натрапник.
Тартюф ката е оплел със своето благочестие Оргон, че той отменя бащината си дума – обещанието да даде дъщеря си на Валер. Сега иска да омъжи Мариана за набожника. За да му угоди е готов да наложи волята си и да я принуди насила. Тук се намесва още един изобличител за разкриването на истинския лик на притворния нахалник. Това е невъздържаният Дамис, синът на Оргон. Той става неволен свидетел на неблагочестивите провокациии, с които Тартюф приканва към съпружеска изневяра Елмира. Напразни са усилията на обладания от справедлива ярост син да убеди баща си, че безскруполния подлец опозорява с “греховна страст” женската чест на съпругата му.
Когато Елмира с известна сдържана кокетностпредразполага натрапника към повече откровеност, той разкрива не само себе си, но и цялата философия на религията относно това що е грях.
“А злото става зло, когато нашуми;
осъжда ни света за туй, що стане знайно
а ний не вършим грях, кога грешиме тайно”.
В двете обяснения между Тартюф и съпругата на Оргон проличава образа на лицемерния набожник. Това, което за другите според него е греховно, сега вече за него не е греховно и той го оправдава с волята божия. С хитрости, с ласкателство, а където е и нужно и със заплахи, с интриги и подлости Тартюф оплита безоггледно в мрежите си само тези, които са изпаднали във властта на религиозните заблуди. Според него грях прави всеки, който подлага хората на съблазън и не прикрива греха си. Но не върши грях този, който греши тайно. По такъв начин Молиер сваля маската на лицемера и го подлага на поругание.
Неуспехът на открилия истината Дамис принуждава Елмира да осъществи изкусителния замисъл на Дорина за разобличаването на Тартюф. Невъздържаните крясъци на разярания Оргон срещу кандидат-прелюбодееца, когото с блага, набожна душа е приел в дома си показват окончателносот отрезвяване на благочестивия стопанин и безвъзвратното разобличаване на фолшиво благочестивия гост натрапник.
Тартюф е не само лицемер, развратник, той е изнудвач, крадец и бандит. Наистина не опипва чуждите джобове и не отваря с взлом хорските къщи, но си служи с по-изтънчено средство – измамата в името на небето.
В комедията “Тартюф” ярко изпъква майсторството на Молиер, с остротата на контрастните характери и дълбокото противоречие между думите и делата на главния герой. В творбата си комедиографът води борба не само срещу лицемерието и религията, но и срещу всякакъв догматизъм и фанатизъм под каквато и да е форма, борба за свобода на мисълта и на човешката личност.

