View Full Version : Помощ,ЛИС-ове...
hora molq vi pomagaite imam nujda ot nqkolko LIS davam vi tememite i koi s kakvoto moje neka pomogne molq vi mnogo mi e spe6no :-o :-o :-o
1.rodoviat svqt i negovite poveli
2.vuzelat na 4ove6kite sudbi
3.lubovta i omrazata
4.patriarhalnia kosmos
//////////////// do tuk be6e dervi6ovo seme
1.nostalgiata za rodnia dom v elegiata skriti vopli
2.motivat za zavru6taneto v rodnia gom v stihotvorenieto skriti vopli
3.rodovata pamet i rodut v stihotworenieto potomka
4.obrazat na liri4eskata geroinq(jenata)-potomka
5.minalo i nastoq6te v stihotvorenieto potomka
Pomagaite hora 4i s LIS-ovete sam mn zle ... 8-) 8-) 8-) :D :D :P
По първата:
Родовият свят и неговите повели
1.Увод: Темата за сблъсъкът между родовите повели и желанията на отделната личност е основа на много произведения.Те разглеждат избора на човека и правото му да има такъв,както е в разказа ”Дервишово семе” и повестта ”Преди да се родя”.
2.Теза:
МТ1: Човекът не е сам на тази планета – с него е семейството му,което го подкрепя и обича,което предстявлява неговия родов свят.от който той е неделима част.
МТ2: Но в родът има правила,които той изисква да бъдат спазвани,защото така е било векове наред,а желанията на отделната личност не се вземат под внимание,защото в стремежът си към оцеляване,родът потъпква личното мнение.Тази тема е разгледана в разказа ”Дервишово семе” и повестта ” Преди да се родя”.
3.Доказателствена част:
МТ1: Човекът не е сам на тази планета – с него е семейството му,което го подкрепя и обича,което предстявлява неговия родов свят.от който той е неделима част.
1.”Аз” формата – израз на достоверност,изповед
2.Хуморът и трагедията – двата начина на разказване
3.Представянето на рода в двете произведения – ирония и подчинение
”стар бубайка и баба”,”крив ли беше дядо – няма да го съдя”,”баба си познаваше дяда - не ме отвърза”,”като мнозина от нашия род,не бе от умните”,”гледаше баща ми с мазни очи и се уригваше на лучена чорба”,”хората нямат особено добро мнение за нашата почтена фамилия”,”ако бе по-интелигентен”
4.Подготовките за сватбата в двете произведения – кой ги подготвя
”вапцани…или сури?”,”друго питане не ме попита”,”тази зима ще те оженим!”,”баща ми никога нямаше да свърши сам тая работа”,”да почистят цялата къща”,”едно голямо изпитание… - да заколи кокошка”,”точеше баница”
5.Първата среща на младите
”без да смея нито да гъкна,нито булото и да сваля”,”Срам ме е”,”Искаш ли да поиграем на пумпал?”,”лична среща между баща ми и майка ми беше неизбежна”,”не му позволи да обели зъб на майка ми”,”В нейните очи…да му ”даде пътя”,”трябваше да поведе разговор с бъдещия си съпруг”
ИЗВОД: Подчинението на родовия свят и неговата представа за сватбата и семейството,са отхвърлени еднакво силно чрез сарказма и драмата.
Преходно изречение: Двата начина за отричане разкриват егоизма на родовия свят и повелите му – тяхна цел е не щастието на семейството,а продължаването му.
МТ2: Но в родът има правила,които той изисква да бъдат спазвани,защото така е било векове наред,а желанията на отделната личност не се вземат под внимание,защото в стремежът си към оцеляване,родът потъпква личното мнение.Тази тема е разгледана в разказа ”Дервишово семе” и повестта ” Преди да се родя”.
1.Мнението на младите и иска ли се то
”аз още не знам коя ще ми дойде за невеста”,”бъдещите съпрузи трябваше да се срещнат…и непременно да се харесат”,”бракът им бе предварително решенот техните родители”
2.Продължаването на рода – основна цел на сватбата
”кръв да има”,”заключиха майка ми и баща ми”,”той загуби цели два часа,докато се справи с безкрайните фусти на майка ми”
3.Хората,представени като работна ръка
”шеташе,метеше”,”старата ни къща бе огряла като слънце”,”майка ми ставаше по-рано от другите да опали фурната,да опече хляба и да приготви ядене за нивата”,”Майка ми се задъхваше…но никой не се сещаше,че е бременна”,”ще бъде по-добре,ако майка ми се окоти през зимата,когато няма работа”
ИЗВОД:Според повелите на рода,хората са третирани като работна ръка,а основната им цел е да продължат семейството.
