PDA

View Full Version : ЛИС



cheerfull9
12-08-2008, 19:09
Много благодаря!

Tedi4ka
12-08-2008, 21:13
Потомка



Елисавета Багряна, най – значителната българска поетеса, изповядва силната си привързаност към своя древен български род. Тя се чувства потомка на славни деди, живели на воля „всред необхватните с око поля“ и затова обича движението и свободата „конски бях под пясъка на бича“ и „волен глас по вятъра развян“.
Мотивите за родовата памет и бунта са основни в поетическата изповед. Лирическата героиня търси своите корени, обръщайки поглед назад към миналото. Родовата памет не е нещо, което е записано в книгите, а се предава от поколение на поколение чрез кравта, която тече във вените му. Тази кръв е буйна и непокорна, тя винаги е подтиквала към бунт спрямо установеното, спрямо нормите и забраните.
Още от самото заглавие „Потомка“ се създават учаквания в лирическата творба да се говори за рода и родовите традиции. Но на пръв поглед героинята изглежда безродна, защото не е разчела най - важните послания на своите прародители, не е опознала най – съществените принципи в съществуването им, но това е само на пръв поглед. Потомката незнае, но усеща, че в нея „бие древна скитническа непокорна кръв“ . Тя е здраво свързана с кръвта , която даже „от сън я буди нощем гневно“. Възтановената картина на миналото разкрива най – важните особености на прабабата – нейното желание да послуша сърцето си, да избяга от строгите норми на своя род и да тръгне с вятъра към любовта. Облеклото й е странно , но характерът, духът й са близки до този на съвременната жена. Прабабата престъпва законите , заради чистата и светла любов. Тя извършва грях , но остава вярна на сърцето си, на своя собствен избор.
Бунтът винаги е съпроводен с опастност. Свободата и любовта понякога трябва да бъдат възплатени скъпо.Но щом следваш сърцето си значи поемаш риска.
Поезията на Багряна е модерна, следвоенна. В нея прозира образа на съвременната жена, която иска да живее на свобода, да лети в огнените пространтва на своята вихрена младост.

Tedi4ka
12-08-2008, 21:14
И пак по първата:
ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА - " ПОТОМКА "
СИЛАТА НА РОДОВАТА КРЪВ
----------------------------------------------------------------
Поезията на Багряна е синтез на традиция и модерност, на възсъздаване на хармонията на българския патриархален свят и разрушаването и чрез волята и копнежа по свобода на една ярка индивидуалност. Лирическата героиня съхранява родовата памет, но и преодолява нейните канони, неутолима в жаждата си да пътува, да усвоява нови пространства и да се наслаждава на необятността на света.
В стихотворението "Потомка" поетесата се обръща към родното, за да утвърди връзката си с изконно българското, с извечното битие на родния космос. Епизодът с бягството, представянето на нарушението като оправдано от емоционалното наследство се представя разказ за собствената орис, целящ да обясни вътрешните причини за случилото се.Текстът внушава, че с избора на минало се избира и нравствен модел на поведение.Родова хроника липсва, но памет за силата на родовата кръв носи чувственият повик на тялото. На културните механизми на паметта се противопоставят първичните, основаващи се на фантазията и на способността и да преобразува всичко в този свят.
Здравите земни корени на лирическата природа на Багряна са прекрасно разкрити в изразителното изповедно стихотворение "Потомка". Самата тя търси в дълбините на миналото "тайната" за своя произход, нея живо я вълнува мисълта откъде идва този неспирен порой на чувства и мисли, овладял до дъно цялото и същество, изпълнил сърцето и с "грешни" желания.Силата на родовата кръв избистря в съзнанието и незнайният образ на тази "прабаба тъмноока", която е избягала може би някога с "чуждестранен светъл хан". И ето- конският тропот, кънтял из крайдунавските равнини, раздвижва въображението, буди скрити помисли и трепети, подсилва копнежа към безкрая.
Връщането към родното има различни аспекти. То пулсира в жилите чрез ударите на "древна,скитническа, непокорна кръв", чрез смътния "спомен" за прабаба "тъмноока", последвала зова на сърцето си.Поставената в първата строфа теза разкрива картина на липсващи знаци на родовата памет.Но втората се противопоставя с наличието на тайнствени връзки с предците :
Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.
Езикът на сетивата се утвърждава като равностоен с останалите. Светоусещането на предците живее в съвременния човек по силата на родовата кръв. Липсата на родословно дърво не означава нищо, защото е изтъкнато родството с най-силното и най-вечното - майката-земя :
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице - земя .
Силата на родовата кръв "възстановява" портретите, а препускащите кадри на среднощното бягство стават лице, душа, живот на предците, преминал пустинните равнини на времето :
Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен светъл хан.
История и морал се докосват, за да очертаят взаимно границите си. Някои морални норми са преходни и предполагат променлива нагласа за разбиране на човешкото поведение.Историята е въпрос на личен избор; човек може да бъде не само наследник на своите предци, но и техен създател. И отново, мрез силата на родовата кръв, формулата "може би...", с нейната висока повторителност насочва към относителността на моралните категории.Героинята на Багряна избира да бъде потомка на вероятно романтично приключение, закътано нейде из пазвите на времето, приключение, което свидитилства за волята на човека да създава сам съдбата си, носейки в себе си огъня на родовата кръв. Тя го пренася през времена и бури, през несгоди и унижения, през българското и родовата гордост.
Монотонният, успокоен ритъм е знак за разсъдъчно отдръпване от изобразяваното. Стихията на живота не поглъща лирическата героиня, а става неин език, а отъждествявайки се с нея, потомката постига спокойната и мъдрост.Силата на родовата памет е изпълнена с разум, противопставящ се на усещането.Началото на рода е видяно в корените на любовта, в привличане на противоположностите, дискретно загатнати в портретите на мъжа и жената. Героинята мисли себе си, впита в своята майка-земя, защото както земята я е създала, така и тя създава. Женското начало е в основата на живота, а съответно и на рода. Устремът на бягството, на отдаването сякаш загърбва понятия като святост и грях, защото в жеста на отдаването се проектира вечността на творенето.
Във финала основната идея на творбата звучи като изповед-заклинание за вярност към "кръвна майчице - земя". Поетесата е усетила силата и живителността на кръвта в младото си тяло.Родното се осмисля не чрез външната страна на историята, а чрез "светостта на кръвта".
Емоционалният порив в "Потомка" е свързан и с художественото новаторство, и с естетическите предпочитания. Елисавета Багряна утвърждава пластичния, изразителния стих, изпълнен с човешка топлота - вечна, истинска, свята.