Tedi4ka
12-07-2008, 20:42
-Лъжата и лицемерието – страни от обществения живот

В комедията „Тартюф” от молиер е засегнат един сериозен проблем на междуличностните отношения – проблемът за неочакваната, но логично следваща взаимна обвързаност между лицемерието и човешкото заслепение. Именно той става причина за възникването на множество конфликти, които често се оказват пагубни за хората. Пътят за неговото решаване не нито лек, нито кратък, зщото щом човек веднъж допусне да бъде заблуден, впоследствие много трудно може да прозре отново истината.
Героят на Молиер – Тартюф – е лицемерен набожник, измамник и похотливец. Той успява да се промъкне трайно в семейството на Оргон и до такава степен завладява ума му, че изцяло преобръща неговия вътрешен свят и начин на мислене. Набожният лицемер умело и безкомпромисно преследва целите си – благоденствие, пари, власт, имоти, като постепенно отнема здравия разум на един буден и иначе разсъдлив човек – заслепения Оргон. Целта на Молиер е не само да разкрие користните подбуди на двуличните хора, прикриващи се демонстративно зад набожност, стигаща до фанатизъм. Авторът се стреми да избави обществото от подобен тип персонажи, така че всички да прозрат истинската същност на лицемерния лъжец.
Има много пътища за постигането на благополучие в живота. Някои от тях са честни
други-не . Тартюф избира пътя на двуличието и лицемерието, за да прикрие истинските си намерения и стремежи. Той е от тези личности, за които двуличието не е маска, а тяхна същност. Измамникът се представя за човек, изключително набожен и примерен, който притежава дарбата да превръща изкусните си лъжи и заблуди във философия. Привидните черти на характера на Тартюф нпълно съответстват на представата на Оргон за порядъчност и добродетелност в съвременното му общество. Това е причината за дълбоката заблуда, в която героят изпада впоследствие.Той е толкова обсебен от лицемерието на своя псевдоприятел, че истината му изглежда лъжа, а измамата – реалност:
Да бе и ваш познат, той щеше да ви смае, да привлече и вас, да бъдете по-мек.
Човек, човек е той…хм! Ей какъв човек!
Наивността на Оргон надхвърля всички граници, когато той решава да направи Тартюф свой зет, след това му поверява опасни документи и накрая приписва на привидния богоугодник целия си имот и наследство. Оргон не познава мярка в доверието си към Тартюф и е готов яростно да спори с всеки, за да защити поредната, пусната в ход от Тартюф измама. В стремежа си да втълпи на семейството си непорочността и добротата на лицемера, Оргон дори разрешава на Тартюф да се вижда по-често с жена му Елвира, напук на всички твърдения за сладострастието и страстта, които е проявил към нея. Двуличникът се възползва от привилегиите, дадени му от стопанина на дома, като тайно се надсмива над глупостта и заслепението му, без които не би постигнал целите си:
Такъв е той, че аз го водя за носа. Когато бъдем с вас, той често ще ни сварва, но стигнал е до там, че вижда, а не вярва.
Чертите на Тартюф се разкриват не толкова от неговите действия, колкото от описанието им и от ефекта, който те произвеждат върху околните. Набожният лицемер не е от този тип персонажи, които имат вътрешни конфликти и угризения. Напротив в неговото поведение се наблюдава безкомпромистно желание да постигне целите си чрез демонстративно и уж стриктно спазване на религиозните канони и чрез привидна бедност, която да породи у наивните чувство за съжаление и готовност за помощ:
Не го ли разберат, грхът не става грях! Когато нашуми го съдят упорито. Човек не върши грях, ако грши прикрито.
Тартюф е лицемер по природа – това е неговата същност. Той не може да бъде друг, защото за него това е обичайният му начин на живот. Лицемерът може да изглежда отблускващ за семейството, но в очите на величаещия го Оргон той стои на недостижима висота и превъзхожда всички останали с блестящ разум и уместни доводи:
Известни радости небето смята грях, но ще се спогодим все някак и за тях... а мъдрият човек, ако е по-умен, би оправдал греха чрез чистата си цел.
Лицемерието и заслепението винаги вървят ръка за ръка, защото порокът не би могъл да съществува, ако няма почва, върху която да се прояви. Най-често негова жертва става този, който не е в състояние да погледне реално пред света и да преодолее заблудата си навреме. Точно върху тази взаимна връзка се гради основният проблем в безсмъртната комедия „Тартюф” от Молиер. Той го разрешава, като развенчава един от най-разпространените пороци на своето време – лицемерието – по начин, даващ възможност на всеки да види и осъди виновника, дори само в съзнанието си.

Tedi4ka
12-07-2008, 20:45
Да бъдеш или не... и губят име на дела, Хамлет (3 действие, 1 сцена)