4.Заключение: Нормите,определени от рода,ограничават човешкото мислене,превръщат го не в личност,а в робот,основната задача на който е да работи и да се размножава
По втората:
Любовта и омразата-
неразплетимия възел на две човешки съдби
~план за литературноинтерпретативн о
съчинение по “Дервишово семе”от Николай Хайтов
1.Увод.
Любовта и омразата са във вечен конфликт в бурната човешка душа.Те доказват идентичността на всеки от нас и емоционално се изразяват в изкуството чрез колоритни шедьоври или обикновени графики,във фолклора-чрез танци и ритуали и в литературата-чрез разкази,повести,романи,отк иващи философията и на самия автор.
2.Теза.
Микротеза 1:
В разказа “Дервишово семе” любовта като най-святото човешко чувство осмисля и предначертава пътя на Рамаданчо и Силвина.
Микротеза 2:
Омразата в конфликт с любовта в душевния свят на героя осложнява моралния избор,убива хуманното и превръща в жесток егоист младото влюбено момче.
Микротеза 3:
Несъответствието между родовите закони и гласът на сърцето обрича красивата любов между Силвина и Рамаданчо,а приливът на човешките страсти заплита в неразплетим възел две невинни души.
Микротеза 4:
Дилемата между спазване на определената роля и невъзможното щастие начертава съдбите на влюбените и ги поставя на кръстопътя на живота,между любовта и омразата.
3.Доказателство:
Микротеза 1:
В разказа “Дервишово семе” любовта като най-святото човешко чувство осмисля и предначертава пътя на Рамаданчо и Силвина.
Разсъждения за: Доказателства:
1.Неочакваната сватба.
2.Рамаданчо в определената роля.
3.Крехката възраст на Рамаданчо.
4.Любовта към Силвина. “дядо впря очите си в мене да ме жени”.
“тогава не питаха дето се женеха,...старите си го правеха сами”.
“Ама коя?,”седял съм вдървен”
“Мислех,че ми е докарал..някое женище”
“пък аз още не зная коя ми е невестата”.
“момиче като пеперудка”
“бяла като мляко,със замиглени очета”
“заживяхме като жена с мъж”
“”имаше едни коси...злато живо заиграваше по тях”
“пък аз все да си лежа до нея”
Извод:
Любовта като игра за юношата променя възгледите му за истинско щастие,кара го да послуша гласа на сърцето и излезе от черупката на родовото.
Преход:
Чистата и искрена любов между Силвина и Рамаданчо става невъзможна,когато на пътя се появява Руфатя и отнема най-скъпото.
Микротеза 2:
Омразата в конфликт с любовта в душевния свят на героя осложнява моралния избор,убива хуманното и превръща в жесток егоист младото влюбено момче.
Разсъждения за: Доказателства:
1.Жаждата за мъст.
2.Омразата към Силвинините братя.
3.Отмъщението.
4.Злобата в душата.
5.Формално спазване на родовите закони. “че ловя ножа”
“да изч Руфатовите като въшки с чифтето”
“ще разплача майчицата”
“оня гад”,”злото,дето щеше да направя на Руфатя”
“оня звяр”,”как с брадвата да то насека или с нож ще го наръгам в корема”
“как черватаму ще влача..ще ги тъпча с краката и ще ги късам”.
“лакоми хора,чобани,мряха за чанове и пръчове”.
“мойта слама беше злото!”
“и ми се прииска да я прегърна...цял живот”.
“само злото те подпира и спасява”
“чучело...със слама...няма вътре нищо”
“Мойта слама беше злото”
“Зло да набира!”
“мене пък жена следеше...и не продумваше”
“може да ме жениш..Руфатя няма да закачаш”
“жена,деца и цяла камара внуци ще прекрача”.
Извод:
Двете вечни човешки чувства,изпепеляващи душата на Рамаданчо,се сблъскват,заради користните подбуди и родовита традиции,осъдили една красива любов.
Преход:
Именно конфликтът в бурната грешна душа,попаднала в плен на контрастните чувства в живота,е доказателство за възела ,в който са въвлечени две съдби и от който зависи щастието им.
Микротеза 3:
Несъответствието между родовите закони и гласът на сърцето обрича красивата любов между Силвина и Рамаданчо,а приливът на човешките страсти заплита в неразплетим възел две невинни души.
Разсъждения за: Доказателства:
1.Отвличането на невестата.
2.Реакцията на импулсивния младеж.