Tedi4ka
12-08-2008, 21:17
Ето и по втората:
Mинало и настояще в стихотворението „Потомка” на Е. Багряна
(Интерпретативно съчинение)

Стихотворението „ Потомка ” на Елисавета Багряна е свързано главно с рода, с родовите традиции, с родовата обвързаност. Лирическата героиня е тръгнала по пътя да открие своето минало. Тя няма никакъв спомен за своя произход.
Заглавието „Потомка” дава ясна представа за темата на стихотворението. Главната героиня търси своите родови корени. Тя не знае нищо за своите прародители, затова цялото произведение е изградено главно на предположения. Миналото е неизвестно за героинята, на нея и остава само да предполага. Настоящето, в което живее, й предоставя възмойност за опознаване на близките си. С представата за миналото тя си изгражда предположения. Нейната тогавашна представа се разминава със сегашните нормиза поведение, но за времената, в които е живяла, това е съвсем естествено.
Лирическата героиня е изгубила всякаква връзка с миналото си, няма никакви предмети, по които може да стигне до своите прародители. Тя няма „прародителски портрети”, не помни лица, нито имена, „ни фамилна книга”. Героинята предусеща, че в нея „бие древна,/скитническа,непокорна кръв”. Епитетът „скитническа” подсказва за духовната свобода. Лирическата героиня се чувства свободна да прави какво иска, без да е подчинена на чуцда воля, което е загатнато чрез епитета „непокорна” . Тя осъзнава, че прекалената свобода я води „към греха ни пръв”.
Макар и непроизнесена пряко, думата „памет” е ключова за творбата. Скритото питане как можем да имаме спомен за близкото и за далечното минало, как носим в себе си чертите на нашите прародители, ни показва и положителните страни от незнаението на рода.
Представата й за нейните близки е изпълнена с жизненост, доброта и волност. Прабаба си тя представя като „тъмноока, в свилени шалвари и тюрбан”. Тъмните очи са символ на непокорността, над нея никой не може да упражнява власт. Прабаба й е била жена готова да пренебрегне родовите закони и да постигне това, което иска. Тя е „избягала в среднощ дълбока” и това показва, че е избягала тайно, през нощта, за да не я види някой. Словосъчетанието „с някой чуждестранен, светъл хан” насочва към борбата с родовите закони. Епитетът „чуждестранен” подсказва за свободата на чужстжата на прабабата. Когато тя избягва заедно с хана, лирическата героиня предполага, че по тозни начин са успели да направят ощеедно добро дело: „спасил е двама от кинжал”. Авторката залага в тези думи и смисъла за цената на любовта, за нея това е жертва в неиното име и тя я приветства. „Конски тропот” е знак за геройство, защото в онези времена като герой е бил възприеман момък на кон. С глагола „кънтял е” се показва силата както на звука, така и на желанието да се направи добро. Конят, полята и вятърът стават символ на състоянията и желанията на всеки човек. За да постигнете своето щастие, той трябва да премине през поредица изпитания, да опази силата на чувствата си.
Лирическата героиня признава, че може би това е причината тя да обича „необхватните с око поля”. Хейното минало поражда в нея чувството за свободна воля, може до безкрайност да тича в тези поля. Словосъчетанието „волен глас” допълва характеристиката на лирическата героиня по един напълно категоричен начин. Изразът „по вятъра разлян” показва свободата на желанията на героинята. Повторението на глагола „може би” представя условността на тази изповед, насочва към слабост в характера и неувереност. Грешността и коварството сродяват потомката с миналото. В определени моменти тя изпитва съмнения дали е способна да приеме негатижните страни на житейското бреме. Въпреки това , съумява да запази силата и устойчивостта на духа си, защото е „щерка вярна” на рода.
Свободна и ведра, героинята представя своята предполагаема същност. Тя й приляга най-точно. Миналото подчертава същността й, а в настоящето показва реалната представа. Базирайки се на предположения и съмнения потомката стига до опознаването на рода си, на прародителите си. Показва желанието за борба на чувствата, на силата на свободата и личното право.