Трагедията \"Хамлет\" на Уилям Шекспир задълбочено изследва сложната противоречивоат на човешката душа, която е поставена пред изпитанията на времето.Монолозите на героите показват вечното търсене на истината за живота.
Монолоът на датския принц Хамлет в 3 д., 1 сц.ни кара да разсъждаваме за смисъла на живота , за раздвоението човешката личност, за невъзможността за хармония и щастие във време-\"излязло от бреговете си\", и в общество изпълнено с пороци.Трагичното зву4ене на монолога е резултат от крайното страдание и разочарование на литературния герой от света.Светлите идеали на Х се разминават с действителността в Дания .Израз на това е упадъка на живота в Елсинор и усещането за безкрайна самота в борбата със злото.
Началото на монолога:>Да бъдеш или не?Туй е въпросът.
Е изпълнено с драматизъм търсене, отговор на вечните човешки въпроси.
Х е раздвоен, защото трябва да реши дали е по-достойно да понесе\"стрелите на свирепата съдба\"или с меч в ръка да се опълчи срещу безкрайното море от мъки и така да ги\"зачеркне всички\".Разочарованието му от света го води до това душевно състояние.
Датския принц не е далеч от мисълта за самоубийство.Той се опитва да прозре същността на смъртта -начин да се освободи от безкрайно разочароващия го,с несъвършенството си,свят.Ако тя е заспиване в която изчезват \"душевният гнет\" и болката, то това е божествен дар.Неговото колебание в това \"блаженство\"засилва трагизма на личностните търсения:>Смърт...Заспиваш... >И толкова...И в твоя сън изчезват>душевният ти ген и всички болки, >измъчващи плътта ти.
Силата на чувствата, разтърсващи Х е показана в наслагването на многоточия и в повторението на съществителното \"смърт\".Струпването на съгласните \"з\",\"с\",\"ч\",\"ш\",\"щ\" наподобява застрашителният шепот на смъртта.
Риторичните въпроси отразяват болката на Х, породена от неизвестността на небитието:>Ц.
Тази болка обяснява безкрайното човешко търпение на дълголетните \"земни мъки\"и\"безчетните камшици на века ни\"
Хуманистът Х точно показва кое поражда неговото отчаяние и разочарование от света:>Ц.
Те са удивително актуални дори и за нашето съвремие.
Х сам дава отговор на мъчителния въпрос за личния избор.Страхът от неизвестността на живота, от който\"никой пътник се не връща\", смазва волята на човека и поражда примирението с \"познати беди\".Той се упреква за този страх превръщащ човека в \"бъзливец\", отдаден на мъдруване, превръщащо величавото в ниско:>Ц.
Тези размисли на Х пораждат в нас много въпроси.Може би великите дела се извършват спонтанно, интуитивно, без излишно отлагане или след \"мъдруване\",предпазващо от грешки?!
Отговорът на Ш не е конкретен.Именно в това е величието и актуалността на трагедията \"Х\".Тя е нравствено и хуманистично послание за хармоничност на света и човека.

\"Ц\"-цитат

Tedi4ka
12-07-2008, 20:48
НЕРАЗДЕЛНАТА ДВОЙКА ДОН КИХОТ И САНЧО ПАНСА


(литературноинтерпретатив о съчинение)