3.Дервишовото семе.
4.Завръщането на Силвина.
5.Болестта на Рамаданчо.
6.Последните думи на дядото.
7.Влизането на Рамаданчо в Руфатови. “заварихме празна,тъмна къща,без невеста”
“тука в сърцето сто пиявици като се бяха впили”
“първата губерка ми забиха”.
“пази вика...инак главата ти отсичам”
“тука искам на Асан Дервишов внук да писне”
“ще почакам внук”
“внуче да оставя деду”.
“то я хващаше за главата,подпираше й брадата с палци и като диво я захапваше”
“бавно стъпваше на двора”.
“сламата в чучелото се подпали”
“поомекна ми в душата”.
“А Руфатя кай оставям в твоите ръце”.
“бутнах тарабата...влязох в ..у дома”
“но тя не дава-Ако той беше звяр на ставай и ти”.
Извод:
С течение на времето възелът между любовта и омразата,свързващ съдбита на трима човека,се заплита и поставя на кръстопът всеки от тях.
Преход:
Несправедливата съдба наказва влюбените,осложнява моралния им избор и привръща в препятствие пътя на две души една към друга.
Микротеза 4:
Дилемата между спазване на определената роля и невъзможното щастие начертава съдбите на влюбените и ги поставя на кръстопътя на живота,между любовта и омразата.
Разсъждения за: Доказателства:
1.Носенето на дърва.
2.Нестихващата обич към Силвина.
3. Нестихващата омраза към Руфат.
4.Рамката “възел”-“кръстопътче”. “ходя за дървата аз”
“бода си очите,трепя си ръцете да сеча...снагата си троша за тоя,дето ми е горил душицата”.
“А не мога да спра”
“И слугувам,инак всичко ляга на Силвина”
“искам под една черга да легна с нея”
видя ли очите на Силвина,вперени в мене,отпущам му края”.
“Вътре катраните,брагче,врат ли врат!”
“защо не му отворя адовата порта”
“оставя ли го на студено две-три нощи и ще свърши”.
В тези думи се състои цялата история на двама влюбени и са проследени съдбите им,една необикновена любов.
Извод:
Всяко противоречие с родовите норми завършва трагично,когато индивидът слуша граса на сърцето и следва любовта по дългия и мъчителен път ан живот.Кръстопътят поставя идеята за изгубената душа из лабиринта на човешкото съществуване,тъпсеща спасение,щастие,любов.
3.Заключение.
Любовта като игра за юношата променя възгледите му за истинско щастие,кара го да послуша гласа на сърцето и излезе от черупката на родовото. Двете вечни човешки чувства,изпепеляващи душата на Рамаданчо,се сблъскват,заради користните подбуди и родовита традиции,осъдили една красива любов. С течение на времето възелът между любовта и омразата,свързващ съдбита на трима човека,се заплита и поставя на кръстопът всеки от тях. Всяко противоречие с родовите норми завършва трагично,когато индивидът слуша граса на сърцето и следва любовта по дългия и мъчителен път ан живот.Кръстопътят поставя идеята за изгубената душа из лабиринта на човешкото съществуване,тъпсеща спасение,щастие,любов.
Любовта и омразата - неразплетимият възел на две човешки съдби.
1. УВОД:
Темата за любовта и омразата е засегната както в българската, така и в чуждата литература. Тези две основни човешки чувства често се преплитат и образуват сложни взаимоотношения между героите, заплита се сложен и неразплетим възел от чувства и човешки съдби. Типичен пример за такива сложни взаимоотношения са тези между Рамадан и Силвина в разказа “Дервишово семе” от Николай Хайтов.
І.Увод. (2)
Разказът “Дервишово семе” на Николай Хайтов повествува за любовта и омразата – две важни човешки чувства.При Рамадан те са ясно разграничени – той обича Силвина,тя е любовта на неговия живот, и мрази Руфат, този, който му отнема щастието.Любовта и омразата се превръщат в неразплетим възел.Две човешки съдби зависят от разплитането му.
2. ТЕЗА:
МИКРОТЕЗА 1: Любовта между Рамаданчо и Силвина е една наложена от родовите традиции и внезапна любов, но и една от универсалните човешки ценности, която ще запази завинаги връзката между тях.
МИКРОТЕЗА 2: Омразата (другата човешка страст, напълно противоположна на любовта) се поражда у Рамадан към Руфат, Силвинините братя и родовите традиции, но въпреки силната ненавист, която той изпитва към Руфат, не го изоставя когато е болен и дори му слугува, което подсказва, че той е съхранил любовта в себе си и е тръгнал по пътя на нравственото си извисяване.
МИКРОТЕЗА 3: “Възел” е най-точната дума, която описва преплитането на човешките съдби и противоречията между героите, тя е като рамка на сложните взаимоотношения между героите в разказа.
МИКРОТЕЗА 4: Съдбите на Рамадан и Силвина са трудни, изправят ги пред много препятствия и поставят пред тях множество неразрешими въпроси, въпреки всичко те се борят с трудностите и ги преодоляват.
3. ДОКАЗАТЕЛСТВЕНА ЧАСТ:
МИКРОТЕЗА 1: Любовта между Рамаданчо и Силвина е една наложена от родовите традиции и внезапна любов, която същевременно е и една от унивесалните човешки ценности, която ще запази завинаги връзката между тях.
Разсъждения : Доказателства:
1. Решението за сватбата, сватбата и първата брачна нощ. “За такива работи не питаха, дето се жениха, ами старите си го правеха сами”, ”Вапцани ли искаш или сури”, Искаш ли играем на пумпал”.
2. Животът на съпрузите Силвина и Рамадан “Имаше едни коси...”, “Имах си една закачка...”.
3. Животът на Рамадан и Силвина след отвличането на Силвина. “Тука в сърцето, сто пиявици като че се бяха впили, та го усещах отмаляло”, “Първата губерка ми забиха...”, “качвах се на покрива на нашата къща и като се пулех зад комина, гледах в пенджерето на Руфатови”, “Дупка си пробих в плевнятаи започнах да я гледам”.
ИЗВОД 1: Любовта между Рамадан и Силвина е същевременно една продиктувана от рода любов и една неизживяна докрай любов.
ПРЕХОДНО ИЗРЕЧЕНИЕ 1: Омразата е друга човешка страст, напълно противоположна на любовта.
МИКРОТЕЗА 2: Тя се поражда у Рамадан към Руфат, Силвинините братя и към родовите традиции.
Носталгия по детството и родния дом в “Скрити вопли” на Димчо Дебелянов
Поезията на Димчо Дебелянов е огледален лирически образ на неговия душевен свят.
Краткия му живот е белязан с поредица от раздели и житейски неудачи. Всекидневието
за него не е нищо друго освен оцеляване на ръба на глада и бедността. Затова творецът
издига в поетичен култ своя копнеж по напуснатия роден дом, загубените близки хора и
най-светлите и невинни детски години. Носталгията по отминалото и невъзвратимо време
ражда най- нежната елегия в българската поетична класика – “Скрити вопли”.
Мотивът за носталгията по миналото е основен в стихотворението. Лирическия герой
копнее да се върне в родния дом. Това е копнеж по света на неговото детство, когато
животът му е бил безоблачен и щастлив. Но този свят вече принадлежи на миналото. В
настоящето си лирическият герой се чувства объркан, нещастен и самотен. Той търси опора
в миналото - в мечтата за се завърне в родния дом при близките си.
За лирическия герой връщането назад в света на спомена е завръщане към най-святите за
всеки човек неща. Родната къща и двора са ключовите символи на един изгубен свят. Това
е светът на душевната чистота, красота и обич. Там, в прекрасният свят, принадлежащ на
миналото, завинаги ще го чака и свещеният , любим образ на майката. Годините на детството
остават блаженият рай на невинност, хармония и тишина, рязко контрастиращи със света
затвор в реалното битие на лирическия герой. Копнежът по завръщането към тези блажени
мигове в живота остава неосъществим носталгичен блян за страдащата му и угнетена душа.
Лирическия герой на Дебелянов, зад който прозира личността на самия автор, преодолява
времевите бариери на битието. Като плах, далечен , но очакван гостенин той прекрачва
прага на родния дом в романтичния отблясък на гаснещата вечер. Домът е мястото , където
е израснал и прекарал най-хубавите си детски години. Оттук е поел към широкия свят, но
тук завинаги е останала частица от душата ти. Домът е вечен символ на пътя и завръщането
за всеки от нас. Той е отправната точка на всяко житейско пътуване, но и “последен
пристан” за уморения странник.
Мотивът за завръщането в родния дом е широко застъпен в световната литературна традиция.
Носталгичните пътешествия към изгубената родина, роден град и бащина стряха са присъщи на
всички националисти, на всяка цивилизована, мислеща личност. Но в стиховете на Дебелянов
темата е интерпретирана с вълнуващо романтична носталгия, усеща се изблик на чувства,
въздейства хармония от поетични чувства и звуци.