Ренесансовото произведение на Мигел де Сервантес-„Дон Кихот” е изградено като пародия на рицарски романи .Той иска да осмее тази книга чрез образите на двамата си главни герои – Дон Кихот и Санчо Панса.В романа си авторът блестящо изпълнява своя замисъл на за пътя на човека към доброто и прогреса и трагичния му сблъсък със злото и посредствеността.
Образите на главните герои Дон Кихот и Санчо Панса са едни от най-забележителните в Световната литература и отдавна са се превърнали в общочовешки символ на идеализма.Двамата са много различни един от друг-външен вид,реч,поведение,
светоглед.Дон Кихот, въпреки безумието си,е много мъдър,готов на всичко ,за да върне
„златния век”,безумно смел,живеещ само за битки и вечна слава.Докато Санчо е обобщен образ на испаското селячество.Неговата предпазливост,страхливост, радост на малките неща като хапване и пийване,желание за бързо натрупване на богатства водят до големия контраст между двамата.Но въпреки това съществуването на единия без другия е немислимо-те са една неразделна двойка.
Идалгото Алонсо Кехана е уморен от скучното и еднообразно всекидневие и започва
да чете рицарски романи.Тези книги водят до обезумяване.Той бърка фантастичния свят,
изпълнен с магии,магьосници, славни битки с великани и други рицари с жестокия,пълен
с корист,завист,престъпления реален свят.Героят на Сервантес иска да преложи на практика
всичко прочетено в рицарските романи,да върне „златния век” ,да изкорени неправдите и да
осъществи заветната си цел –да се покрие със слава и „безсмъртно име”.Той трескаво се подготвя за тръгване по пътя към доброто и мъдростта.Поправя забралото на шлема си , взема си броня,кръщава коня си с „гръмко име”-Росинант,намира дама на сърцето си и
тръгва да търси приключения и да прослави себе си и родината.Но по-късно осъзнава,че
един истински странстващ рицар не може без оръженосец.за тази „велика” длъжност Дон
Кихот избира своя съсед-„със златно сърце”.Той е беден,почти неук,желаещ да натрупа бързо богатства или поне да стане губернатор на някой остров. Рицарят го убеждава, че ще стане точно така,както иска и селянинът приема да постъпи на служба като оръженосец на Дон Кихот .
Сюжетът на произведението се ориентира,основно върху отношенията между двамата.
Първоначалната представа,която добиваме за контрастно противоречие между главните герои, е силно изразена в началото на пройзведението.Идалгото,об зет от романи и жажда за приключения ,взема тридесетте вятърни мелници за огромни великани и тръгва да се сражава с тях.Неговият верен приятел Санчо многократно се опитва да го вразуми и да му покаже реалността,но напразно.Рицарят е напълно обезумял.Въпреки неуспехите на своя господар Санчо никога не е оставял идалгото,винаги е бил с него и преживявал всичките им поражения.
Дон Кихот е безумец в мъдростта . Той е силен идеалист и винаги вътрешно е убеден в
правотата си .Сервантес най-добре ни показва тази мъдрост в съветите,който дава на бъдещия губернатор Санчо Панса. Идалгото обхваща всички теми на човечеството-да има страх от Бог,да бъде милостив с народа си,да бъде горд с пройзхода си,до бъде милостив с народа си,да уважава съпругата си ,да не се поддава на скъпи дарове,а да съди мъдро сгрешилите, да се стреми да открие истината,да може да пращава.
Благодарение на дългото си съжителство и дълбоко приятелство с Дон Кихот.
Санчо Панса се превръща в много по-мъдър,храбър, справедлив човек-двойник на „знаменития идалго.Оръженосецът вярва в човешките способности „Щом като сам човек,
мога и папа да стана,а не само губернатор”.Той е убеден , че пред Бога всички човешки същества са равни и всеки трябва да има еднаква възможност за реализация в живота.Той
вярва в свободата както и неговият господар .За Дон Кихот свободата е най-ценното благо .Тя е дар и всеки трябва да я има.Той е свободолюбив и дори каторжниците имат право на свобода,защото неговата цел е да помага на „бедните и онеправданите”
Оръженосецът обиква силно своя господар и му вярва,дава му моралната си подкрепа и с това става продължител на делото на своя господар.
Особено тругателен и благороден е Санчо,когато се опитва да вдъхне смелост у у миращия си господар.Той го моли да продължи да вярва в това,на което го е учил.
Виждайки,че идалгото се е напълно вразомил,го моли да продължат походите си.Тази мъчителна молба показва саможертвата на Санчо.Той осъзнава,че човечеството има нужда от своя рицър и е горд да продължи рицарството.
Произведението-пародия,накрая ни показва колко ни е нужно да имаме един идеал като Дон Кихот и Санчо Панса-неразделната мъдра двойка.

Tedi4ka
12-07-2008, 20:50
Дон Кихот и Хамлет
1.Увод:
2. Изложение:
2.1.Прилики между Дон Кихот и Хамлет
-смели
-решителни
-съобразителни
-взимат прибързани решения
-искат добротата и справедливостта да възтържествуват-целта на Д.К. е да спаси света от злото, което го обитава. Четейки в рицарските романи за съществуващите дракони и великани, той решава, че хората се нуждаят от неговата помощ. В действителност света е обладан от това зло, но никой не може да го избави. Дон Кихот не вярва в това. Той е готов да победи всеки великан и всеки, който му се изпречи на пътя в името на своята любима и в името на добротата и справедливостта. Доказателство за това са някои от постъпките му. Дон Кихот освобождава каторжниците, защото според него не е честно и справедливо да водят хората там, където те не искат. Случката с ратайчето също доказва желанието на рицаря да промени света към по-добро. Виждайки несправедливо набитото ратайче Дон Кихот се притича на помощ и успява да склони господаря му да го пусне.За момент плана му успява, но по-късно ратайчето бива набито още по-жестоко. Рицарят наистина се страми да накара доброто и справедливостта да възтържествуват, но за жалост не успява.Въпреки това той не се отказва, а продължава още по-устремено напред. Главната цел на Хамлет не се различава от тази на рицаря. Датският принц също иска да направи така, че доброто да възтържествува. Кралството на Дания, според младия принц, е събрало всичко лошо и зло в себе си.
-гледат критечно на обкръжаващата ги действителност -стремят се към хармония
-имащи губеща позиция
2.2.Разлики между Дон Кихот и Хамлет
-разлика в лудостите им-единият вижда неща, които ги няма, а другият просто използва лудостта си, за да спечели време и да си осигури прикритие, защото с тази лудост той може да каже и направи всичко каквото иска като бива оправдаван след постъпката си
-Д.К.-луд наистина;Хамлет-не-само се преструва
-различни са проявите на лудостите им
-осъзнават ли лудостите си-Д.К.-отначало-не, но после да ;Хамлет-отначало-да, по късно не може да открие границата между да си луд и да се преструваш на такъв
-обществото ги възприема по различен начин-от Д.К.хората не се страхуват, а му се смеят и му се подиграват, докато от Хамлет хората се страхуват, дори самия Клавдий е уплашен.