Противопоставянето между безрадостното настояще и щастливото минало се проектира още в
първата строфа на елегията “ Скрити вопли”.Мисленото завръщане в бащината къща е
представяно с пастелни нежни тонове – “вечерта смирено гасне”, “тихи пазви тиха нощ
разгръща”. Повтарящите се епитети внушават усещане за тишина и спокойствие. Неземен покой
и тишина властват над святия бащин дом: “Да шепнеш тихи думи в тишината”-
звуково-асоциативно и мелодично поетът загатва мотива за тихата, почти безгласна
хармония. Тишината, от една страна , е олицетворение на изтеклото време. Тя въплъщава
дистанцията на годините, отделили лирическия персонаж от миналото. Но също така ярко
изразен е и мотивът за бащината къща като тих пристан, в който лирическият герой ще
отдъхне след бурите в житейското море:
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ни завещаха...“Черната умора” и “безутешни дни” са характеристики на
настоящето на героя. Дебелянов преобръща традиционният смисъл на контраста дни-нощи.В
неговата елегия нощта е тиха и приласкаваща, а не изпълнена с мрак и кошмари. Дните пък
са лишени от светлина, защото са част от мъчителното настояще, докато нощта е свързана
с мечтата за родния дом. Лирическият герой сякаш всяка вечер заспива с надеждата, че сутринта ще се събуди в двора на родната си къща.
На прага на бащиния дом, между залязващия ден и настъпващата вечер, на границата межу
Да те посрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мама, мамо...
В тази втора строфа на стихотворението мечтата придобива плътност с образа на майката.
Обхванат от нежни синовни чувства, лирическият герой се потапя в нейната “усмивка блага”.
Израз на тези чувства са звучащите като ехо думи “мамо, мамо...”
Майчиният образ е онази най-свата икона, пред която лирическият герой ще се изповяда.
Майката е не просто жената , дала живот. В стиховете на Дебелянов образът й придобива
нови измерения. Тя е олицетворение на цялата привързаност, нежност и обич в земния свят.
Майката е тази, която винаги ще чака своя син, ще прости грешките му, ще го приласкае.
В нейния образ се съчетават нежността, прошката и вечната, неумираща земна любов.
Част от скъпия за лирическия герой роден свят са “стаята позната” и “старата икона”
. Стаята от неговото детство е издигната на пиедестал като най-интимното, най-съкровеното
място на света. Тя е “последна...пристан и заслона” от изпълненото с несгоди настояще.
“Старата икона” е символ на семейната традиция, носител на родовата памет.
Далеч от родния дом, лирическият герой живее в един враждебен свят, който изцежда
жизнените му сили. Той има усещането, че е обречен, че животът му свършва:
Аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своят път измина...
Финалното двустишие е поантата на елегията:
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
Мечтата се оказала блян. Лирическият герой се събужда в жестокото настояще, след като
насън е видял една красива мечта. Той има усещането, че се е оказал далеч от корените си,
далеч от здравата опора на родния дом – “печален странник”, чувстваш се чужденец в един
свят, който не му е по сърце.
Темата за отчуждението и самотата е важен елемент от художествената концепция на
символизма като литературно течение. Поетите символисти заменят действителността
с поетическо бягство във времето и пространството или се затварят в душевния си мир.
Въпреки ,че използва поетиката на символизма, в стиховете на Димчо Дебелянов няма модна
поза. Той не е талантлив подражател, а самороден гений. Самотата и отчуждението за него
са изстрадани житейски истини. Страданието му е земно е осезаемо. Читателя сякаш има
усещането, че надниква в душата му. Димчо Дебелянов успява да изпълни символистичния
мотив за носталгията по миналото с истински човешки чувства, които вълнуват и днес.
Далеч от родния дом човек оценява значимостта на своите корени.
Образът на жената
в стихотворенията “Потомка”(Елисавета Багряна )
и “Жена” ( Блага Димитрова)
1.Увод
Родът е гледната точка, през която човекът разпознава себе си , знае за себе си като наследник на своите родители, деди и прадеди. Потомъкът , обърнат към миналото , се стреми чрез неговото опознаване да осмисли собствения си живот и стремежи.В центъра на стихотворенията “Жена “ и “Потомка”стои смислово богатият образ на жената.Художествената задача е да се осмисли съдбата на жената, нейното място в живота, нейната емоционалност, нейните призвания.
2.Теза
М1: Героинята в “Потомка” описва себе си като “грешна и коварна”, заплашена от трудностите на пътя.Творбата е постигнала толкова желаното съотнасяне, напасване между индивидуалния порив и ценностите на рода.Защото както има забрани и наказания, така винаги има и пътища за тяхното преодоляване.