Tedi4ka
12-07-2008, 20:53
Театърът на живота

Що е живот? Това е един от вечните философски въпроси, подлежащ на хиляди разсъждения от различните на деня и не само! Пред всеки човек стои тайнството на живота - от къде идваме, какво правим, на къде отиваме?! Разкриеш ли дарбата да си човек, започваш да мислиш, да задаваш въпроси и ето там се появява отговорът на този въпрос, за когото можеш да четеш, да откриеш дори своята истина, но не и да си напълно сигурен. Така животът ни въвлича в своя театър, а режисьорите на постановките - това сме ние!
Не е лесно да си жив, не е лесно да играеш ролята, която все пак ти си избрал, била тя добра или лоша. Според френския виталист Анри Бергсон животът е неудържим порив(elan vital – фр. жизнен порив).По пътя си животът намира и поддържа свой свят, а ние разполагаме със средствата за решаване на задачата живот,но според нашите представи. Режисьори сме на нашия свят, на нашето съществуване. Избираме всеки ден, но дали е правилно, сами не можем да преценим,трябва ни публика, но как да я получим като това отново сме ние.
За да си добър актьор, отлично трябва да играеш своята роля, да се откъснеш от реалния, човечния свят. Често срещано явление! Когато се стараеш да си това, което се очаква от теб, когато на всяка цена искаш да осъществиш мечтите си, когато неусетно ставаш роб на собствените си „ценности”, ти неусетно слагаш маската и започваш да играеш. Играеш така сякаш това ще е последната ти битка на земята... Но ако всеки е готов да сложи маската си, светът ще се превърне в едно бездушно пространство, едно студено тяло.Бариерите ще са навсякъде и няма да се интересуваме от носителя на надеждата – Сина Божи, този който наблюдава дали ще преиграем ролята си. Но не!Различието ни запазва като истински герои в своя свят.
Въпреки че сме изправени пред редица трудни житейски пътища, в повечето случаи избираме да играем себе си, защото така избираме духовен мир, избираме да градим своята чиста съвет. Да устоиш пред предизвикателствата с цел да съхраниш себе си изисква силна воля. Но дали само тя ни е нужна? Когато сме се изправили пред избора да поемем пътя на омразата, дори по – негативния път – на бездушието, на безразличието, имаме ли сили да погледнем в себе си и да се запитаме на къде отиваме? Преди да се изправим пред такова решение трябва да сме минали през редица душевни метаморфози, навярно сме изиграли редица „малки” роли, до толкова сме се променили, че възможността да се върнем назад, да погледнем истинските си ценности, ни се стува невъзможна. Джон Максуел е казал: „ Човек трябва да е достатъчно голям, за да признае грешките си, достатъчно умен, за да спечели от тях, и достатъчно силен, за да ги поправи” И пак се връщаме на това до колко сме силни, до колко човек прави равносметка на делата си. Дали тук се прокрадва идеята за заложения в човешкото начало егоизъм или това е обяснението на промяната у всяко живо същество?! Имаме ли жива форма – имаме и промяна. Тя зависи от нас, но като всичко друго, влияние оказват и факторите на средата. Човекът е сложна система от интелект, усещания, емоции и ред други светоусещания. Той има качеството много бързо да реагира на условията, били те на средата или поставяни му от други живи форми. От тук следва и промяната, защото човек е смятан за най – висшето същество на живата материя, но силата е в разума и пак там е слабата му страна. Не съумяваме ли да използваме рационално своето най – голямо предимство, вредим преди всичко на себе си, а и на околните. Променяме се така, както никога не сме и предполагали, че можем. Като поглеждаме емоционално и интелектуално извън обичайния житейски хоризонт, имаме възможността да почувстваме, да преоткрием един по – особен, по – нов смисъл на своя живот. Откриваме , че животът в цялата си същност е един театър. „Всички ние сме герои на сцената на живота” Шекспир. Герои сме, но различието ни като хора идва от факта, че някои избират да играят положителна, отрицателна или пък неутрална роля. Зависи от това какво искаме от живота, на кои въпроси сме си отговорили и до колко се познаваме. Но трудно е да се погледнеш от страни, да откриеш, че освен твоя истина съществува и друга. Не виждаме окото, с което гледаме, не можем да се взрем в себе си, както се взираме в света, животът е преди всяко познание, той прави себе си.
Аз въздействам само върху моя свят,а той не е светът на другите. „Вселената е машина, създадена от Бог. Природата е гигантски комплекс от сложни машини. Живите машини са по – сложни от неживите. Животните са автомати така, както и човешкото тяло. Само човек е съчетание на машина и дух” Рене Декарт. Съчетанията нерядко се разпадат и когато човек остане в своята същност машина, не може да избяга от ролята си на духовен разрушител. Разумът не е в състояние на „говори” , човек не може да проумее ролята си. Тук се явява проблемът за пътя между животното и Бога. Какво постигаме като сме герои на своя живот – дали успяваме на извървим по – голяма отсечка към съвършенството или оставаме единствено машини? „Човек е въже, опнато между звяра и свръхчовека – въже над пропаст... Великото у човека е това, че той е мост, а не цел.Това, което заслужава обич при него е, че той е преход и залез” Фридрих Ницше. Ако играем положителната роля в нашия свят, ако не я използваме за осъществяване на целите си, бихме запазили моста здрав, дори повече, бихме се запазили върху него. Защото театърът съществува и ние не можем да избягаме от него, въпроса е какъв е жанрът, в който ще „творим”. Не можем и да спрем да си задаваме въпроси, защото така удовлетворяваме човешките си потребности, израстваме в нашия театър, в театъра на другите, защото „Неизследваният живот не си струва да бъде изживян” Сократ.