М : Жената е един от устойчивите образи на жизненото начало, на неговата крехкост, но и на неговия ентусиазъм.Тя е осмислена като силна, отстояваща фигура, способна да надмогва собствената болка в името на нещо друго.Така се утвърждава идеята за себеотдаването като принцип на съществуването.
3. Доказателствена част
М1: Героинята в “Потомка” описва себе си като “грешна и коварна”, заплашена от трудностите на пътя.Творбата е постигнала толкова желаното съотнасяне,напасване между индивидуалния порив и ценностите на рода.Защото както има забрани и наказания, така винаги има и пътища за тяхното преодоляване.
Разсъждения Доказателства
1.Прабабата - външният вид на жената от онова далечно време.Силният характер на прабабата завещава на потомката желание за свобода и чисти пориви да следва сърцето и мечтите си , да иска да разбере за миналото си .
2.Потомката - младата жена от модерното съвремие не знае за характера или лика на предците си , но усеща силата на бушуващата в нея родова кръв.
Тя нарушава много забрани, но коварството й се свързва с готовността й да отстоява правата и желанията си. “прабаба тъмноока в свилени шалвари тюрбан”
“избягала в среднощ дълбока с някой чуждестранен хан”,”конски тропот може би кънтял е из крайдунавските равнини и спасил е двама от кинжала”
“няма прародителски портрети”,”не знам”-а иска да знае;”но усещам в мене бие древна, скитническа кръв”,”към греха ни пръв”,”за това аз може би обичам”,”волен глас по вятъра разлян”,”грешна и коварна”
Извод: Творбата търси не просто родовите повели, но и повелите на сърцето - в тях намира опора и героинята.
Преходно изр.: Жената принадлежи на родовите си корени , но тя е индивидуална личност , затова , опознавайки родовите си корени , разбира самата себе си.
М2: Жената е един от устойчивите образи на жизненото начало , на неговата крехкост , но и на неговия ентусиазъм.Тя е осмислена като силна, отстояваща фигура, способна да надмогва собствената болка в името на нещо друго.Така се утвърждава идеята за себеотдаването като принцип на съществуването.
Разсъждения Доказателства
1.Да си жена - това е отговорност , дълг и грижа .Жената трябва да бъде светлината в дома.Тя трябва да бъде вярна и да прощава, да се подчинява на волята на силния пол.Жената е видяна като фигура на риска, на емоционалните безразсъдства на сърцето, на трудните градежи.Жената трябва да бъде прозорец към щастието.Тя трябва да прави сивото ежедневия по-смислено и по-красиво. “Как тревожно е да си жена”,”красота и усмивка да бъдеш”,”сред всекидневния сив кръговрат”,”вярност-срещу изменчивия вятър,нежност в загрубелия свят”,”от безбройните пътища земни –най-рискования да избереш-безразсъдния път на сърцето и докрай да го извървиш”,”твоя единствена радост да бъде радост да даваш...”
Извод: Жената е един от устойчивите образи на жизненто начало, на неговата крехкост , но неговия ентусиазъм.
Заключение:
Поетическата творба на Багряна търси връзката на жената не само с родовите повели, но и с повелите на сърцето - в тях намира опора и героинята , осъзнаваща себе си като индивидуалност. Жената е един от устойчивите образи на жизненото началото, на неговата крехкост , но неговия ентусиазъм .Такава я вижда Блага Димитрова в своето стихотворение – жената е създател и пазител на живота .
Tedi4ka mrs mn :-) :-) :-) temite pomognaha dosta sq 6i viim rezultata :D :D :D :D :D :D :P
sLaDkA_gAzArkA
01-03-2009, 12:23
Здравейте ще съм ви мн благодарна ако ми помогнете за два ЛИС
*Защо потомката се гордее със своя род? - "Потомка" Елисавета Багряна
*Мотивът за природата като отражение на душевното състояние в лирическата миниатюра "Тихият пролетен дъжд" на Николай Лилиев
Ако може до Вторник поне едната :cry: :cry: :cry:
Щесъм ви много благодарна :-) :-) :-) ,но просто нищу не мога да пиша.. Някои го могат други-не 8-)
Здравейте ще съм ви мн благодарна ако ми помогнете за два ЛИС
*Защо потомката се гордее със своя род? - "Потомка" Елисавета Багряна
*Мотивът за природата като отражение на душевното състояние в лирическата миниатюра "Тихият пролетен дъжд" на Николай Лилиев
Ако може до Вторник поне едната :cry: :cry: :cry:
Щесъм ви много благодарна :-) :-) :-) ,но просто нищу не мога да пиша.. Някои го могат други-не 8-)
потърси във помагало и ако намериш нещо дай да го дръпна :)
sLaDkA_gAzArkA
01-04-2009, 12:48
http://download.pomagalo.com/65369/vryzkata+na+potomkata+s+roda+v+stihotvorenieto+pot omka+ot+elisaveta+bagryana/?search=4636179
ей т'ва е на Лилиев нищо не намерих :(
и все пак ако ти е полезно...
ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА - „ПОТОМКА”
ВРЪЗКАТА НА ПОТОМКАТА С РОДА
Появата на Елисавета Багряна в българската поезия е знаменателна и впечатляваща. По думите на Милена Ца¬нева, тя е „едно от ония малки чудеса, кои¬то литературната наука скромно нарича явление”. След поетите символисти, Багряна отново приземява поетичната образ¬ност и донася усещането за непосредст¬вено, но същевременно и извисено въз¬приятие на света.
Книгата й „Вечната и святата”, включ¬ваща и стихотворението „Потомка”, съдържа изключително въздействащи пос¬лания към съкровеното в душата на чове¬ка, към неговата чувствителност. Поетеса¬та докосва сакралното пространство на чо¬вешката душа с лиричната си изповед, с порива към освободеност на човешкия дух от ограниченията, наложени над него. Въпреки полета на духа към примамли¬вия небесен простор, лирическата герои¬ня на Багряна остава здраво свързана със земната твърд. От нея черпи сила, .жизне¬ност и опора. Връзката с родовите корени придава онази устойчивост на духа, без която човешката същност е немислима.
В стихотворението „Потомка” открива¬ме гласа на родовата кръв, която утвър¬ждава жизнената сила на героинята, въз¬приемаща себе си като част от един дре¬вен народ и като дъщеря на родната земя. В творбата звучи лирико-драматичен сказ за съдбовност. В търсене на изворите за лично и национално самочувствие, пое¬тесата се обръща към образите на праро¬дителите, отдалечени във времевото прос¬транство, за да изгради мост към бъдеще¬то. Там, където те отсъстват, се появява кръвната връзка и напомня настойчиво за своята значимост:
Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Загадката на родовата история отключ¬ва въображението на лирическата герои¬ня и създава романтичната легенда за из-вечната любов, преодоляла прегради и из¬питания:
Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.
Тук ролята на фикционалното е да съгради нови образи вместо отсъстващите белези на родовата памет. Новият род, създаден от сливането на двата етноса, е може би по-здрава основа за бъдещето, защото е изграден чрез могъщия порив на любовта, неподвластна на забрани и разстояния. Нейни съюзници са нощта,вятърът и конят:
Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятърът, следите изравнил.
Архетипните образи в стиховете на Баг¬ряна - пътят, вятърът, конят, способстват за реализирането на значими смислови послания и метафорични внушения. Без¬крайността на пътя, неговата перспекти¬ва, открояват стремежа на волния, свобод¬ния човешки дух, като този на лирическа¬та героиня, стремежа към правото на ли¬чен избор, но при неограниченост и рав¬нопоставеност. Конският тропот насочва към романтичното възприятие на прежи¬вяванията, свързва реалността на случи¬лото се с въображаемото и с невидимо¬то.Отключва усещането за волност и не¬зависимост на дългия и труден път към щастието.
Потомката неслучайно се идентифици¬ра с тази „древна, скитническа, непокорна кръв” на предците си. Тя предопределя нейните стремления да следва безкрайния път на вятъра, символ на освободената ду¬ша на жената, неподвластна вече на кано¬ни и предписания. Тя не желае да бъде възприемана единствено като майка и съпруга, като жрица и пазителка на семей¬ното огнище. Лирическата изповедница на Елисавета Багряна се самоопределя като вечната жена, с всички нейни слабости, с греховната си същност, но също така вдъхновителка, муза, любима, сътворяваща и даряваща любов. Неслучайно естетичес¬кият идеал в „Потомка” е въплътен в усетите на жената, устремена към щасти¬ето на любовта, преодоляваща всички забрани и прегради пред нея. Както пър¬вата жена - Ева, тя се води от святото же¬лание да продължи рода чрез вечната греховност (според библейския мит). Опре¬делящо е желанието на героинята да пре¬късне всички нишки, които я обвързват с патриархалните нрави и морал, сковава¬щи жената, отнемащи й правото на сво¬боден избор, избора на сърцето. Поетеса¬та утвърждава качествено нов идеал, кой¬то предопределя промяната на настояще¬то и бъдещето. В него човешката личност на жената ще може да разгърне своите съкровени пориви според представата си за красотата на живота, но и своята отго¬ворност за неговото съхраняване.
Пространствено-времевите граници на лирическата творба са разширени. Те носят характеристиките на един свят без гра¬ници, една необхватност. Чрез динамика¬та на глаголите за движение се откроява по¬ривът към волност, към освободеност. Надмогва един витален патос, чрез който ясно се утвърждава връзката на потомката с прародителите, със зова на родовата кръв:
Затова аз може би обичам
необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича,
волен глас, по вятъра разлян.
Лирическата изповедница открива за се¬бе си възторжена близост, която я дарява с радостта от свободата, от притеглянето към непознатото. Тази приобщеност към духовната същност на далечните предци е изра¬зена чрез любовта към родната земя, чийто конкретен образ са „крайдунавските рав¬нини”. Историческото упоменаване извик¬ва усещането за възродената сила на родо¬вата памет. Нейните образи носят метафо¬рични внушения, съотнасящи се към само¬чувствието на потомците чрез унаследеното от тях. Без „прародителски портрети" и „фамилна книга”, без „завети”, единствено остава духовното родство. Неговата стой¬ност обаче е многократно по-голяма от ви¬димото, материализирано родство. Негов израз е именно онази „непокорна кръв”, ко¬ято напомня настоятелно за себе си:
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.
Обединяващото, общото е изразено чрез притежателното местоимение „ни”. Кръвта е носител на спомена за първород¬ния грях, защото тя е генетичната памет на потомците за тяхното минало. За българи¬на, лишаван по много причини умишлено от документираната история на рода му, тя е единственият възможен път за себепознание. Именно това усещане, както го определя поетесата, възкресява избледня¬лата от времето връзка между рода и жи¬вота. Наследеното непокорство влива дър¬зост и една вечна неудовлетвореност у по¬томката да открива и преоткрива света. Не-случайно родовата кръв е определена като „древна, скитническа, непокорна”. Чрез ли¬рическата говорителка легендата оживява и от минало се превръща в почти реален образ на влюбените, бягащи в нощта. Сти¬листичната роля на алитерацията чрез зву¬ка „к” в думи като „конски”, „кънтял”, „крайдунавски”, „кинжала” подчертават ри¬тъма, наподобяващ конски тропот. Пов¬тореният семантично образ, чрез изповед¬та на лирическата героиня, потвърждава връзката, споена с чувството на обич: „За¬това аз може би обичам... конски бяг под пля¬съка на бича... ” Родството между поколе¬нията не е само като физическа връзка на плътта, но определено на материя и дух ед¬новременно.
Неочакваното проявление на лиричес¬кия АЗ в последното четиристишие впечатлява с контраста на позициите. Моти¬вът за греха и греховността е определен като естествено допустим в поведението на човека, понякога слаб пред житейски¬те изпитания. Лирическата изповедница е откровена:
Може би съм грешна и коварна,
може би сред път ще се сломя...
Тя обаче търси опрощението на родна¬та земя заради кръвната си връзка с нея. Условността, неколкократно въвеждана дотук, вече е заменена с ясна категорич¬ност, когато лирическата героиня изразя¬ва своята същност:
Аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице земя.
Ключовата дума в творбата на Багряна -„кръв”, отново потвърждава принадлеж¬ността към родовото пространство, но се¬га то е обогатено с представата за изконно българското - майката земя. Ново е и въ¬веденото от поетесата отношение майка -дъщеря, нетипично преди нея в българска¬та поезия. Близостта на тази „щерка вярна” с майката земя е по-естествена дори от синовната връзка, защото женската същност тук е во¬деща и определяща, както женското начало в приро¬дата.
Вслушана в гласа на ми¬налото, на родовата кръв, поетесата пре¬косява времето, сближава потомци и пред¬ци, за да преоткрие себе си в образите на прародителите и силата си в изконната връз¬ка с родната земя.
Изповедта на чувствата в стихотворени¬ето „Потомка” въздейства върху възприемателя най-вече чрез една овладяна, дъл¬боко художествена пластика и изящна орнаменталност на поетичното слово. Един явен витален патос утвърждава родовите ценности и съдейства за възприятието на подтекстовите послания към времето на потомците - да се осмисли кръстопътната ни история не в трагичен аспект, а опти¬мистично, като утвърждаване на копнежа по свобода в човешката същност на бълга¬рина.